В полет към теб

Съдържание

Прасе …………………………………………………………………………….. 7

В ПОЛЕТ КЪМ ТЕБ

Смъртта на стареца………………………………………………………… 33

Африканска история……………………………………………………….. 47

Фасулска работа…………………………………………………………….. 62

Мадам Розет…………………………………………………………………. 76

Катина…………………………………………………………………………. 111

Вчера беше прекрасно…………………………………………………… 139

Те няма да остареят……………………………………………………… 145

Пази се от кучето…………………………………………………………. 164

Само това …………………………………………………………………… 178

Войникът……………………………………………………………………… 194

Желанието …………………………………………………………………… 205

Големият автоматичен съчинител…………………………………… 210

БАСНИ

Принцесата и бракониерът……………………………………………… 237

Принцеса Мамалия……………………………………………………….. 249

Прасе

1

Преди години, в град Ню Йорк, на бял свят се
роди едно прекрасно момченце и неговите щастливи родители го кръстиха
Лексингтън.

Едва прибрала се от болницата с малкия
Лексингтън на ръце, майка му се обърна към мъжа си с думите:

– Скъпи, сега трябва да ме заведеш на вечеря
в най-добрия ресторант, за да отпразнуваме появата на нашия син и наследник.

Съпругът є я прегърна нежно и отговори, че
всяка жена, родила такова красиво дете като Лексингтън, абсолютно заслужава да
отиде където пожелае. Но дали все още не бе твърде слаба, поинтересува се той,
да обикаля из града късно нощем?

– Да – отвърна тя, – но какво пък толкова?

И ето че същата вечер те
се облякоха официално и като повериха малкия Лексингтън на грижите на
професионална детегледачка, шотландка при това, която им струваше двайсет
долара дневно, се упътиха към най-скъпия и луксозен ресторант в града. Тук
изядоха по един огромен омар, разделиха си бутилка шампанско, а след това
отидоха на нощен клуб, където пиха още шампанско и седяха, държейки се за ръце
и обсъждайки всяка възхитителна черта и физическа особеност на прелестния си
новороден син. Върнаха се у дома си в Източен Манхатън към два часа през нощта
и мъжът, след като се разплати с таксито, започна да търси по джобовете си
ключа за входната врата. След известно време обяви, че сигурно го е забравил в
другия си костюм, и предложи просто да натиснат звънеца и да събудят
детегледачката, за да им отвори. „При надница от двайсет долара на ден тя може
да очаква понякога да я вдигат посред нощ от леглото“, отбеляза той.    

Така и направиха. И
зачакаха. Нищо не се случи. Той натисна звънеца отново, силно и продължително.
Почакаха още минута. После и двамата отстъпиха назад, към улицата, и взеха да
викат името є (което беше Макпотъл) към прозорците на детската стая, намираща
се на третия етаж. Пак никакъв отговор, къщата оставаше тъмна и безмълвна.
Съпругата взе да се безпокои. Нейното бебче бе затворено вътре, мина є през
ума. Само с Макпотъл. А коя беше Макпотъл? Познаваха я само от два дни, имаше
тънки устни, малки навъсени очи и колосан нагръдник, и явно спеше твърде
дълбоко, за да се чувства човек спокоен. Щом не чуваше входния звънец, как, за
бога, можеше да се очаква да чуе, ако бебето заплаче? Та в същата тази секунда
то, бедното, може да си е глътнало езика, или да се задушава с възглавницата
си.   

– То спи без възглавница – възрази мъжът є, –
затова няма защо да се тревожиш. Но щом искаш да те вкарам вътре, ще го
направя. – Самочувствието му бе доста високо след изпитото шампанско и сега той
се наведе, развърза връзките на едната от черните си лачени обувки и я събу.
След това я улови за носа и като замахна силно, я запрати право през прозореца
на трапезарията на приземния етаж. 

– Готово – рече ухилен.
– Ще удържим поправката от зап-латата на Макпотъл.

И като протегна внимателно ръка през дупката
на стъклото, завъртя дръжката и отвори.

– Ще вдигна първо теб, мамче – каза и като я
прихвана през кръста, я отлепи от земята. От това голямата є червена уста дойде
на едно ниво с неговата и той започна да я целува. Знаеше от опит, че жените
много обичат да ги целуват в това положение – прегърнати здраво и с крака,
поклащащи се във въздуха, затова продължи да го прави доста дълго време, а тя
приритваше и издаваше силни гъргорещи звуци дълбоко в гърлото си. Накрая
съпругът є я обърна и започна полека да я напъхва в трапезарията през отворения
прозорец. В този момент една полицейска кола се показа тихо иззад близкия ъгъл.
Спря на трийсетина метра от тях, отвътре изскочиха три ченгета от ирландско
потекло и се затичаха към двамата съпрузи, размахвайки револвери.

– Горе ръцете! – викаха те. – Горе ръцете!

Но за съпруга бе невъзможно да изпълни тази
заповед, без да пусне жена си, а направеше ли го, тя щеше или да падне на
земята, или да остане да виси наполовина в къщата, наполовина навън, което бе
ужасно неудобна позиция за една дама. Затова той продължи галантно да я бута
нагоре и навътре през прозореца. Полицаите, всеки от които бе награждаван с
отличия за застреляни грабители, незабавно откриха огън и макар все още да
тичаха, а мишените, и в частност жената, да бяха доста трудни, успяха да
отбележат по няколко преки попадения във всяко от телата – достатъчно, за да
доведат до фатален резултат и в двата случая.

Така, едва навършил дванайсет дни, малкият
Лексингтън остана сирак.

2

Новината за убийството, за което тримата
полицаи получиха грамоти, бе охотно предадена от репортерите до всички роднини
на покойната двойка и на следващата сутрин най-близките от тях, както и двама
погребални агенти, трима адвокати и един свещеник, се качиха в таксита и се
насочиха към къщата със счупения прозорец. Цялата компания, мъже и жени, се събра във всекидневната и се разположи в
кръг по кресла и дивани, пушейки цигари, посръбвайки шери и обсъж-дайки
какво, по дяволите, да се прави със сирачето горе, с малкия Лексингтън.

Скоро стана очевидно, че никой от роднините
няма особено желание да поеме отговорността за него и споровете и дискусиите
продължиха през целия ден. Всеки заявяваше, че има огромно, почти неустоимо
желание да го гледа и че с най-голямо удоволствие би го сторил, но винаги имаше
пречка – било, че апартаментът му е прекалено тесен, или че вече има дете и не
може да си позволи второ, или че няма на кого да остави бедното създание,
когато замине през лятото на почивка в чужбина, или че вече е в напреднала
възраст, което положително ще е крайно несправедливо за едно подрастващо момче,
и тъй нататък. Всички те, естествено, знаеха, че бащата отдавна е затънал в
дългове, а къщата е ипотекирана, тъй че заедно с малкия не идваха никакви пари.

В шест вечерта те все още спореха оживено,
когато внезапно, посред суматохата, в помещението нахлу една възрастна леля на
покойния баща (идваше от Вирджиния, а името є беше Глоспан) и без дори да свали
шапката и палтото си, игнорирайки всички покани да седне и да пийне мартини,
уиски или шери, обяви твърдо пред събралите се близки, че възнамерява от този
момент нататък да се грижи самос-тоятелно за невръстното дете. Нещо повече,
добави, че поема пълната финансова отговорност за отглеждането, в това число и
за образованието му, тъй че всички останали можеха спокойно и с чиста съвест да
се разотидат по домовете. Едва изрекла тези думи, тя изтърча на горния етаж,
грабна Лексингтън от кошчето му и стиснала го здраво в прегръд-ките си, напусна
като вихър къщата, оставяйки роднините да гледат с облекчени усмивки подире є,
а Макпотъл да стои на стълбищната площадка със стиснати устни и скръстени върху
колосания нагръдник ръце. 

Така, на тринайсетдневна възраст, бебето
Лексингтън напусна Ню Йорк и отиде да живее с пралеля си Глоспан на юг, в щата
Вирджиния.

3

По времето, когато стана настойница на
Лексингтън, леля Глоспан бе почти на седемдесет, но човек никога не би є ги
дал, ако я погледнеше. Жива и енергична като два пъти по-млада жена, тя имаше дребно, набръчкано, но все още дос-та
красиво лице, с две топли кафяви очи, които искряха от благост. На всичко
отгоре бе стара мома, но това също не є личеше, защото никога не ставаше
кисела, мрачна или раздразнителна, нямаше мустаци, нито ревнуваше щастието на
другите хора – а това рядко може да се каже за една девица, била тя стара или
млада, макар, разбира се, да нямаше как да се разбере дали леля Глоспан
наистина е девица. Виж, по отношение на ексцентричността є нямаше никакво
съмнение. Пред последните трийсет години тя бе живяла странен, уединен живот,
съвсем сама в малката си къща високо върху склоновете на планината Блу Ридж, на
километри от най-близкото селище. Имаше двайсетина декара пасбище, зеленчукова
градина, цветни лехи, три крави, дузина кокошки и едно шарено петле. А сега към
стопанството є се добавяше и малкият Лексингтън.

Тя бе заклета вегетарианка и разглеждаше
консумирането на животинска плът като нещо не само противно и нездравословно,
но също и ужасно жестоко. Хранеше се с прекрасни, чисти продукти, като мляко,
масло, яйца, сирене, зеленчуци, ядки, билки и плодове, и се радваше на мисълта,
че нито едно божие създание няма да бъде убито заради нея, било то дори
скарида. Веднъж, когато една от кафявите є кокошки умря в разцвета на силите си
от задръстване при снасяне, леля Глоспан така се разстрои, че почти се отказа и
от яденето на яйца. 

Не разбираше нищо от гледане на деца, но това
не я притесняваше ни най-малко. Докато чакаше на нюйоркската гара влака, който
щеше да отведе Лексингтън и нея обратно във Вирджиния, тя купи шест шишета с
биберони, две дузини пеленки, кутия с безопасни игли, бутилка мляко за из път,
както и малка книжка с мека подвързия, озаглавена „Грижи за бебето“. Какво
повече можеше да иска човек? Щом влакът потегли, даде на малкия да посуче,
смени му пеленката и го сложи до себе си на седалката да спи.

После прочете „Грижи за бебето“ от кора до
кора.

– Няма да има никакъв проблем – рече накрая,
хвърляйки книжката през прозореца. – Абсолютно никакъв.

И колкото и да бе странно, наистина нямаше.
Щом се прибраха обратно в стопанството, всичко тръгна като по вода. Малкият
Лексингтън си пиеше млякото, оригваше се, плачеше и спеше точно както трябва да
прави всяко добро бебе, а леля Глоспан сияеше от радост всеки път, щом го погледнеше,
и по цял ден го обсипваше с целувки. 

4

Докато навърши шест години, той вече се бе
превърнал в красиво момче, с дълги златисти къдри и дълбоки, сини очи с цвета
на метличина. Винаги бодър и весел, постепенно започна да отменя старата си
леля и в домашните задачи – събираше яйца от полозите, биеше масло, вадеше
картофи от зеленчуковата градина и събираше диви билки по планинските склонове.
Много скоро, казваше си тя, трябва да започне да мисли за образованието му. 

Но не можеше да си представи как ще го
отпрати далеч от себе си. Обичаше го толкова много, че сърцето є се свиваше при
мисълта за по-продължителна раздяла. Разбира се, долу, в долината, имаше селско
училище, но то изглеждаше ужасно и тя не се съмняваше, че запише ли го там, още
от първия ден ще започнат да го карат да яде месо. 

– Знаеш ли какво, миличък? – рече един ден,
докато той седеше на табуретка в кухнята и я наблюдаваше как прави сирене. – Не
виждам защо аз самата да не ти преподавам уроци.

Момчето я изгледа с големите си сини очи и я
дари с лъчиста, доверчива усмивка.

– Това би било чудесно – бе отговорът му.

– И първото, на което ще те науча, е да
готвиш.

– Много ще ми е приятно, лельо Глоспан.

– Приятно или не, ще отнеме известно време –
каза тя. – Вегетарианците като нас не разполагат с толкова богат избор на
храни, както обикновените хора, затова трябва да ги използват двойно по-умело.

– А какво ядат обикновените хора, което ние
не ядем? – попита момчето.

– Животни – отвърна тя, тръсвайки с
отвращение глава.

– Имаш предвид живи животни?

– Не. Мъртви.

Малкият обмисли думите є за секунда. 

– Значи ги чакат да умрат и после, вместо да
ги заровят, ги изяждат?

– Не, сладичък мой. Не ги чакат да умрат, а
сами ги убиват.

– Как ги убиват, лельо Глоспан?

– Обикновено им прерязват гърлото с нож.

– А какви животни са това?

– Най-вече крави и свине, а също и овце.

– Крави! – извика той. – Искаш да кажеш, като
нашите Маргаритка, Кокиче и Лилия?

– Точно като тях, скъпи.

– Но как ги ядат?

– Нарязват ги на парчета и после ги готвят.
Най-много им харесват късовете покрай кокалите. Обичат да поглъщат месото на
кравите още полусурово, изпускащо кръв.  

– И прасета също?

– О, направо обожават прасета.

– Парчета кърваво свинско месо – промълви
момчето. – Просто не мога да си представя. И какво друго ядат?

– Пилета.

– Пилета?

– С цели милиони.

– Заедно с перата и всичко останало?

– Не, миличък, без перата. А сега хайде
изтичай навън да донесеш на леля Глоспан няколко стръка лук. 

Не след дълго уроците започнаха. Те включваха
пет предмета – четене, писане, география, математика и готвене, макар
последното да бе далеч по-любимо занимание от останалите както за учителката,
така и за ученика. Всъщност бързо стана очевидно, че младият Лексингтън
притежава удивителен талант в тази насока. Той бе роден готвач. Притежаваше
ловкост и бързина и въртеше тиганите като истински жонгльор. Можеше да нареже
картоф на двайсет тънки като хартия резена за по-кратко време, отколкото бе
нужно на леля му, за да го обели. Чувствителното му небце долавяше дори едно
зрънце черен пипер, пуснато в тенджера със силна лучена супа. Предвид крехката
възраст, способностите му бяха дори леко смущаващи за леля Глоспан и тя не знаеше
как да ги тълкува, но въпреки това безкрайно се гордееше с тях и предричаше за
момчето блестящо бъдеще. 

– Истинска благословия е – казваше, – че имам
такъв чудесен малък помощник, който да се грижи за мен, когато остарея.

Мина време и тя постепенно съвсем се оттегли
от кухнята, оставяйки цялото готвене в къщата на неговите грижи. Тогава той бе
вече десетгодишен, а тя наближаваше осемдесетте.

5

Щом се видя в новото си
положение, Лексингтън начаса се залови да експериментира с измислени от него
ястия. Изпитаните рецепти вече не го интересуваха. В главата му се въртяха
хиляди идеи и той гореше от нетърпение да ги изпробва. Реши да започне със суфле
от кестени и без да се мае, го приготви и сервира за вечеря. Вкусът му беше
невероятен.

– Ти си гений! – извика леля Глоспан, като
скочи от стола си и го целуна по двете бузи. – Ще влезеш в историята!  

Оттогава рядко минаваше ден, без на масата да
се появи някое ново възхитително творение. Имашесупа от бразилски орехи,шницели от качамак, зеленчуковорагу, омлет с глухарчета,
крокети от крема сирене, изненада с пълнена зелка, задушено от лапад, паниран
шалот, пикантен мус от цвекло, сини сливи „Строганов“, принцеси със сирене, фламбирана ряпа,
отвара от смърчови иглички и още много други удивителни съчетания. Стопанката
на дома признаваше, че никога през живота си не е опитвала подобни храни. Една
сутрин, дълго преди да е дошло време за обяд, се бе разположила в люлеещия се
стол на верандата, опитвайки се да отгатне предстоящото меню по апетитните
аромати, процеждащи се през кухненския прозорец.  

– Ей, момче, какво
ще ядем днес? – викна по някое време.

– Познай, лельо
Глоспан.

– Дали не е пържен сладък корен? – предположи
тя, душейки настървено. 

И тогава той излезе навън – едно десетгодишно
дете с лека усмивка на триумф върху лицето, понесло на ръце голямо, димящо
гърне с божествено задушено, приготвено единствено от пащърнак и девисил.

– Знаеш ли какво трябва да направиш? – каза
леля му, докато боравеше чевръсто с лъжицата. – Трябва да седнеш още тази
минута, да вземеш молив и хартия и да започнеш да пишеш готварска книга.

Той я погледна през масата, дъвчейки късче
пащърнак.

– Защо не? – извика тя. – Аз те научих да
пишеш, научих те и да готвиш, а сега единственото, което остава, е да събереш
двете заедно. Сториш ли го, скъпи мой, ще се прочуеш по цял свят.

– Добре тогава – отвърна Лексингтън. – Ще го
направя.

И същия ден се залови с първата страница от
онзи монументален труд, с който щеше да се занимава през целия си останал
живот. Озаглави го „Да се храним здравословно и добре“.

6

Седем години по-късно, когато той навърши
седемнайсет, ръкописът съдържаше вече над девет хиляди различни рецепти, до
една вкусни и оригинални.

Но тогава, най-неочаквано, усилията му бяха
прекъснати от трагичната смърт на леля Глоспан. През нощта тя бе връхлетяна от
жестока криза и Лексингтън, който се втурна в спалнята є да види за какво е
целият този шум, я завари да се гърчи и извива в леглото си, издавайки стонове
и проклятия. Всъщност гледката бе толкова непоносима, че известно време той
подскача наоколо в пижамата си, като кършеше ръце и се чудеше какво да
предприеме. Накрая реши, че ще е най-добре да я поохлади, донесе ведро вода от
поилото за кравите и го лисна върху главата є. Но вместо да я облекчи, това
само усили гърчовете и до час тя предаде богу дух.

– Това наистина е твърде лошо – рече бедният
младеж, като я ощипа няколко пъти, за да се увери, че наистина е мъртва. – И
толкова внезапно! Та тази вечер тя беше бодра като кукуряк. Дори изяде три
порции от гъбените ми кюфтенца и ги похвали колко са вкусни.

След като поплака горчиво десетина минути,
понеже наистина много обичаше леля си, той се стегна, извлече я навън и я
погреба зад обора.

На другия ден, докато разчистваше вещите є,
се натъкна на плик, адресиран до него с почерка на леля Глоспан. Отвори го и
отвътре изпаднаха две петдесетдоларови банкноти и едно писмо. 

„Мило мое момче (гласеше писмото). Знам, че
от тринайсетдневна възраст не си напускал планината, но веднага щом умра,
трябва да обуеш обувки, да си облечеш чиста риза, да слезеш долу в селото и да
намериш доктор. Поискай от него да ти издаде смъртен акт за доказателство, че
съм мъртва. После занеси акта на моя адвокат, който живее в Ню Йорк и се казва
господин Самуел Цукерман. Той има копие от завещанието ми и ще уреди всичко
по-нататък. Парите в плика ще ти стигнат за разноските по смъртния акт и
пътуването до Ню Йорк. Щом стигнеш там, господин Цукерман ще ти даде още пари.
Моята последна воля е да ги използваш за по-нататъшни изследвания в областта на
кулинарията и вегетарианското хранене. Продължи да пишеш своята велика книга,
докато не прецениш, че е завършена във всяко едно отношение. Твоя любяща леля –
Глоспан.“ 

Лексингтън, който винаги изпълняваше каквото
каже леля му, мушна парите в джоба си, надяна обувки и чиста риза, спусна се по
склона до селото и намери къщата на доктора.

– Старата Глоспан? – възкликна той. – За
бога, нима е мъртва?

– Без никакво съмнение – отвърна момчето. –
Ако дойдете обратно с мен, дори ще я изровя, за да се уверите.

– Колко надълбоко си я заровил?

– Има-няма два метра.

– И преди колко време?

– Около осем часа.

– Е, тогава значи наистина е мъртва – обяви
докторът. – Ето ти смъртния акт.

7

И тъй, нашият герой се отправи към Ню Йорк,
за да търси господин Цукерман. Вървеше пеша, като спеше край плетовете и се
хранеше с корени и горски плодове. На шестнайсетия ден стигна метрополията.

Какво удивително място е това! – извика,
докато стоеше на ъгъла на Петдесет и седма улица и Пето авеню и се озърташе
наоколо. – Няма крави, нито пилета, а жените изобщо не приличат на леля
Глоспан.

Колкото до господин Самуел Цукерман, той не
приличаше на нищо, което момчето бе виждало през живота си.

Беше дребен мъж, с провиснали синкави бузи и
огромен морав нос, а когато се усмихнеше, от множество различни места в устата
му проблясваха късчета злато. В луксозния си офис той стисна топло ръка на
Лексингтън и го поздрави с кончината на леля му.

– Предполагам знаеш, че твоята възлюбена
настойница бе жена със значително състояние? – го попита.

– Имате предвид кравите и пилетата?

– Имам предвид половин милион долара – каза
Цукерман.

– Колко?

– Половин милион. И е оставила всичките на
теб. – Адвокатът се облегна в креслото и сключи ръце върху мекия си корем.
Същевременно тайно прокара десния си показалец под жилетката и ризата, за да
почеше с нокът кожата около пъпа – негово любимо упражнение, което му носеше
особена наслада. – Разбира се, ще трябва да приспаднем от него петдесет
процента за моя хонорар, но дори и така ти остават цели двеста и петдесет
хиляди.

– Значи съм богат! – извика Лексингтън. –
Това е чудесно! Кога мога да си взема парите?

– Е – каза Цукерман, – имаш късмет, че съм в
доста добри отношения с тукашните данъчни власти, затова съм сигурен, че ще
успея да ги убедя да не ти удържат данък наследство и разни просрочени
задължения.

– Колко сте добър – промълви Лексингтън.

– Естествено, ще трябва да им дам нещичко за
услугата.

– Каквото кажете, господин Цукерман.

– Мисля, че сто хиляди ще стигнат.

– Боже, не е ли малко прекалено? 

– Никога не се скъпи, когато подкупваш
данъчен или полицай. Запомни това от мен.

– И колко ще ми останат? – попита плахо
момчето.

– Сто и петдесет хиляди. Но от тях ще трябва
да покриеш разноските по погребението.

– Разноски по погребението?

– Да, несъмнено знаеш, че трябва да се плати
на погребалната агенция.

– Но аз я погребах сам, господин Цукерман,
зад обора.

– Не се и съмнявам – отвърна адвокатът. – И
какво от това?

– Изобщо не съм ползвал погребална агенция.

– Чуй ме, синко – рече търпеливо другият. –
Може да не си в течение, но в този щат има закон, гласящ, че никой наследник
няма право да получи и цент от завещанието си, докато на погребалната агенция
не бъде заплатено изцяло.

– Закон, казвате?

– Разбира се, и много добър при това.
Погребалните агенции са сред нашите велики национални институции и трябва да
бъдат защитавани на всяка цена.

Всъщност самият господин Цукерман, заедно с
неколцина вдъхновени в служба на обществото доктори, бе собственик на верига от
девет луксозни места за подготовка за пътуване към отвъдното в града, да не
говорим за фабриката за ковчези в Бруклин и професионалния колеж по балсамиране
в Уошингтън Хайтс. Поради това въпросът за смъртта за него бе свещен и го
засягаше дълбоко – почти толкова дълбоко може да се каже, колкото коледните
празници засягат собственика на магазин за играчки.  

– Не си имал право да заравяш леля си просто
ей така. Абсолютно никакво.

– Много съжалявам, господин Цукерман.

– Това си е същински диверсионен акт. 

– Ще постъпя както кажете, сър. Единственото,
което искам да знам, е колко ще взема накрая, след като всичко бъде платено.

Настъпи пауза. Адвокатът въздъхна и смръщи
вежди, като продължаваше скритом да потърква с пръст околността на пъпа си.

– Да речем, петнайсет хиляди? – предложи
накрая, озарявайки го с широка златна усмивка. – Това е хубава, кръгла сума.

– Ще можете ли да ми я платите още днес?

– Не виждам защо не.

И тъй, господин Цукерман повика главния си
касиер и му заръча да даде на Лексингтън петнайсет хиляди долара от парите за
текущи разноски на кантората, като вземе срещу тях разписка.

Младежът, който вече почти не очакваше, че ще
получи нещо, прие възторжено парите и ги натъпка в раницата си. После стисна
топло ръката на Цукерман, поблагодари му за помощта и си тръгна.

– Целият свят е пред мен! – възкликна, щом излезе на
улицата. – Сега имам петнайсет хиляди долара, които ще ми