Легенда за Сигурд и Гудрун

ПРЕДГОВОР

В своето есе „За приказните истории“ (1947 г.), баща ми пише за
книгите, които е чел в детството си, и там казва следното:

„Нямах почти никакво желание да търся скрити съкровища и да се
бия с пирати, и „Островът на съкровищата“ ме остави равнодушен. Червенокожите
индианци ми харесваха повече: там имаше лъкове и стрели (изпитвам и до днес
напълно неудовлетворения копнеж да стрелям добре с лък), и непознати езици, и
сцени от архаичен начин на живот, а най-вече, имаше гори. Но още повече
харесвах земите на Мерлин и Артур, а най-много от всичко – безименния Север на
Сигурд и вьолсунгите, и княза на всички дракони. Такива страни определено бяха
за предпочитане“.

Несъмнено е отчетено, че древната старонорвежка поезия, позната
под името „Старата Еда“ или „Поетичната Еда“, си остава дълбока, ако и да било
подводна, сила в по-късното му творчество. Със сигурност е добре известно, че
той извлича имената на джуджетата в „Хобит“ от първата поема в „Едата“ –
„Вьолуспа“, предсказанието на пророчицата. По този повод с леко саркастичен, но
свойствен за него тон, той отбелязва следното в писмо до свой приятел от
декември 1937 г.:

„Аз самият не одобрявам особено „Хобит“, предпочитам своята
собствена митология (която там е едва загатната) с нейния последователен ред…
пред тази орда джуджета с едически имена от „Вьолуспа“, новоизлюпени хобити и
ам-гълове (съчинени в безделни часове) и англосаксонски руни.“

Но със сигурност не е добре известно, дори почти никак не е
известно (макар че може да бъде открито сред съществуващите публикации), че той
е написал две тясно свързани поеми, занимаващи се с легендите за вьолсунгите и
нифлунгите (или нибелунгите), използвайки съвременен английски език, адаптиран
към старонорвежката метрика, които надхвърлят петстотин строфи. Тези поеми не
са публикувани до днес, нито пък е цитиран някой ред от тях. Те се наричат Volsungakvi.a
en nyja, „Нова песен за вьолсунгите“, и Gu.runarkvi.a en nyja, „Нова
песен за Гудрун“.

Ерудицията на баща ми в никакъв случай не се ограничаваше до „англосаксонския“,
а достигаше до превъзходно познаване на поемите от „Старата Еда“ и
старонорвежкия език (термин, който в общата употреба е като цяло равносилен на
староисландски, тъй като основната част от старата норвежка литература достига
до нас в исландски препис). Всъщност в продължение на много години, след като
става професор по англосаксонски в Оксфорд през 1925 г., той е също така и
професор по старонорвежки, макар да не съществува такава титла; изнася лекции и
семинари по старонорвежки език и литература от 1926 г. поне до 1939 г.. Но въпреки постиженията
му в това поле, особено признатив
Исландия, той никога не е писал за публикация нещо специфично нанорвежка тематика – освен навярно двете
„Нови песни“; и, доколкотоми е
известно, за други такива текстове няма никакви доказателства,освен ако съществуването им не се
подсказва от един запис, диктуванза
машинопис, с неизвестна датировка и непредставляващ иначе интерес. Обаче
съществуват много страници с бележки и чернови за лекциите му, макар в голямата
си част да са написани много бързо и честона
границата на нечетливото, или дори я преминават.

„Новите песни“ са възникнали от тези изследвания и принадлежатна същото време. Изкушавам се да ги
датирам не от ранните, а по-скоро
от късните му години в Оксфорд преди Втората световна война,но това не е нищо повече от незащитима
интуиция. Двете поеми, коитоспоред
мен са съчинени почти една след друга, представляват многосъществено дело, и ми изглежда
възможно, макар да е само предположение, лишено от каквито и да било
доказателства, че баща ми се еобърнал
към старонорвежките поеми като нов поетически проект следкато е изоставил „Песен за Леитиан“
(легендата за Берен и Лутиен) къмкрая
на 1931 г.

Тези поеми се намират в сложно отношение със своите древни източници,
те не са в никакъв случай преводи. Самите източници, разнообразнипо характер, изобилстват от неясноти,
противоречия и загадки, и тъкмо отсъществуването
на тези проблеми идва решимостта на баща ми да напише„Новите песни“.

Впоследствие той много рядко (доколкото ми е известно) говори
затях. Аз лично не си спомням нито един
разговор с него по темата чак допоследните
дни от живота му, когато той ми каза за тяхното съществуване,и безуспешно се опита да ги издири. Но
той мимоходом споменава тезипроизведения
в писма до У. Х. Одън. В писмо от 29 март 1967 г., катоблагодари на Одън за изпратения превод
на „Вьолуспа“, той изразява надежда в отговор да му изпрати „ако мога да се
добера до него (дано не еизгубено)
нещо, върху което работих преди много години, когато опитвахда изуча изкуството да се пише
алитеративна поезия: опит да се обединятпесните
за вьолсунгите от „Старата Еда“, написани в старата осемстишнастрофа fornyr.islag (под това
име е позната метриката на старонорвежките алитеративни строфи, използвана в
повечето от „едическите“ поеми,„стародавният
стих“). А през следващата година, на 29 януари 1968-а,пише следното: „Ако не греша, тук
някъде имам една дълга непубликувана поема, наречена Volsungakvi.a en nyja,
написана в осемстишни строфиfornyr.islagна
английски: опит да се организира едическият материал заСигурд и Гунар.“

Да се „обедини“, да се „организира“ материалът от песните на
„СтаратаЕда“: така се изразява около
четирийсет години по-късно. Ако говорим конкретно за Volsungakvi.a en nyja,
неговата поема като повествование представлява на практика подреждане и
изясняване, кристализиране на последователна схема или структура. Но не трябва
никога да се забравят следнитенегови
думи: „Хората, които са написали всяка от тези поеми [от „Едата“] –не събирачите, които по-късно са ги
преписали и обобщили – са ги написали

като отделни, индивидуални произведения, които да се слушат
всяко само засебе си, като се има предвид
някакво фоново знание за историята.“

Може да се каже, така ми се струва, че той представя своята
интерпретация на източниците по начин, който да се възприема независимо отсъмненията и споровете на „едическите“
и „нибелунговите“ изследвания.

Така че самите „Нови песни“ – изкусни поеми, плътно следващи
както пометрика, така и по маниер
„едическите“ песни – силно се открояват; тукте са
представени като чист текст, без никаква редакторска намеса; всичкоостанало в книгата е допълнение.

И все пак това, че книгата съдържа още толкова много, изисква
известно обяснение. Би могло да се допусне, че е добре да се даде някакъвкоментар върху това, кое точно е
своеобразното в начина, по който бащами
третира легендите. Да се предложат изчерпателни сведения за пространно
дискутираните проблеми, които той се е опитвал да реши, би довело твърде лесно
дотам, че „Новите песни“ да бъдат за пръв път издаденислед около осемдесет години с увиснали
на шиите воденичните камъни наакадемичната
дискусия. Това изобщо не стои на дневен ред. Но ми се струва, че публикацията
на тези поеми предлага възможност да чуем самия автор, посредством бележките,
по които е подготвял лекциите си, да го чуемкак
говори (тъй да се каже) с характерен тон за същите онези елементи нанесигурност и затруднение, които се
откриват в старите легенди.

Трябва също да се каже, че неговите поеми не винаги са лесни за
четене и това произлиза в частност от природата на старите поеми, които сабили негови образци. В една от лекциите
си той отбелязва: „Староанглийските текстове се стремят към широта, пълнота,
размисъл, елегичен ефект.

Старонорвежката поезия се стреми да улови ситуацията, да нанесе
удар,който ще се запомни, да освети
момента с ярка светкавица – и съответночесто
е сбита, плътно сгъстява езика в смисъла и формата му… “ Това „улавяне на
ситуацията“ и „осветяване на момента“, без ясно разгръщане напоследователно повествование или други
неща, наблягащи върху „момента“, ще бъдат видени като отличителна
характеристика на „Новите песни“;и
затова може би ще има нужда от някакво водачество в допълнение към

кратките бележки в проза, които той е добавил към някои от
разделите наVolsungakvi.a en nyja.

По тази причина след дълги размишления добавих след края на
всякапоема коментар, предназначен да
изясни отпратките и епизодите, коитонавярно
изглеждат мъгляви; а също и да посочи значителните отклоненияна баща ми от старонорвежките
източници, или пък между различнитеим
варианти, като в тези случаи се указват неговите възгледи, където евъзможно, с позоваване на казаното в
лекциите му. Трябва да се подчертае, че нищо в тези негови чернови не
подсказва, че е писал или че е ималнамерение
да пише собствени поеми по темата; от друга страна, както иби могло да се очаква, често се
наблюдава съвпадение между гледищата,изразени
в бележките за лекциите, и обработката на старонорвежките източници в неговите
поеми.

Като общо въведение към „Старата Еда“ в тази книга съм цитиралпространно една по-завършена лекция с
такова заглавие, а след нея съмприбавил
кратки коментари върху текста на поемите, стихотворната форма и някои други
теми.

По този начин, използвайки докрай бележките на баща ми и някоизаписки върху „старонорвежките въпроси“
и трагедията на вьолсунгите инифлунгите,
колкото и да са набързо нахвърляни и незавършени, аз съм сестремил съзнателно да направя тази
книга в целостта ѝ дотолкова неговодело,
доколкото е възможно. За нейния характер не трябва да се съди според
преобладаващите в съвременния академизъм гледища. Тя е замисленапо-скоро като представяне и
свидетелство как той е възприемал, в съответното време, една литература, която
дълбоко ценеше.

В коментарите наричам двете поеми „Песен за вьолсунгите“(Volsungakvi.a) и „Песен за
Гудрун“ (Gu.runarkvi.a). Но в заглавиетона
книгата, „Легенда за Сигурд и Гудрун“, възприех подзаглавието, което баща ми
дава на Volsungakvi.a на първата страница на ръкописа –Sigur.arkvi.a en mesta,
„Най-дългата песен за Сигурд“.

Ще бъде забелязано, че в книгата не се споменават оперите на
РихардВагнер, познати под общото
название „Пръстенът на нибелунгите“ илипросто
„Пръстенът“.

За своето дело Вагнер е разчитал предимно на старонорвежката
литература. Неговите основни източници, които е използвал в превод, са песните
от „Поетичната Еда“ и „Сага за вьолсунгите“, също както при бащами. Голямата епическа поема „Песен за
нибелунгите“, написана около началото на тринадесети век на средногорнонемски,
съвсем не е била източник за либретите на Вагнер по същия начин, по който
старонорвежките

творби, макар това да е на повърхността прикрито от употребата
на именав немска форма (Зигфрид,
Зигмунд, Гюнтер, Хаген, Брюнхилде).

Но Вагнеровата трактовка на старонорвежките варианти на
легендатае не толкова „интерпретация“ на
древната литература, колкото нов и преобразяващ импулс, който взима елементи от
старата северна концепцияи ги
поставя в нови отношения, адаптира, променя и изобретява с широкразмах, според собствения си вкус и
творчески намерения. Така че либретите на „Пръстенът на нибелунгите“, макар да
се въздигат върху древниоснови,
трябва да се гледат не като продължение или развитие на стародавната героическа
легенда, а по-скоро като ново и независимо произведение на изкуството, към
което по своя дух и цел Volsungakvi.a en nyja иGu.runarkvi.a en nyja нямат
особено отношение.

ВЪВЕДЕНИЕ

Преди много години баща ми се позова на Уилям Морис* за
както тойго нарича „Големия епос на
Севера“, който според него трябвало да бъдеза нас
„онова, което е било за гърците троянският епос“ и който за много десетилетия
напред щял да бъде „за нашите наследници също толковаважен, колкото е за нас преданието за
Троя“. По този повод баща ми забеляза: „Колко далечни и остарели звучат днес
думите на Уилям Морис!

От неговото време насам разказът за Троя изпада в забрава с
изумителнаскорост. Но вьолсунгите не са
заели неговото място.“

Очевидно е желателно една тема и жанр, станали толкова
екзотични, дабъдат по някакъв начин
„въведени“; и сметнах, че при тази първа публикация на „старонорвежките“ поеми
на баща ми, ще бъде както любопитно, такаи
уместно да се предложи подобно въведение от автора, а не от редактора.

Никъде в бележките му по старонорвежки не се открива какъвто и
дабило намек за „Новите песни“, като
изключим четири хвърчащи листчетас
неизвестна дата, на които баща ми набързо е записал интерпретативнизабележки за тях (включени са
по-нататък в това издание). Макар да саособено
интересни сами по себе си, те не представляват някакво мащабногледище за стила и същината на неговите
старонорвежки песни в исторически контекст; и тъй като напълно отсъстват
подобни текстове, осмелихсе да
включа тук значителна част от уводната лекция (озаглавена „Общовъведение“) към курса, изнесен от него
в Английския факултет в Оксфордпод
наслов „Старата Еда“.

Нека се има предвид, че това представлява ръкописът и записът
налекция изнесена пред малка аудитория.
Не би могло дори да се подозиранамерение
за публикация. Целта му е била да очертае своето гледище сшироки и ясни движения. Поместил е
насила „Едата“ в обширен времевиконтекст
и красноречиво е предал своята собствена концепция за тази по-езия и мястото ѝ
в историята на Севера. В други лекции върху конкретнипоеми или специфични въпроси той,
естествено, се изразява предпазливо;но тук
е могъл да прояви смелост и дори екстравагантност, и не е застраховал с
квалификации всяко свое твърдение по тема, в която споровете около съмнителните
сведения минират всяка стъпка. Всъщност изрази като„навярно“ и „вероятно“, като „някои
твърдят“ и „би могло да се сметне“красноречиво
отсъстват от това негово писание.

Моето впечатление е, че става дума за относително ранен текст;
а по-късно той е добавил немалко квалификации към първоначалните си твърдения.
Оцеляла е също така по-ранна и много по-сурова чернова на лекция,озаглавена „Старата Еда“. Тя е била
изнесена по спешност пред неназован„клуб“,
но на нейна основа е съставена много по-прецизната лекция, коятое отчасти приведена тук. Баща ми се е
отнесъл към онзи първи текст похарактерен
за него начин: задържал е някои фрази, но много е пренаписвали добавял, и в резултат се е получил
нов ръкопис. Не подлежи на съмнение,че
тъкмо тази по-ранна форма на лекцията е прочел под това заглавие предЕсеистичното общество на колежа Ексетър
на 17 ноември 1926 г. Но колковреме
е минало между двата текста, е невъзможно да се каже.

Помествам го тук в по-късния му вариант най-вече за да се чуе
гласътна автора на публикуваните
поеми, тъй както е писал (с намерение да говори) лично и живо за „Поетичната
Еда“ – тема, по която никой не го е чувал след последната му лекция по
старонорвежки в Оксфорд преди околоседемдесет
години.

Текстът е написан набързо и не навсякъде е напълно четим, тъй
че туке внимателно редактиран и леко
съкратен, като в квадратни скоби са добавени няколко обяснения и бележки под
линия.

Начало

В дни стародавни

без дъно бе светът:

нямаше бряг,

нито бурно море,

без стени бе земята,

без свод – небето,

зейнала бездна

без злак, без стръкче.

Тогава се потрудиха

тежко боговете,

сияйния свят

строиха здраво.

Над вълните възлезе

величавото слънце,

тучната трева

в утрото огрея.

Те високо възправиха

сводове, кули,

с подпори полирани,

с позлатени стълбове,

в скалата изсякоха

стръмни валове,

ковачници, крепости

скроиха нетленни.

В чертозите почнаха

чудно веселие,

твориха човеци,

като тях изкусни;

под небесните хълмове,

нависоко сградени

без злост заживяха

в забравено време.

Страховити сенки

от сумрака плъзнаха

над мъгливите ридове

край Морето без бряг,

врази вековечни,

воини на мрака,

от прастара пустош,

първични, древни.

Война се отпочна:

великани превзеха

зидове, замъци,

замря радостта.

Планини се преместиха,

прогърмя Океанът

силно и страшно,

Слънцето изтръпна.

Боговете се сбраха

в бисерни зали,

за смъртта, за съдбата

се сурово замислиха,

ориста да отвардят,

вразите да смажат,

лек да добият,

та лъчи пак да бляснат.

В разгорения огън

от гняв нажежен

бе сръчно изсечен

чукът най-тежък.

Гръм и мълнии

могъщият Тор

размаха сред тях –

разделени, сразени.

Вековечни врази

веднага побягнаха,

от стените отблъснати,

със страх се загледаха;

заехтя Земята,

зарева и морето,

и ледните ридове

по ръба на света.

Песен поде

пророчица древна,

заслушаха замъците –

тя застана високо.

За съдбовност и смърт

словата ѝ бяха,

за последната битка,

що боговете чака.

„Рогът на Хеймдал

реве в ушите ми;

Огненият мост

се огъва под конници;

Ясенът страда,

треперят ръцете му,

Вълкът се събужда,

воини яздят.

Мечът на Сурт

морав дими;

Змеят заспал

замърда в морето;

от пристан в пъкъла

призрачен кораб

стоварва легиони

за сетната битка.

Вълкът Фенрир

вече чака Один,

а пламъкът на Сурт –

прекрасния Фрейр;

дълбокият дракон

дебне Тор –

нима загива

Земята вече?

В ден съдбовен

дойде ли някой,

от смъртта вкусил

и вече безсмъртен,

погубил змея,

потомък на Один,

не ще загине

Земята тогава.

Шлем ще носи,

а в шепата – мълния,

ще е лумнал духът му,

а ликът – царствен.

Сурт ще се сгърчи,

ще се скрие Змеят,

Вълкът ще се срине

и свят ще има.“

Боговете се сбраха

на било високо,

за смъртта, за съдбата

се сурово замислиха.

Слънцето спретнаха,

сребърната луна,

задружно заплаваха

по звездни моря.

Фрейр и Фрея

фиданки насадиха,

жилави треви

и живи цветя;

Тор в колесницата

трещеше отгоре им,

през дверите бързаше

към бърдата от камък.

По земята зелена

закрачи Один,

морен от мъдрост,

мора предвидил,

Господ на господарите,

гордите богове,

пръсна семето си,

прадед на герои.

Съгради Валхала,

величава и бляскава,

с колони от копия,

с керемиди от щитове.

Оттам засноваха

над земята гарвани,

а орел на вратите

остана да чака.

Многото гости

мрачно пееха,

медовина преглъщаха

и месо от глиган:

могъщи воини

в метални ризници,

сбрани в чертога,

чакат Избраника.