ПЪРВА ГЛАВА
Слънцето припичаше през прозореца на колата, изпращайки
ярки призми от светлина, докато аз се протягах и се отърсвах от умората на
пътуването. Шофьорът спря бавно на входа на една сграда на малка пресечка на
„Шанз-Елизе“. Загледах се в новата си квартира с широко отворени очи и
изпълнена със страхопочитание заради великолепието ѝ – от балконите от ковано
желязо до изящните каменни корнизи около прозорците, чиито бели капаци бяха
отворени, за да влиза лекият ветрец. Сандъчета бяха приютили изобилие от
червени цветя, които се разливаха извън тях, търсейки слънцето.
Тук ли щях да живея? Мястото беше толкова
невъобразимо различно от семейното ранчо в Мичиган, че лесно можеше да е и на
друга планета. Още веднъж се почувствах благодарна за късмета си.
–
Мадмоазел, Орели ще ви посрещне на входа – каза любезно шофьорът.
–
Благодаря, мосю.
Той
излезе от колата и без да губи време, отвори вратата ми, извади багажа ми и ме
отведе до внушителния вход.
– Имате
ли нужда от нещо друго? – попита той на английски със силен акцент.
Поклатих
глава и се усмихнах.
– Не,
всичко е наред. Благодаря, че ме докарахте.
Помахах
му за довиждане, докато той се отдалечаваше бързо, натискайки клаксона към нищо
неподозиращи пешеходци. От това, което бях видяла до този момент, французите
шофираха, сякаш участваха в „Льо Ман“[1]:
толкова бързо, че косата ти се изправяше от страх, надуваха клаксони и взeмаха
завоите, сякаш бързаха за някое специално място.
Погледнах
часовника си и вдигнах очи нагоре. Едно перде на втория етаж потрепна, сякаш
някой стоеше зад него. Орели? Придърпах малкия си куфар към себе си и зачаках,
внезапно обзета от съмнения.
Ами ако
бях извън лигата си тук? Ами ако всички останали участници в конкурса знаеха повече
от мен със своето специално обучение и дипломи по химия? Ами ако… Скарах се
строго на себе си – край на всички тези ами ако. Бях точно толкова
добра, колкото и всеки друг, дори и по-добра! Е, бях се затруднявала малко без
баба, когато ставаше въпрос за разработване на нови формули, но бях сигурна, че
това е просто една фаза и че скоро отново ще съм истински добра, подпомагана от
тайното ми оръжие, заслужаващата доверие библия на баба за парфюмите. Освен
това имах желание, ентусиазъм и жажда за победа.
Честно,
дори и да ставаше въпрос за Марс, пак щях да съм доволна да избягам от малкото
клюкарско градче, подходящо наречено Уиспъринг Лейкс[2],
и всичко, което бях оставила там.
Процесът
на кандидатстване за конкурса на Leclére Parfumerie беше безкраен, с
трудни изпити във всяка област на парфюмерийното производство. Бях правила
видеоклипове, бях изпращала мостри на парфюми, бях изпитвана по скайп от
мениджърския екип на Leclére за региони на парфюмите, производство,
блендиране, техники на екстракция, стареене и маркетингови стратегии. Отначало
се бяха мръщили, когато обяснявах, че използвам парфюмите почти като тоник за
всички болежки, така че скоро спрях да го споменавам и се съсредоточих върху
това да ги впечатля с тайните формули, които двете с баба бяхме разработили. За
щастие, тя ми ги беше оставила в наследство, но знаех, че скоро трябва да
изляза от сянката ѝ и да разработя свои. Но ми се струваше толкова ужасно без
нея, това е всичко. Сякаш част от мен липсваше.
Беше ми
отнело месеци, за да стигна до последния кръг на процеса по кандидатстването, и
толкова пъти бях мислила, че ще се проваля, че когато дойде обаждането,
имах чувството, че съм си заслужила мястото. И моментът не можеше да е
по-подходящ. Това беше шансът ми да избягам от живота в малкия град и да
пренеса парфюмите си на следващото ниво.
Голямата
награда беше впечатляващо количество пари и шансът да се разработи парфюмерийна
серия, която щеше да отвори много врати в, както е известно, затворения свят на
ароматите.
И ето
ме тук, в най-романтичния град. Магазинът на Leclére Parfumerie беше
малко по-надолу по улицата и не можех да го видя, но омайващият аромат на
жасмин, кедър и френска ванилия се носеше в летния ден, примамвайки ме като
Хамелнския свирач. Можех ли да устоя на желанието да последвам носа си?
Меланжът от аромати беше опияняващ и изискваше по-подробно проучване…
Докато
се колебаех дали да надникна, шалът ми се развърза и полетя през улицата, като
нежната коприна се вееше на вятъра. Без да се замисля, аз пристъпих от бордюра
точно когато една кола профуча опасно близо край мен и ме запрати назад на
тротоара. Приземих се с едно ууф, като нараних и задните си части, и
гордостта си.
Поех си
въздух на пресекулки и улових погледа на един привлекателен непознат от другата
страна на улицата. На лицето му бе изписана загриженост, тъмнозелените му очи
бяха изпълнени с тревога. Зачервена, аз свих рамене в знак на извинение към
него, свидетеля на моя почти инцидент. Погледите ни се вплетоха за част от
секундата. Времето спря и самотното ми сърце прескочи един удар. Това чувство
бързо беше заменено от унижение, затова затворих очи и преброих до десет,
опитвайки се да успокоя сърцето си. Когато отново погледнах нагоре, той кимна
кратко към мен и продължи пътя си по „Шанз-Елизе“, пъхнал ръце в джобовете на
дънките си, с развяна и разрошена от вятъра черна коса.
Фю! Напомних си, че вече не съм в Уиспъринг
Лейкс и тук не можех просто нехайно да изляза на пътя, както можех да направя у
дома. Намерих някакво успокоение в загрижеността на мъжа, който ми бе дал
причина да спра и да се замисля. И ме бе накарал да изпитам и миг на копнеж.
Изправих
се, изтупах се и оправих полата си точно в момента, когато се появи Орели. С
безупречна прическа и грим, тя вървеше уверено на високите си токове и се
приближи да ме поздрави, ухаеща на индийска роза – аромат, който обожавах.
Имаше стойката на танцьорка и беше стройна и грациозна, черта, която, изглежда,
бе присъща на много французойки. Дали се раждаха с този чар? Или беше нещо, на
което се научаваха? Завиждах им. Новите ми дрехи внезапно ми се сториха
простовати, съвсем очевидно от универсалeн магазин.
– Добре
дошла, Дел. – Тя се усмихна мило и ме въведе в луксозното фоайе, цялото в тъмно
дърво и позлата, кадифени драперии, мирис на полировка и шепот от миналото.
Беше разкошно и внушително и трябваше да положа огромно усилие, за да не
застана там с отворена от удивление уста.
Орели
се усмихна, сякаш знаеше какво мисля.
– Добре
дошла в Париж – каза тя на английски със силен френски акцент. – Ще те заведа в
стаята ти, за да се настаниш. Надявам се, че Себ ще дойде по-късно да те
поздрави.
Надявам се? Себастиен беше
повишен в ръководител на Leclére Parfumerie след смъртта на баща си, но
до този момент не бях контактувала с него, независимо от многобройните
разговори, които бях провела с мениджърския екип преди конкурса. Ако трябва да
говорим истината, имах огромно желание да се срещна с този загадъчен мъж,
защото за него се знаеше толкова малко. Всичките ми проучвания в интернет не
бяха дали никаква информация.
– Нямам търпение да се запозная с него – казах
аз, докато една прозявка ме побеждаваше. По дяволите! Това граничеше с лоши
маниери и баба щеше да ми го каже съвсем ясно.
–
Сигурно си уморена от пътуването? – каза Орели с усмивка.
– Да –
засмях се аз. – През цялото време на полета гледах телевизионни предавания, а
сигурно трябваше да се опитам да поспя.
Кой да
знае, че пътуването със самолет е толкова забавно? От малките пакетчета фъстъци
до пластмасовите чаши с шампанско – бях приела всичко, което се предлагаше, и
му се бях наслаждавала. И сега бях прекалено възбудена, за да чувствам нещо
друго освен вълнение и притеснение на едно ново ниво.
–
Радвай се на всеки миг, бих казала. Животът е, за да се живее.
Французойката
говореше с истинска топлота и изобщо не беше надменна, каквито си бях
представяла, че ще са семейство Leclére. От години те избягваха пресата,
твърдейки, че техните парфюми сами говорят за себе си и отказват да ги развалят
със своите разкази, затова очаквах да е по-сдържана, не така приветлива.
След
смъртта на Венсан, главата на семейството, нещата се променяха. За семейството
не беше обичайно да отваря вратите си и да допуска при себе си непознати. Дали
синът и наследник Себастиен щеше да остави свой собствен отпечатък в света на
парфюмерийния бранш? Дали щяха да разширят бизнеса? Дали тайната цел на
конкурса не беше да намерят друг главен парфюмерист? Имаше толкова много
въпроси без отговор.
Себастиен
беше майстор в избягването на папараците и след толкова години те накрая се
бяха отказали, така че беше загадка как изглежда той. Представях си
стереотипния парфюмерист – невидял слънце тип с тясно лице и тесни устни.
Колкото и тъжно да беше, самата аз имах нужда от една добра доза витамин D.
– Ела,
искам да ти покажа нещо – каза тя и ме поведе обратно навън.
Последвах
Орели, която се движеше с бърза крачка, а след това спря внезапно. Пред мен
беше прекрасният Leclére Parfumerie. При вида на легендарния бутик
пулсът ми се ускори. От години мечтаех да вляза в тази ухаеща нирвана! Всеки
добър парфюмерист благоговееше пред Leclére и наследството им, те бяха
известни в целия свят, защото Венсан беше обърнал изкуството на създаването на
аромати с главата надолу и бе революционизирал парфюма, но магазинът приличаше
на старите дрогерии и на живо беше още по-великолепен.
– О,
Орели, това е като в сън!
–
Нашата малка версия на Страната на чудесата…
Фасадата
на магазина от тъмен камък беше излъскана от вятъра и посивяла от времето.
Плътни кадифени завеси в синьо-зелено украсяваха прозорците. Вътре столове антики
в кралско синьо стояха тържествено пред златни витрини. Стените бяха покрити с
пълни с лосиони и отвари шкафове, по чието дърво се виждаха следите на времето.
На централно място висеше портрет в черно и бяло на самия майстор Венсан
Леклер. Ексцентричният човек с добри очи и сдържана усмивка.
На
меката светлина грееха шишенца с парфюм. Всяко от тях беше уникално, някои бяха
украсени с изящни златни мъниста, други имаха искрящи кристални запушалки.
Какви магически аромати се криеха в тях? Едва се сдържах да не вляза вътре и да
тествам всичките върху кожата на китката си. Точно когато се отдръпнах от
витрината, забелязах една жена, която много приличаше на онази невероятна
червенокоса певица от Англия. А когато прозвуча и известният ѝ колоритен смях,
вече бях сигурна, че е тя.
Ако
слуховете бяха истина, Leclére снабдяваше с парфюми най-големите имена в
шоубизнеса, но разбира се, семейството никога не споменаваше и дума за
известните си клиенти.
– Това
не е ли…?
Днес
беше същото – Орели само се усмихна леко и просто повдигна вежда.
Тя
започна да посочва някои неща от специално значение през прозореца – красив розов стол с висока облегалка, който някога
принадлежал на отдавна отишла си от този свят принцеса и бе подарен на Венсан
заедно със старинната ѝ тоалетка, където сега клиентите сядаха и се взираха в
отраженията си. Дали огледалото беше портал към друг свят и принцесата не
посещаваше магазина късно през нощта? Колкото и странна да беше идеята,
парфюмерийният магазин създаваше впечатлението, че е място, изпълнено с магия.
И беше
толкова френски, чувствах се, сякаш съм влязла в ретро картичка. Въпреки че
Джен не беше тук, можех да чуя гласа ѝ. Погледни това, щеше да каже тя,
или Не си ли късметлийка да си в Париж? Само ако близначката ми Дженифър
можеше да види парфюмерията! Щеше да стиска ръката ми и да възкликва пред всяко
нещо като дете.
Когато
помислих за нея, усетих тъпа болка в сърцето, едно тихо думкане, което ми
напомни, че за първи път сме под различни части от небето. Тя беше момичето,
което жестикулираше като мен, което довършваше изреченията ми и беше точно като
мен във всичко с изключение на това, че бе родена без усет за мирис. Невероятно
наистина, като се има предвид, че аз живеех, дишах и мечтаех аромати. И въпреки
това двете планирахме да започнем свой собствен бизнес. Бутиковата парфюмерия,
която си представяхме, нашата империя, това, което щеше да ни изведе от
провинциалния Мичиган и да ни катапултира в стратосферата, за момента беше
замразен проект. За неопределено време. Честно казано, все още ме болеше
заради начина, по който тя просто се отказа от мен. Изобщо не бих могла да си
помисля, че това може да се случи, не и от собствената ми близначка, момичето,
което искаше същите неща, които исках и аз. Или поне така си бях мислила.
Но сега
бях тук, ново начало и така нататък.
– Ще
имаш време да разгледаш парфюмерията – каза Орели, връщайки ме в настоящето. –
Но сега нека ти покажа новия ти дом за близкото бъдеще.
Когато
се върнахме в сградата, Орели се понесе безшумно нагоре, докато аз стъпвах тежко
зад нея, мъкнейки куфара си, като се опитвах да не пуфтя, сякаш не съм във
форма. Усещаше се богатият аромат на френска храна, чесън и масло, бяло вино,
прясна мащерка и нещо вкусно, което бавно къкри, а опияняващият му аромат се
носеше през стените.
– В
края на коридора вляво е всекидневната, а след нея е общата кухня и
трапезарията. Кажи ми, ако има нещо, което искаш. В стаята ти има кухненски
минибокс, но истинското готвене ще трябва да е в общата кухня. Надявам се тук
да ти хареса.
Кимнах
в знак на благодарност.
– Тук
ще живееш със съквартирантката си Клементин, участничката ни от Париж. Ако имаш
нужда от мен, на нощното шкафче има информация с контактите ми. Следобедът е
твой, въпреки че не е останало много от него. Вечерята е в осем в нашия апартамент.
Себастиен ще е там, за да те приветства с добре дошла.
–Merci, Орели – отговорих аз и се усмихнах. На вечерята щеше да има
достатъчно време да огледам останалите участници, да разбера откъде са, и
най-важното, да науча повече за уменията им с парфюмите. С нетърпение чаках да
се сприятеля с хора, които не знаеха всичко до най-малката подробност за мен,
както беше у дома.
Тук щях
да съм просто аз, а не близначката на Джен, не дъщерята на скитащи се хипита.
Можех донякъде да се преобразя. Сама, щях да опозная себе си по начин, по който
не го бях правила досега. Извън аквариума, в един от най-красивите градове на
света, коя щях да бъда?
ВТОРА ГЛАВА
В новото си жилище метнах чантата на едно от леглата и се
огледах наоколо. Макар и с малки размери, стаята беше безупречна. Две двойни,
покрити с фини бели чаршафи легла, върху
които имаше дебели европейски възглавници, заемаха по-голямата част от
пространството. Стаята беше светла и слънчева и съвсем парижка с дребни неща
тук и там, които създаваха уют. На старинен скрин стоеше ваза с разцъфнали
божури и разпръсваше уханието си наоколо. Имаше малка баня с пухкави бели
кърпи, а до балкона беше кухничката, която всъщност беше само един рафт с кафе
и чай и под него малък хладилник. Устоях на порива да се обадя на сестра си,
както бих направила обикновено. Трябваше да докажа, че мога да живея без нея,
вече нямаше нужда да си говорим на всеки пет минути. Или имаше?
Отвън, от балкона, видях Триумфалната арка да стои
елегантно, както го беше правила стотици години. Булевард „Шанз-Елизе“ гъмжеше
от туристи с фотоапарати на шиите, вдигнали високо карти, със сладолед, който
се топеше по ръцете им. Коли фучаха нагоре и надолу и към мен долиташе един цял
свят от акценти. Беше толкова дяволски оживено!
По
коридора се чу врява и аз се обърнах към звука, напрягайки се да разбера какво
казваха.
Силно
прокънтя френска реч заедно с влаченето на куфар или два.
– Excusez-moi,
направете път. Ooh la la, тези тежат.
Усетих
мириса на жената, преди да я видя. Парфюмът ѝ беше наситен меланж от чувствена
смокиня със силната сладост на зрял плод.
– Bonjour,bonjour, минавам. – Говореше така, сякаш избутваше хора от пътя си,
докато пристъпваше тежко по коридора, търсейки своята стая, нашата стая.
Задържах дъха си за момент. Винаги ли се появяваше така шумно?
След
няколко секунди вратата се отвори със замах и тя застана на прага.
– Дел!
– каза тя, хвърли се към мен и ме прегърна, сякаш бяхме отдавна изгубени
приятелки, и остави дробовете ми без въздух. – Аз съм Клементин и съм слушала
много за теб. Американското момиче с най-добрия нос в бранша.
Когато ме пусна, аз си поех шумно въздух и след това
огледах съквартирантката си. Тя беше изящна с разкошната си фигура, прилепнала
рокля и силен руж на бузите. До закръглените ѝ форми аз изведнъж се почувствах
като момче.
Вълнистата
ми, невзрачна кестенява коса и по-естествено гримираното ми лице не можеха да
се сравняват със спускащите се като водопад руси къдрици, големите яркосини очи
и алените ѝ устни. Стилът ѝ беше доста невероятен, почти карикатурен в
екстравагантността си. Аз не бях незапозната с модата, следях новите тенденции
като всяко момиче, но Клементин беше нещо друго. Нужна беше смелост, за да се
облича толкова шокиращо и да изглежда добре.
– Bonjour!
Харесва ми тоалетът ти – казах аз и ѝ се усмихнах широко.
Тя не
обърна внимание на комплимента, а започна да клати глава и да въздиша
театрално.
– Това?
– тя посочи към закръглената си фигура, обвита в рубиненочервено кадифе. – Имам
малка… как го казвате, пристрастеност към черешовите сладкиши. Нищо не може
да ме излекува от нея освен още една хапка от самата сладост. – Тя издаде звук
на неодобрение. – Французойките не надебеляват…? Така казват, non? Ха!
Французойките могат да правят каквото си поискат, по дяволите! Дебела, кльощава,
квадратна, триъгълна, не ме е грижа! Никой няма да ми диктува правила! Познаваш
ли моята maman?
Разбира
се, че не я познавах, но това нямаше значение за историята, която тя продължи:
– Ами,
тя казва, че никога няма да се оженя, ако ям така, както сега. Казва, че
с моя апетит не съм истинска парижанка! Че трябва да се ограничавам! –
Тя се дръпна назад, сякаш това беше мръсна дума. – Но защо? Защо да се лишавам
от удоволствието? Един мъж със сигурност ще ме обича цялата, ако е
правилният човек. – Тя потупа меката подутина на корема си. – А дотогава ще ям
каквото ми харесва, когато ми харесва.
Друго
момиче, с права и лъскава яркочервена коса, мина грациозно покрай нас, след
което спря и се облегна на рамката на вратата.
– Не
става въпрос за ограничаване, Клементин, а просто за баланс. – Червенокосата
показа с един дълъг поглед, че според нея Клементин е на хлъзгавия път към дисбаланса.
Двете очевидно се познаваха, но момичето имаше английски акцент.
– Ха– отговори Клементин. – Затова тези момичета винаги са нещастни. – Тя махна с
ръката си с френски маникюр към червенокосата. – Гладни са.
Мозъкът
ми трябваше да работи на бързи обороти, за да разбера бързия и енергичен
монолог на Клементин, произнесен със силен акцент – и да сдържа смеха си. Тя
беше толкова драматична и много по-открита от повечето парижанки, с които се
бях срещала до този момент.
Момичето
от Англия извъртя очи и протегна ръка към мен.
– Аз
съм Катрин от Лондон. Ще свикнеш с Клементин, тя се държи, сякаш целият свят е
сцена, това е всичко.
Аз се
засмях, харесала и двете жени от пръв поглед.
– Вие
двете откъде се познавате?
–
Катрин живееше в Париж, когато ходеше на курс за парфюмерист преди един милион
години – сви небрежно рамене Клементин. – По онова време ядеше черешов сладкиш
и беше много по-щастлива, да знаеш.
– Учих
тук преди няколко години, но ако слушаш Клем, ще решиш, че съм в залеза на
дните си или нещо такова. Тогава може и да съм хапвала повече, но хората стават
по-зрели, порастват. Е, поне някои от нас. – Тя погледна многозначително
към Клементин.
Приятелското
чувство между тях се усещаше, въпреки че се дразнеха една друга, което беше
повече заради мен.
– Аз
съм Дел от Мичиган, Америка.
Не Дел и Джен. Джен и Дел. Господи, това беше странно.
– Знаем
– каза Катрин и очите ѝ блеснаха. – И според слуховете трябва да внимаваме с
тебе.
Наклоних
глава, чудейки се какво да отговоря.
– Не
съм сигурна.
По-добре
да омаловажа каквито умения според тях имах. Не исках, когато започнеха
предизвикателствата, двете да се съюзят срещу мен.
Катрин
скръсти ръце.
– Не
бъди толкова скромна – каза тя и отметна косата си. – Знаем всичко за теб, как
скъпата ти баба те е научила всичко за парфюмите…
Изречението
остана недовършено.
Откъде
знаеха за мен и баба? Ние бяхме от едно съвсем неизвестно място…
– Кой
ви каза?
– Не е
трудно да се намери информация, ако знаеш къде да търсиш – отговори Катрин. –
Социалните медии са чудесно нещо.
– Oui– намеси се и Клементин. – И това, че имаш амбиция вместо очи, както и нос,
който може да съперничи на Анаис Лоран…
Засмях
се на прозрачния ѝ опит да ме накара да призная, че съм една от главните
претендентки. Нямаше да позволя да ме заблуди така лесно. Ясно беше, че са се
поровили за информация, но като цяло всъщност не знаеха много.
–
Мисля, че сравнението с Анаис Лоран е малко преувеличено.
Анаис
Лоран беше проправила пътя за жени парфюмеристи в този някога мъжки свят. Носът
ѝ беше легенда, а парфюмите ѝ все още се продаваха добре, въпреки че бяха
създадени преди половин век. Всеки парфюмерист копнее за формула, която е
толкова популярна, че остава да живее много след като той си отиде – точно като
Анаис.
– Тук няма място за скромност, Дел – присви силно
гримираните си очи Клементин. – Най-добре е да признаеш, че се състезаваш за
наградата, и тогава всички може да играем честно, non? И се надявам
всички да станем добри приятели.
– Ние
вече сме. – Клементин хвърли чантата си на двойното легло най-близо до балкона,
леглото, към което вече бях предявила претенции. – Така че кажи ни как ти се
стори процесът по подбора? Не беше ли напрегнат?
– И още
как – засмях се аз. – Към края не мислех, че ще успея. Имаше толкова много
тестове! И да се взeмат в движение, и всичките онези видеоразговори…
Тя
извъртя очи.
– Нали?
Ръцете ми така трепереха по време на тези видеоразговори, че е истински късмет,
че не изпуснах своя parfum и не го разбих на хиляди парченца, но ето ни
сега, тук сме! Какво те накара да се включиш, Дел?
Скръстих
ръце и се замислих.
–
Толкова много причини – да се срещна с тайнствените Леклер, да изживея
приключение, жаждата да пътувам… – И желанието да победя. – Парфюмите винаги
са били моето кътче, където намирам щастие.
Без
баба за мен беше трудно да създавам, трудно да намеря радост в каквото и да
било, и Джен реши, че този конкурс може да ми помогне да намеря пътя към всичко
това… Или може би бе организирала всичко, за да не съм до нея?
–
Разбирам – каза Клементин, връщайки ме в настоящето. – Чухме, че сте имали
планове да отворите парфюмериен бутик в Ню Йорк, но сестра ти се разколебала.
Сигурно ти е било трудно особено след като сте били толкова близо до целта. И тя
се отказала от всичко това заради любовта на един мъж…?
Стоях
вцепенена, чудейки се откъде може да знае нещо такова. Не споделях прекомерно и
със сигурност не изливах мъката си в социалните мрежи.
–
Откъде може да знаеш това, Клементин? – Опитах се да звуча небрежно, но думите
излязоха остро.
–
Случайно познавам някои хора в Манхатън и те споменаха, че сте се отказали от
споразумението за сладкия ви малък временен магазин, преди дори да сте стъпили
в Ню Йорк. Tragique, non?
Преглътнах
внезапните си сълзи и се обърнах на другата страна, преструвайки се, че търся
нещо в чантата си. Каква случайност на съдбата, че тя знаеше за тази част от
миналото ми. Това, че се наложи да се откажа от магазина, ме бе съкрушило, но
не можех да отида в Ню Йорк сама и без половината от инвестицията, която щеше
да вложи Джен. На практика решението опираше до пари – без нея просто не можех
да си го позволя. И ме болеше при мисълта, че това прекрасно място вероятно
никога вече нямаше да се появи на пазара на недвижимите имоти, не и в рамките
на моя бюджет. Джен щеше да ми заеме спестяванията си, но не можех да искам
това от нея. Не и ако нямаше да е с мен.
– Е,
сега да не те разстроих? – попита Клементин.
– Не,
съвсем не – лепнах усмивка на лицето си аз. – Пак ще отида в Ню Йорк, но първо
исках да видя Париж. И да спечеля парите, за да отида в Ню Йорк… Дали
отчаянието струеше от очите ми?
– Както
и да е, трябва да внимаваме с Анастазия, която очевидно е магьосница, що се
отнася до парфюмите. Но чувам, че е голяма егоистка – обади се Катрин, която
според мен бе усетила, че е нужна смяна на темата.
Изведнъж
умората ме притисна. Дали беше заради Клементин и ровенето ѝ, или спомените,
които тя събуди? Изправих рамене – бях тук, за да победя, по дяволите, и щях да
победя.
Момичетата
бяха борбени, но поне не се притесняваха да го покажат. Не криеха факта, че
искат да спечелят играта с големите залози, и имаха смелостта да заявят целта
си така явно. Като се изключат възможните съюзявания, поне знаех какво да
очаквам. Нали така?
Париж
изведнъж ми се стори много далече от Уиспъринг Лейкс…
Отзиви
Все още няма отзиви.