Тъмно, почти нощ

ТЪМНО, ПОЧТИ НОЩ

Joanna
Bator

CIEMNO,
PRAWIE NOC

Copyright
© Grupa Wydawnicza Foksal, 2012

©
Крум Ангелов Крумов, превод от полски

©
Живко Петров, дизайнер на корицата

©
Сиела Норма АД

    София 2017

ISBN:
978-954-28-2290-5

Съдържание

Завръщане…………………………………………………………………….. 9

Изчезват деца…………………………………………………………….. 38

Прекъснат сън…………………………………………………………….. 53

Хейт I………………………………………………………………………….. 56

Горски бяг …………………………………………………………………. 75

Търси необичаните……………………………………………………… 90

Смаляваш се, Алиция, растеш…………………………………… 116

Първи разказ на пан Алберт Кукулка………………………… 131

Яйце с играчка………………………………………………………….. 150

Усмивката на библиотекарката…………………………………. 174

Писмо………………………………………………………………………. 204

От другата страна……………………………………………………… 227

Разказът на директора на детски дом „Ангелче“………. 240

Коткоядци………………………………………………………………… 251

Втори разказ на пан Алберт Кукулка…………………………. 262

Първи и последен разказ на Давид……………………………. 282

Стаята, която не съществува……………………………………. 297

Хейт II………………………………………………………………………. 301

Прекъснатият разказ на собственика

на „Заешката дупка“………………………………………………….. 354

Търговците на кости…………………………………………………. 366

Печалната Богородица……………………………………………… 414

Заминаваме………………………………………………………………. 453

Трети разказ на пан Алберт Кукулка………………………….. 472

Море………………………………………………………………………… 484

Бог е в детайлите, а
дяволът е навсякъде.

Карлос Руис Сафон

Интервю за Le Nouvel Observateur

3 септември 2009 година

Валбжих и замъкът Кшонж, чиято последна господарка
е била принцеса Дейзи, в действителност съществуват. Всичко останало е плод на
моето въображение. Не търсете тези места и хора извън текста. Няма ги там.

Йоанна
Батор

Завръщане

Движех се по следите, оставени преди години,
учудвайки се, че стъпките ми продължават да им подхождат. Едва във влака, на
който се прекачих във Вроцлав, почувствах, че наистина пътувам за града на
моето детство. По този маршрут вече няма бързи влакове. Валбжих се беше
отдалечил още повече от забързания свят и от световния Вроцлав. Заех мястото до
прозореца в стария двуетажен пътнически влак и непрекъснато докосвах ключа –
струваше ми се, че излъчва топлина през кожата на портфейла. Бях го получила
през лятото oт един мъж, познанството с когото не дочака есента. Подаряваше ми
портфейли, чанти, ръкавици, така и не успях да разбера дали тази вагинална
символика беше съзнателен ход, който тогава не разбирах, или несъзнателен глас,
който той самият не разбираше. Гладката кожа на портфейла ми напомни твърдото
спортно тяло, което харесвах, макар че в същото време не можех да понасям това,
че се разпореждаше в дома ми. Когато си тръгна, почувствах как ми олекна,
защото, научена от дългия опит, знам какво да правя, когато поредният ме
напуска, но се справям зле, когато някой иска да остане с мен или опитва да ме
задържи.

След погребението на баща ми сложих ключа в евтин
студентски портфейл от индийския магазин и в продължение на петнадесет години
го прехвърлях в следващите. Трябваше да го държа у мен, затова придобих навика
да проверявам при всеки удобен случай дали е още там – твърдият продълговат
предмет като кост на животно или дете. С този ключ затворих вратата на къщата с
изглед към замъка Кшонж^[1]и си тръгнах от града. До неотдавна във Валбжих нямаше нищо, което би могло да
ме склони да се завърна дори за кратко. За къщата се грижеше Алберт Кукулка,
нашият съсед и приятел на баща ми, тъжният и самотен мъж с пилотска шапка,
който се усмихваше само тогава, когато свиреше на цигулка. Когато бях дете,
работеше в градската оранжерия. Гостувах му в тропическия интериор на
оранжерията, а той ми показваше банановите палми, еуфорбиите, избуялите чак до
стъкления таван смърчове, месоядните росянки и светещия мъх. Вземаше ме на ръце
и повдигаше към буйната растителност на дърветата, където в капките вода върху
листата виждах собственото си умалено отражение. Омагьосана, повтарях
названията, на които ме учеше: араукария, цантедеския, еуфорбия^[2].
Когато заминах след смъртта на баща ми, изпращах на пан Алберт пари, въпреки че
не искаше да ги приеме, молех го от време на време да коси тревата в градината,
да проветрява стаите, с изключение на онази най-голямата на партера, която
съгласно молбата ми оставаше затворена. Баща ми беше прекарал в нея последните
години от живота си. След него останаха безброй карти на подземията от замъка
Кшонж и списъци с покупки, за които ще похарчи съкровището, което не успя да
намери. На тежкото немско бюро имаше фотография: баща, майка и две дъщери на фона
на известното здание, потопени в летния следобед отпреди почти четиридесет
години като мухи в кехлибар. Бяхме останали само аз и замъкът. Не исках пан
Алберт да се зарази от тъгата, която се стелеше в бащината стая като ектоплазма^[3].
Ектоплазма. Субстанцията, от която са направени духовете, както казваше сестра
ми Ева. „А от какво е направена ектоплазмата?“ – питах. „От въглищен прах и
сълзи.“ Пан Алберт също се занимаваше с духове, понеже се грижеше за гробовете
на роднините ми, което може би щеше да върши и без да го моля, но след като го
бях направила, можех да се чувствам по-малко виновна. Петнадесет години не се
бях прибирала във Валбжих, макар че мислено се завръщах всеки ден, търсех
топографията на този град на всички други места, където ме захвърляше съдбата,
а оранжерията на пан Алберт, която трябваше да имитира тропиците, допринесе за
това, че истинските тропици ми се сториха единствено заместител на нещо, което
безвъзвратно бях изгубила.

Отвъд прозореца на влака преминаваха картините,
които помнех, като вече някога изсънувани сънища. В тъмнината зад прозореца
съзерцавах изваяните от светлина и мъгла призрачни пътници, а градът се
размиваше и губеше тяга, сякаш движението и животът бяха само остров в морето
от пустош и сенки. Новите квартали с къщи и търговски центрове отстъпваха на
пустите сега поля, набраздени от редове трънки и глог, грабливите птици както
винаги дебнеха върху крайпътните дървета за прясната плът на някоя невнимателна
котка или лисица. След малко се появи далечният силует на планината Сленжа, по
домовете, осеяни из полите є, във все по-гъстия мрак светваха лампи, трептящи
като пламъци на свещи. Влакът се влачеше, вътре се вдигаше пара от дрехите на
натъпканите хора и се разнасяше дразнещ мирис на храна, шумолеше найлон,
мляскаха езици.

– А пък аз изгорих Барбито си във фурната – каза
изведнъж писклив детски глас, но никой не реагира на това откровение.

Беднотията звучи по един и същи начин навсякъде, а
един от нейните звуци е изсмукването на остатъците между развалените зъби,
изпод зле направените коронки, изсмукване и мляс, мляс. Седящият до мен мъж,
облечен в дебел вълнен пуловер, сгъна хартията от сандвича, млясна тарикатски и
ме погледна изпод буйните вежди, с очи, твърди като хитинови черупки.

Почувствах се така, сякаш бях отново студентка и
пътувах за Валбжих след петъчните лекции. Не го правех често, но веднъж на
три-четири месеца посещавах баща ми и пан Алберт. По това време непрекъснато
променях външния си вид, а предвид ограничените средства най-добре беше да
направя нещо с косата си. Понякога аз самата не се разпознавах в поредното си
превъплъщение, което укорително ме гледаше от огледалото на мизерната влакова
тоалетна. Сестра ми казваше, че косата ми е с камилски цвят и ме наричаше
Камилче, а аз още тогава усещах, че това ще бъде най-красивата дума, с която
някой ще опише баналността на външния ми вид. Независимо от това дали бях
черна, руса или рижава, винаги се чувствах невзрачно камилска и във влака за
Валбжих се чудех дали баща ми ще си е вкъщи и ще остави ли на масата чиния с
несръчно приготвени сандвичи с кашкавал и каничка с грузински чай, за да можем
за момент да се порадваме на илюзията за нормален семеен живот. Най-често обаче
баща ми го нямаше, или потънал в скръб, се спотайваше в стаята си, от която се
подаваше само, за да изрече „Алиция?“, винаги с онова тъжно учудване, сякаш
вместо мен би могла да се появи някоя друга, повече чакана дъщеря. Отговарях му
„Татко?“ и предполагам, че и той усещаше разочарованието в гласа ми.

На половината път пейзажът се набразди като повеяна
от вятъра вода. Започна да вали, сивотата от прозореца се превър-на в органична
маса. Навлязохме в страната, в която нощите са по-черни, а зимата идва още през
ноември и продължава, докато навсякъде другаде цъфтят минзухари и форзиции.

Срещу мен седяха тиха студентка с лекции в скута и
възрастна жена с такова изражение, сякаш беше надушила много лоша миризма и не
беше сигурна дали ние смърдим или тя. На пода между краката си държеше карирана
найлонова чанта, която се подаваше изпод клина є като току-що родена. Клинът,
опънат и лъскав, беше в десен тип зебра, собственичката му четеше цветно
списание и задържа погледа си върху образа на известна руса певица, чиято нито
една песен не бих могла да разпозная. Звездата пъчеше към нас изкуствени гърди,
масивни като пъхнати под кожата две динени половини. „Шок! Какво ще стане сега
с нея?“ – прочетох заглавието. Моята съседка наплюнчи пръста си и най-накрая
прелисти страницата, нишка слюнка блесна между устните є и олющения от розовото
нокът. Засмука, млясна. Като из дълбините на валбжихската кариера от устата є
излезе въглищното „охбожкебожке“. На поредната страница отново беше певицата. С
голям шрифт тръбеше, че винаги ще остане себе си, а устните є бяха набъбнали
като две гуми точно преди експлозия, която би заляла целия вагон с лепкава
субстанция. Тихата студентка, вероятно вдъхновена, извади от джоба си помада и
без да вдига поглед от лекциите, слепи устните си с мазило с аромат на
синтетични малини. „Охбожкебожке“, отново въздъхна жената с клина и вдигна
поглед към мен така сигурно, сякаш изведнъж видя в мое лице някой познат.
Краката є бяха като на зебра, ала очите по-скоро като на коза.

– Едно време, госпожо, всичко беше като СанторЕлени
като „Бони М“ по-добре беше живот, живот си живеехме, тези години никой няма да
ги върне.

Мълчах, но това не обезкуражаваше Зеброкозата,
бръщолевеше без прекъсване.

– „Бони М“ в Сопот, СанторЕлени храната без гени
лятото на почивка корнишони херинги весело радостно отиваме на почивка под
зелената сливка корнишони без гени СанторЕлени автобуса целият пее децата на
лагери на полското море или в планината полска вицове по опашките за месо за
кокали за ГерекГомулка^[4]живеехме си искаше ни се мечтаехме а сега краката в задника мъкамамка. –
Зеброкозата ми хвърли такъв поглед, сякаш избираше в месарницата кокали за
супа. – Вие също изглеждате бледа изморена.

Кимнах, за да престане, понеже това май беше
въпрос.

– Виждате ли! – Зарадва се и събра сили. –
Изморена! Изморена! Като от кръста свалена! Искат да ни уморят. Да измъчат
целия полски народ искат. Или пък косата. – Почука с нокът изкуствената коса на
певицата.

– Косата? – повторих учудено.

– Едно време къдренето държеше година боята не се
измиваше – поясни Зеброкозата и забързано продължи: – Яйченият шампоан като
когел-могел чак когел-могел^[5]да ти се прииска нещо сладко с какалце да забъркаш или жълтъка на главата с
кърпа да завиеш да постои да походиш като моята майчица с дъждовна вода от рак
в мъки дъждовна вода в дървеното корито панкреасът целия прояден дъждовна вода.
Дъждовна вода? – повтори Зеброкозата, сякаш учудена от звученето на тази дума,
млясна, вдигна рамене и се върна към статията за певицата.

Тихата студентка мърдаше блещукащата си уста като
риба, всъщност в лекциите є имаше дисекция на някаква риба с описание на
латински. Възрастният мъж с пуловера от овча вълна въздъхна тежко, като да беше
изкосил цяло поле. Шумът от гласовете във вагона нарастваше, след яденето
всички бяха събрали сили и желание за разговори.

Влакът леко увеличи
скоростта, усетих миризма на алкохол.

– Страшна смърт, страшна, дълбоко в земята забити –
каза някой зад гърба ми.

– Кръв, само парчета, парчета на парчета разкъсани
– добави някой друг с милозлив старчески дискант и тогава влакът придърпа и
спря така рязко, че всички пакети от горните етажерки изпадаха, проплака дете,
„Охбожкебожке“, завайка се Зеброкозата и набута вестника в претъпканата
карирана чанта, сякаш възнамеряваше да стане и да се върне в едното време,
което є липсваше.

Минаващият през вагона висок мъж в тъмно палто ме
бутна, но не се извини и изчезна зад плъзгащата се врата. Забелязах само едното
му ухо с кръгла обеца, която опъваше част от плътта, създавайки противна черна
дупка. Почувствах се така, сякаш ме беше изсмукала. Светлината във вагона
започна да бръжди и изгасна, нощта ни обзе, толкова гъста, че нищо живо не би
оцеляло дълго сред нея.

– Котките по мазетата – каза някой, – котките по
мазетата трябва да се изтровят.

Нещо издрънча от покрива на вагона и преди отново
да стане светло, изживях миг на нерационален страх, защото имах чувството, че
някога вече ми се беше случвала подобна задушна тъмнина и не бях се отървала от
нея, без да ми се отрази.

Когато пристигнах във Валбжих, бях изцедена и за
момент останах на безлюдния, прогизнал от леден дъжд перон, вдишвайки мириса на
въглищен прах. Гледах хората, изчезващи бързо в подлеза, и ме обземаше чувство
на самота, толкова сковаваща, че трудно се принудих да тръгна към гарата. Вътре
сградата се оказа мъртва. Някой беше написал на стената „Кур за „Гурник“^[6]и „Гурник царе“, може би пристигащият сам трябваше да направи избор, за да реши
съдбата си, преди още да е тръгнал към града.

Навън, край стената на гарата, беше акостирал
бездомен или пияница, а аз си помислих „като купчина парцали“, хванах се за
това изтъркано определение като удавник за сламка в заливащата ме тъга. Нямах
сили, за да отида и попитам дали непознатият има нужда от помощ. Леденият дъжд
валеше с такава честота, че ми изглеждаше нереален, като филмов реквизит,
изоставен от ужасени актьори. Силуетът на масивното здание с прозорци под
формата на арки и кула на върха, в което някога се помещаваше фабриката за
ваденки, се открояваше на фона на стоманеното небе. Когато фабриката работеше,
въздухът наоколо имаше химическо, сладникаво ухание, същия като потопените във
вода ваденки с картинки, с които сестра ми украсяваше вратите из къщи.
Теменужките и момините сълзи от ваденките, светли и деликатни като епидермис.
Ева с потопени във водата длани. Силата на тази картина ме зашемети, появи се
изведнъж под клепачите ми като дух от въглищен прах и сълзи.

На стоянката пред гарата чакаше едно такси,
трагично изглеждаща стара лада, когато седнах вътре и казах адреса, шофьорът ме
изгледа през рамо претенциозно или по-скоро неодобрително. Може би предпочиташе
да тръгне за някъде другаде. Имаше лице на някой, който точно преди лягане яде
пържено месо и сънува кошмари, а после се събужда в четири сутринта, за да
запали цигара в стаята със спуснати завеси, пълна с тежки мебели и прах.

– По-силно – изсумтя и аз затворих вратата още
веднъж. Закачената на огледалото Богородица се помръдна, когато запали
двигателя. В къщата, към която пътувах, имаше един лик на Дева Мария – пощенска
картичка с Печалната Богородица от църквата във Валбжих, под нейно
покровителство, и въпреки че никога не ходехме на литургия и на часове по
религия, Ева измисляше римувани молитви, на които ме учеше вечер. Адресирани
бяха именно до Печалната Богородица – покровителката на града ни. Клякахме, а
сестра ми казваше: „Повтаряй след мен, Камилче, Бљжа майка, птица чайка с двете
си крила, под крилата, във торбата да ни скрие тя“. Как беше по-нататък?

– Тъпанар с тъпанар! Видяхте ли го тъпанара? –
Таксиметровият шофьор се изнерви от клаксона на другата кола. – В гъза, в гъза
си свирни, тъпанар! В гъза! – повтори с удоволствие, оригна се и сигурно му
олекна, защото замълча.

Лицето му с цвят на жур^[7] от
училищния стол почервеня, имаше голям кръгъл нос, толкова осеян с пори, че би
могло да се посадят картофи в него. Погледите ни се срещнаха в огледалото.

– Вие май от далече. При семейството ли?

Кимнах безгласно.

– То със семейството най-добре се излиза на снимка!
– Таксиметровият шофьор се засмя така, сякаш сам бе измислил този лаф.

Помислих си за снимките на нашето семейство,
малобройни и като цяло не много сполучливи, на тях също не бяхме излезли
най-добре. В старата лада беше задушно от цигарения дим и потта, които се бяха
впили в тапицерията и в покриващите я гнусни одеяла. Виждала съм много жилища,
в които по този начин, за да ги предпазят от захабяване, покриват новите уреди,
грозни, неприветливи и незаслужаващи да бъдат покрити, а всички онези
покривала, пликове, шалтета и стъпала, изрязани от стари мокети, събуждаха у
мен съчувствие и тревогата, че една фалшива стъпка и животът ми може да
изглежда така – пропилян сред некрасиви предмети и криворазбрана грижа.

Гледах заспалия град и всяко място, което беше
останало непроменено, будеше в мен едновременно нежелание и задоволство, които
се появяват, когато след години разпознаеш пейзажа от нещастното детство: кино
„Аполо“ с опърпаната фасада с цвят на боровинки, сладкарница „Оленка“,
предлагаща все още понички и празнични торти, държащите се в хоризонтално
положение с остатъка на силите си ромски кооперации на улица „Почтова“.
Богородицата от огледалото на шофьора ме хипнотизира с отмерено движение. На
календарчето със златна рамка лицето є беше жълто, очите странно дръпнати.
Шофьорът хлъцна и обясни: киселини. Японската Богородица^[8] от
Валбжих, пазителката на нощните таксиметрови шофьори, страдащи от лошо
храносмилане, ме гледаше накриво. Отстрани висеше още нещо, парченце дърво или
кост, вързано с бяло-червена панделка. Шофьрът отново хвана погледа ми в
огледалото.

– Вярвате ли в чудеса?

– Не.

– Аха! – Зарадва се, сякаш му бях отговорила по
точния начин. – Аз също не вярвах. Но чудеса, госпожо, стават. Стига човекът да
вярва.

– В какво?

– В каквото трябва, госпожо. В някаква висша сила,
която управлява всичко това и изпраща на нас, поляците, знаци. Като онзи оплатек,
дето се превърнал в плът преди няколко години в Соколка. Чували ли сте?

– Чух.

– Тогава ще ви
разкажа. Бях там, значи, на екскурзия, в църквата се записвахме, с автобуси,
със суха храна, обядът включен в цената. По време на литургията свещеникът изтър-вал
оплатека^[9],
а според обичая, ако го изтърве, трябва да се сложи в ритуална чаша с вода. И
след седмица гледат, а там червено, водата станала на кръв и нещо като съсирек
плува в нея.

– Съсирек?

– Изчакайте! Изсипали го на бяла кърпичка, а там не
някакъв съсирек, а най-истинско парче месо. Предали го за изследване на ДНК и
кръвна група и знаете ли какво излязло?

– Какво?

– Че това е парче от сърцето на Христос!

– Това наистина е чудо – съгласих се, но на
таксиметровия шофьор не му беше нужно моето мнение.

– Чудо! – повтори. – Аз в тази връзка имах болен
стомах, каквото и да хапнех, такава болка, търчане насам-натам, че, с
извинение, ми се повдигаше. Ходих до поликлиниката във Валбжих, ходих при
професора във Вроцлав, лекарства такива-онакива диети простотии само моркови
трябваше да ям като заек изтровено всичко прецакано бирата и водката сега от
прах ги правят вместо от хмел и от житце прах хвърлят отидете до винпрома да
видите племенникът там бачка прах сипят месят ги такива в нашата страна как да
си здрав отиъм до поликлиниката викат да се реже във Вроцлав при професора да
се реже а с рязането знаем госпожо може да се отреже лесно се реже всеки се
натиска за рязане а после какво ще срежат и с краката навън ще те извадят вече
не един се е дал да бъде срязан обаче аз при ординатора а без плик при
ординатора не се ходи викам господин ординаторе ако ше може без рязане нещо взе
погледна и вика да се реже без рязане не става аазвикамгосподинординаторе.

Изключих се. Умението да се откъсвам от това, което
се случва наоколо, бях разработила още в детството си и често го използвах като
зряла жена по време на скучни събрания и коктейли. Умението да се включа
отново, когато се появяваше важна информация, никога не ме е разочаровало.
Някаква част от мен оставаше винаги нащрек, готова за атака или бягство. Отляво
минахме Пясъчната планина – комплексът от панелни блокове, баща ми се отнасяше
към тях с презрение, но Ева ме заведе там един ден на сладолед от машина –
първия в града. Двете ближехме един, защото както обикновено нямахме пари,
разхождахме се, захласвайки се по отраженията си във витрините. „Представи си,
Камилче, че сме в Париж. На булеварда край Сена, на „Елисейските полета“!
Спомних си ваниловата сладост и подплатеното със завист чувство на гордост, че
моята красива сестра привлича всички погледи. Не исках да споделя спомена си с
таксиметровия шофьор, но ако в този момент имах моята вярна, изстрадала тойота,
която бандитите във Варшава изпотрошиха точно преди да замина, бих минала сега
през този мравуняк, където се намираше магазинчето за сладолед.

– Мошеници! – изврещя изведнъж и ме изтръгна от
състоянието ми. – Кат’ се погледне наистина ама истински само един човек знае
къде може да се намери госпожо и това е човекът който отдавна сме чакали човек
велик човек праведен купих сложих вечерта слагам на стомаха към него семе семе
смляно и запарено а онияшережатвгъзаситамдарежат. Вгъза – обобщи таксиметровият
шофьор и най-накрая млъкна.

Докато се приближавах към къщата, ставах все
по-сънена и излязох от колата в състояние почти на транс, шумеше ми в ушите и
ме болеше глава. Миг след това, който ми се стори неестествено разтегнат във
времето, ладата тръгна и се изгуби в сънената уличка. Домът от моето детство
стоеше пред мен тъмен и изоставен. Припомних си неотдавнашното посещение в
приюта за животни край Варшава. Моят колега от редакцията избираше куче, докато
накрая се спря на няколкогодишна кучка – меланхолен мелез от ротвайлер и Бог
знае какво, съдейки по ушите – прилеп, а след това не можех да престана да
мисля за неизбраните животни, напразно чакащи зад решетките на боксовете. Тази
немска къща с малки срамежливи прозорци, притисната от шапката на покрива, от
покритите с мъх керемиди, не бих избрала никога, и все пак принадлежеше на мен
и нищо не можех да направя. Извадих ключа. С последното усилие, което можех да
си позволя тази вечер, се качих по стълбите в стаята, която преди години делях
със сестра си, а преди да потъна в здрав сън, успях само да забележа, че пан
Алберт беше постлал леглото ми. Така, както си бях с якето и шала, потопих
лицето си във възглавницата, ухаеща на свежо изпрана тъкан, под която се
промъкваше смрад на плесен и мърша.

Сънувах баща си. Виждах го ясно, но не чувах гласа
му. Гледах устните му, оформящи думите, лицето, изкривено от усилие, но все пак
бях обгърната от тишина. Баща ми изглеждаше така, както през последните месеци
от живота си, беше сив и заслабнал, с горящи от температурата очи. Носеше
шушляково яке и протъркани на коленете стари панталони, траперски обувки,
купени преди години в Чехословакия, с които слизаше в подземията на замъка
Кшонж, в търсене на съкровището. „Татко“ – виках го, „таткотатко“, диханието ми
вдигаше частици прах задушно пълноспрах тежък прах земятагоре сякаш съм
някъдедругадепо по-ниско неса ма сякаш гледам танцуващи през частици прах малка
мал тъмнотъм небойсенебойсе които танцуваха в лъча от светлина сякаш някой при
мен беше близо поблизоскрийлицето държеше ме немен несевиждамне тихотихо
недишанене щечуебòжаптицачайка тя но не знаех кой още е
там страх сякаш щях даразбера къдесъмкой околомен какво направих ви от другата
странанатъмнината някой не ни иска „татко татко“ крещях, „етометат кокъдес
итатко, татко!“ изкрещях, „татко чувам те!“ извиках още веднъж или исках да извикам,
понеже името ми прекъсна тишината. Събудих се потънала в пот и изплашена, но
този глас не беше на баща ми.

Първоначално не знаех къде се намирам и защо вместо
успокояващия мрак и топлина на моята варшавска спалня ме будят светлина и хлад.
Валбжих, старата къща, в която израснах в подножието на замъка Кшонж. Тухлени
печки, двойни прозорци, изолирани с вата за зимата, и дъсчени дюшемета, пълни с
процепи, от които изваждах стари немски игли, копчета, нокти и косми. Събирах
тези открития в кибритени кутийки, без да имам понятие защо го правя. Ева се
мръщеше: „Камилче, пак изрови германец от пода“. Цепнатини като гробове, кой го
беше казал? Цепнатина, гроб, мръсотия, в още недотам свестената ми глава
блеснаха три думи и се изнизаха под похлупака на деня, когато скочих от
леглото. Спънах се в шала си, изтичвайки по стълбите, за да отворя вратата, не
можех да повярвам, че не се бях съблякла преди лягане и съм си легнала, без да
се изкъпя.

– Алиция – каза пан Алберт, а аз видях един старец
вместо масивния мъж, чийто образ носех в паметта си.

Как е е възможно това, че същите тези рамене са ме
вдигали чак до короните на екзотичните дървета? Пан Алберт се бе смалил, сега
беше по-нисък от мен. Осеяното му с бръчки и вдлъбнатини лице изглеждаше така,
сякаш отвътре го ядеше кръвожаден паразит, веждите му бяха подивели. Само
кожената пилотска шапка беше същата. Потъмняла от потта, несръчно закърпена с
различни парчета плат, изглеждаше като срасната с кожата на главата му. Никога
не бях виждала пан Алберт без тази шапка и когато бях малка, мислех, че така се
е родил, а пилотската шапка е растяла заедно с него. Стоеше сред мъглата, която
пълзеше над градината, така че дърветата, лишени от корени, сякаш плуваха в
млечното море зад гърба му. Спря да вали, но въздухът беше наситен с ледена
влага.

– Ти се върна.

Това не беше въпрос, но реших да отговоря.

– Пристигнах по работа. Казах ви по телефона.
Трябва да напиша репортаж за изчезналите деца. След това се прибирам във
Варшава.

Пан Алберт ме погледна и под тези страшни вежди
като на стария Милош^[10]очите
му бяха такива, каквито ги помнех. Тъжните очи на куче, порода басет.

– Пораснала си.

– Имах много време да го направя.

– Пристигнала си сама.

Това със сигурност не беше въпрос, но отговорих.

– Навсякъде пътувам сама.

– Чел съм всичките ти репортажи.

Почувствах гордост както тогава, когато безгрешно
изредих названията на растенията в оранжерията, а пан Алберт ме хвалеше, „чудо
момиче“.

– Араукария, цантедеския, еуфорбия – повторих, а
думите ми се всмукаха в студения въздух. Араукария, цантедеския, еуфорбия –
като имена на италиански опери винаги са събуждали у мен лека тъга, каквато се
появява, когато си сигурен, че нито едно название, дори най-красивото, не
олицетворява изцяло същността на нещата.

– Ябълки от твоята градина – каза пан Алберт и ми
даде найлоново чувалче. Ароматът им беше толкова силен и свеж, че ми се зави
свят. – Събрах две щайги. Старата ябълка до кладенеца започна да ражда. Помниш
ли коя? – Кимнах. – Трябва да се ашладиса напролет. Ще ти помогна. Хубаво е
дървото.

– Няма да съм тук напролет.

– Човек никога не знае.

– Аз предпочитам да знам.

Пан Алберт оправи пилотската си шапка и се засмя, а
аз усетих, че държа на своето, понеже се страхувам. От тази къща, от ноември и
от тежките сънища, които тук по-силно ме свързват с миналото.

На дървото, чиито плодове ми донесе пан Алберт,
посадено още от немските собственици, се криех в детството си и през неговите
клони наблюдавах света. Мъхестата бабичка раждаше малки ябълки с вътрешни
червени жилки и толкова сочни, че едно гризване се превръщаше в експлозия от
сладост. Червените жилки ми напомняха за паячето на бузата на сестра ми и
чувствах примесено със съжаление удоволствие, че тази сочна красота свършва.
„Алиция! – викаше баща ми, – Алиция, къде си?!“, а аз, прегърнала ствола на
ябълката, отговарях по-късно, отколкото трябва, и това малко неподчинение ме
изпълваше с чувство на вина и удовлетворение. В годината, в която умря сестра
ми, ябълката престана да цъфти и баща ми искаше да я отреже, но пан Алберт го убеди
да є даде шанс. Сега също изглеждаше така, сякаш искаше да ме убеди в нещо.
Поканих го на чай, но бързаше за охраняемия паркинг, където си изкарваше
допълнително пари, откакто го бяха пенсионирали.

– Трябва да ме навестиш там – засмя се с тъжната
усмивка, която дори след години все така разсветляваше очите му.

Мисля, че му беше тежко, живееше сам в къща –
близначка на нашата, последният от рода Кукулка. Никога не се беше женил и
нямаше деца, а когато аз заминах, вече нямаше никого, на когото би могъл да
свири на цигулка. Така, както и аз, пан Алберт беше последният оцелял.