Просяк, крадец

той.
Кога ще бъда в състояние, запита се Джийн. След два дни, след десет години,
никога?

Тя беше с памучни панталони
и пуловер. Не си бе взела дрехи, подходящи за погребение. Рудолф изпита
облекчение, когато му каза, че няма да отиде. Тя не можеше да си представи, че
отново ще стъпи на „Клотилд“ и ще се озове пред мълчаливите, обвинителни
погледи на съпругата, на сина, на близкия приятел.

Сутринта, когато се погледна
в огледалото, се ужаси, като видя как се бяха отразили последните дни върху
дребното є, красиво, момичешко лице.

Кожата на лицето и на цялото
є тяло сякаш бе опъната до скъсване върху невидима рамка. Имаше чувството, че
тялото є всеки миг ще се пръсне, а нервите є ще пробият кожата и ще щръкнат
навън, пречупени като жици, поразени от смъртоносно електрическо напрежение.

Лекарят є даде валиум, но на
нея валиумът вече не є помагаше. Ако не е детето, каза си тя, бих се хвърлила
от скалите в морето.

Докато седеше в сянката на
дървото сред благоуханието на боровете и напечената от слънцето лавандула, тя
си каза: Унищожавам всичко, до което се докосна.

Хъбъл седеше пред чаша кафе
на терасата на едно от кафенетата, които изпълваха главния площад, припомняйки
си какво му каза полицаят. Той очевидно знаеше повече, но така постъпва
обикновено полицията, особено когато става дума за неизяснено убийство, което я
поставя в неудобно положение. Снахата може да ви бъде по-полезна от мене, бе
казал полицаят. Снахата. Дамата, която се бе съблякла гола, съпругата на
обещаващия млад кмет. Такъв разговор определено си струва да бъде отразен с
двеста думи. А пристанището може да почака.

Той плати кафето, качи се на
едно такси и каза:

– „Отел дю кап“.

Портиерът обясни, че мадам
Джордах не е в стаята си, а в парка с детето и с бавачката. Хъбъл го попита има
ли телекс в хотела и получи утвърдителен отговор. После попита може ли да го
използва вечерта и след известно колебание портиерът каза, че това би могло да
се уреди. Хъбъл правилно изтълкува колебанието, което означаваше, че портиерът
очаква бакшиш. Няма значение. Списание „Тайм“ можеше да си го позволи. Той
благодари на портиера, излезе на терасата и оттам на стълбите, които извеждаха
на дълга алея, пресичаща величествения парк чак до басейна, ресторанта и
морския бряг. За миг изпита завист, като си представи малката стая в шумното
хотелче край шосето, където жена му си почиваше този следобед. Списание „Тайм“
плащаше добре, но недостатъчно добре за „Отел дю кап“.

Той слезе по стълбите и се
озова в уханния парк. Минута по-късно видя момиченце в бял бански костюм, което
играеше на топка с младо момиче. Недалеч от тях на една пейка седеше жена с
памучни панталони и пуловер. Подобна сцена човек не може да свърже с убийство.

Той бавно се приближи към
групичката, като спря за миг, уж да се възхити на една цветна леха, после се
усмихна на детето и каза:

– Бонжур. Добър ден.

Младото момиче отговори на
поздрава, но жената на пейката не каза нищо. Хъбъл забеляза, че тя е много
хубава, със стегната, спортна фигура, с измъчено и бледо лице и тъмни кръгове
под очите.

– Мисис Джордах? – попита
той.

– Да? – обади се тя с равен
и безжизнен глас. И вяло го погледна.

– Аз съм от списание „Тайм“.
– Той беше почтен човек и нямаше намерение да се представя за приятел на
съпруга є или на убития, или за американски турист, който е чул за сполетялото
я нещастие и желае да изкаже най-искрено съчувствие. Тези номера ги прилагат
младоците, които искат на всяка цена да видят името си под някоя дописка. –
Изпратен съм да напиша материал за вашия зет. – Невинна лъжа, която не влизаше
в противоречие с неговите морални принципи. Ако хората си мислят, че изпълняваш
служебно поръчение, те обикновено се чувстват задължени да окажат съдействие.

Но жената продължаваше да
мълчи и да го гледа с помръкнали очи.

– Шефът на полицията каза,
че вие бихте могли да ми съобщите някои основни данни. – Основни данни. Този
израз звучеше невинно и предполагаше, че информацията няма да бъде публикувана,
но съвестният журналист би я използвал, за да избегне евентуални грешки при
писането на материала.

– Разговаряли ли сте със
съпруга ми? – попита Джийн.

– Още не съм се запознал с
него.

– Още не сте се запознали с
него – повтори Джийн. – Ако можеше и аз да не бях се запознавала… Сигурна
съм, че и той си мисли същото.

Хъбъл се стресна както от
думите на жената, така и от решителността, с която бяха изречени.

– Каза ли ви полицаят защо
мога да ви дам информация? – попита тя този път рязко и грубо.

– Не – излъга Хъбъл.

– Попитайте съпруга ми –
каза Джийн и внезапно стана, – попитайте цялото проклето семейство. И ме
оставете на мира.

– Само един въпрос, ако
може, мисис Джордах – започна Хъбъл със свито гърло. – Готова ли сте да
отправите обвинения за извършено престъпление срещу лицето, което ви е
нападнало?