Далече от безумната тълпа

Той съзнаваше,
че в живота му има известно очарование. Сега, след като беше използвал небето
като полезен инструмент, Габриел започна да го наблюдава одобрително, все едно
че гледаше прекрасно произведение на изкуството. За миг той като че ли бе
развълнуван от завладяващата caмотa на тази сцена, или по-точно – от пълната є
непричастност към всичко, свързано с човешки взор и слух. Сякаш хората, борбите
им, мъките им, радостите им въобще не съществуваха и на тъмната половина на
земята освен него нямаше друго мислещо същество; той си представяше, че всички
останали са се пренесли на огряното от слънцето полукълбо.

Изправен, с
широко отворени очи, погълнат от разсъжденията си, Оук внезапно осъзна, че
това, което преди малко бе помислил за звезда сред клоните, беше всъщност
изкуствена светлина, и то съвсем близо.

Ако се окаже
съвсем сам в нощ, когато би предпочел да е сред приятели, човек се плаши. Но
когато интуицията, сетивата, паметта, сравненията, фактите, правдоподобността и
основанията – тоест всички възможни доказателства в арсенала на логично
мислещите хора – се обединят, за да убедят съзнанието, че е съвсем само, много
по-смущаващо за него е да открие близо до себе си някакво тайнствено
присъствие.

Фермерът Оук навлезе в гората и се запромъква през ниските клони към зӚветния склон на хълма. Той видя една тъмна издатина и си
припомни, че тук, на вкопана в склона площадка, имаше обор от насмолени дъски,
наковани отпред към подпори. Тези дъски образуваха покрив, който отзад
постепенно се сливаше с наклона. През продълговатите и кръгли пролуки на
покрива и стените струеше светлина, която бе привлякла вниманието му. Оук
пристъпи, легна досами покрива и долепи око до една пролука, през която можеше
да вижда ясно какво става вътре.

Под навеса се бяха приютили две жени и две крави. В едно
ведро димяха попарени трици. Едната жена беше по-възрастна. Другата вероятно бе
млада и хубава. Тъй като тя беше точно под него и Оук я гледаше в обща
перспектива, така както Милтъновият Сатана е видял Рая най-напред^[1],
не можеше да разбере как изглежда лицето є. Тя не носеше боне, нито шапка, а
голяма пелерина, небрежно наметната и върху главата є.

– Скоро ще се върнем у дома – проговори по-възрастната
жена, като се оглеждаше с ръце на кръста. – Мисля, че Дейзи ще се пооправи.
Доста ме изплаши, но ако се съвземе, няма да съжалявам, че си прекъснах съня.

Младата жена,
чиито клепачи явно се затваряха при най-кратката пауза в разговора, се прозя
спокойно и Габриел, сякаш заразен, раззина уста в съчувствена прозявка.

– Ех, защо не
сме богати. Щяхме да можем да наемем работник за тези неща – отвърна тя.

– Но като не сме
богати, трябва сами да си вършим работата – каза другата. – Затова, ако
останеш, ще се наложи да ми помагаш.

– А шапката ми все пак изчезна – продължи по-младата. –
Вятърът я отнесе през плета. Уж слаб вятър, а я отнесе.

Кравата, която
стоеше неподвижно, беше девонска порода и тъй равномерно оцветена в червено от
главата до опашката, сякаш е била натопена в червена боя, а дългият є гръб бе
съвършено плосък. Другата беше пъстра, на сиви и бели петна. Сега вече Оук
забеляза до нея малко теленце – на не повече от един ден. То следеше двете жени
с неразбиращ поглед, което показваше, че все още не бе привикнало със
собственото си зрение. Теленцето често се обръщаше към фенера, който
инстинктивно вземаше за луната. Очевидно неговият незначителен житейски опит
още не бе имал време да поправи грешката му. Напоследък Луцина^[2]имаше доста работа сред овцете и кравите на Норкомбския хълм.

– Трябва да
купим овесено брашно – каза по-възрастната жена. – Триците са на свършване.

– Да, лельо.
Утре, веднага щом съмне, ще ида с коня.

– Но ние нямаме
дамско седло.

– О, аз мога да
яздя и на другото, вярвай ми.

Като чу това,
Оук пожела да задоволи любопитството си и да види лицето на младата жена. Но
пелерината пречеше. Когато гледаме отблизо и хоризонтално, преценката ни за
формите и цветовете е доста по-реална. Но сърцето на Габриел жадуваше богиня.
От известно време у него назряваше необходимостта да запълни една все
по-нарастваща пустота. И ако очите му можеха още от самото начало да видят
лицето на младата жена – красиво или не чак толкова – от необичайното място,
което предоставяше пълна свобода на въображението, те щяха да задоволят
желанието на сърцето. От непознатата жена копнежът извайваше красавица.

По някакъв
каприз на природата – която като грижовна майка въпреки заетостта си отделя
време да ощастливи своите деца – младата жена свали наметката и върху червения
жакет се разсипаха черните є коси. Оук веднага позна героинята от жълтата
каруца, със саксиите мирта и огледалото: казано по-прозаично, това бе жената,
която му дължеше два пенса.

Те сложиха
теленцето отново при майка му, взеха фенера и излязоха. Светлинката се
смаляваше надолу по хълма, докато се превърна в едва забележимо петънце.
Габриел Оук се върна при стадото си.