Глава 9
Джени говореше с глазгоуски акцент, от който майка
ѝ безуспешно се мъчела да я отучи. Майка ѝ вярвала в напредъка, а баща ѝ – в
изоставането, и в резултат на това и двамата останали там, където винаги се
намирали, до деня, в който Джени навършила осемнайсет, когато те най-сетне се
разделили, за да не се видят никога повече.
Срещнах я отново в седмия си живот.
Бях на научна конференция в Единбург. На табелката ми беше изписано
„Професор Х. Август, Лондонски университетски колеж“, а на нейната – „Д-р Дж.
Мънроу, хирург“. Седях три реда зад нея, слушах ужасно скучна лекция на тема
„Взаимодействието на калциевите йони в периферната нервна система“ и се взирах
в тила ѝ като омагьосан. Все още не бях видял лицето ѝ и не бях сигурен, че е
тя, но въпреки това знаех, че е. За вечеря сервираха питиета и храна, състояща
се от прегорено пиле и картофено пюре с блудкав грах. Някакъв оркестър свиреше
посредствени мелодии от петдесетте. Изчаках, докато двамата мъже, които ѝ
правеха компания, се напиха достатъчно, за да се разтанцуват, оставяйки я сама
с мръсните чинии и измачканата покривка. Седнах до нея и протегнах ръка.
– Хари – представих се аз.
– Професор Август? – поправи ме тя, след като прочете табелката ми.
– Доктор Мънроу, срещали сме се и преди – отвърнах аз.
– Така ли? Не мога съвсем да…
– Вие следвахте медицина в Единбургския университет и през първата година
от обучението си обитавахте малка къщичка в Стокбридж заедно с четирима
младежи, които без изключение се бояха от вас. Грижехте се за съседските
близнаци, за да припечелите още малко пари, и решихте на всяка цена да станете
хирург, след като видяхте как едно все още биещо сърце продължава усърдно да
изпомпва кръв върху операционната маса.
– Точно така – промърмори Джени и се извъртя в стола, за да ме погледне. –
Съжалявам, но въпреки всичко все още не мога да си спомня кой сте.
– Не се безпокойте – отвърнах. – Аз бях поредният младеж, който ужасно се
страхуваше да ви заговори. Бихте ли танцували?
– Моля?
– Бихте ли танцували с мен?
– Аз… Божичко, да не би да се опитвате да ме впечатлите? Така ли да ви
разбирам?
– Аз съм щастливо женен мъж – излъгах аз – със семейство в Лондон и нямам
лоши намерения към вас. Възхищавам се на работата ви и не обичам да виждам
самотни жени. Ако това ще ви зарадва, докато танцуваме, можем да обсъдим
последните разработки в областта на образната диагностика и въпроса дали
генетичното предразположение или сетивните стимули в хода на растежа са
по-важни за развитието на нервните пътища в детството и предпубертетната
възраст. Ще танцувате ли с мен?
Джени се поколеба. Пръстите ѝ неспирно въртяха венчалната халка, златен
пръстен с три диаманта, по-безвкусен от онзи, който ѝ бях купил в един предишен
живот, живот, приключил преди цяла вечност. Тя погледна към дансинга, окуражи
се от тълпата и чу как оркестърът подхваща поредната мелодия, създадена с
мисълта да запази строгите социални граници.
– Добре – съгласи се тя и ме хвана за ръка. – Надявам се, че сте
усъвършенствали познанията си в областта на биохимията.
***
Двамата танцувахме.
Попитах я дали ѝ е трудно да бъде първата жена хирург в отделението на
нейната болница.
Тя се разсмя и отговори, че само идиотите я осъждат заради това, че е жена,
и че тя ги осъжда заради това, че са идиоти.
– Ползата за мен е, че мога да бъда едновременно жена и адски добър хирург,
докато те завинаги ще си останат просто идиоти.
Попитах я дали се чувства самотна.
– Не – отвърна тя след миг. Не била самотна. Имала познати, които
харесвала, колеги, които уважавала, семейство, приятели. Имала две деца.
Джени открай време искаше деца.
Чудех се дали би искала да има връзка с мен.
Тя ме попита кога съм престанал да се боя от нея дотам, че да стана толкова
дързък на дансинга.
Отговорих ѝ, че това се е случило преди цял един живот, но че тя все още е
красива и аз знам всичките ѝ тайни.
– Не чухте ли онази част от разказа ми за приятелите, колегите, семейството
и децата?
Да, чул бях всичко и то ми тежеше при последвалия разговор. Тя ми отсече да
се махам и да я оставя на мира, защото животът ѝ е съвършен и не се нуждае от
усложнения. Колко ли силно привличане изпитвах към нея, попитах я аз, за да
знам всичко това и все пак да шепна съблазнителни покани в ухото ѝ?
– Съблазнителни покани ли? Така ли ги наричате?
Избягай с мен, шепнех ѝ, само за тази нощ. Светът ще продължи да се върти,
всичко ще свърши и хората ще забравят.
За миг изглеждаше изкушена, но после дойде съпругът ѝ и я хвана за ръка.
Той беше верен, любящ и напълно здравомислещ, нейният мъж мечта, и тя се
изкушаваше не толкова заради мен, колкото заради приключението.
Щях ли да постъпя различно, ако знаех бъдещата съдба на Джени Мънроу?
Може би не.
Оказва се, че в крайна сметка времето не е толкова добър пророк.
Глава 30
Трудно е да убиеш уроборос, но аз твърдя, че в много случаи е по-трудно да
убиеш простосмъртен, защото не можеш просто да осуетиш раждането му в един
живот и така да му причиниш смърт веднъж завинаги. Убийството трябва да се
извършва във всеки живот, рутинна задача като миенето на зъби и правенето на
маникюр. Ключът към успеха е постоянството.
Беше 1951 година и аз живеех в Лондон.
Тя се казваше Розмари Досет, беше на двайсет и една и обичаше парите. Аз се
чувствах самотен и я харесвах. Няма да се преструвам, че връзката ни беше дълбока,
но по свой начин бе донякъде почтена. Не изисквах от нея да обича само мен, а
тя не се опитваше да ме изнудва, макар да виждаше, че съм сравнително богат
джентълмен.
Един ден Розмари не дойде на срещата ни, затова отидох до квартирата ѝ и я
открих във ваната с прерязани вени на китките. Полицаите определиха случая като
самоубийство и презряха Розмари като поредната мъртва проститутка, но аз
внимателно огледах наоколо и видях истината. Острието на бръснача беше
проникнало прекалено дълбоко в дясната ѝ китка и бе прерязало множество
сухожилия; при това положение Розмари нямаше как да е имала достатъчно сили да
държи бръснача, за да среже и лявата, освен това не открих следи от колебание,
нито признаци за съмнение, нито предсмъртна бележка, нито доказателства, че се
е въртяла в опит да нагласи тялото си под определен ъгъл или да събере смелост.
Като експерт в изкуството на самоубийството, разпознах убийството от пръв
поглед.
Полицията отказа да разследва случая, затова с разплитането му се заех аз.
Уликите бяха убийствено очевидни, стига човек да си отваря очите. Открих
пръстови отпечатъци, включително един в кръвта на жертвата, а съдържателката на
публичния дом, която живееше на долния етаж, разполагаше със списък на всички
редовни клиенти на Розмари и смяташе, че е видяла някой си Ричард Лайл да си
тръгва, когато се прибирала. Да науча адреса му, бе въпрос на няколко любезни
телефонни разговора, а с отпечатъците му се сдобих, след като го заговорих в
една кръчма, почерпих го няколко бири и изслушах брътвежите му, които варираха
от беседа върху изящното изкуство, заимствана от учебник, до шумни и грубо
аплодирани от останалите посетители коментари за проклетите пакистанци и араби.
В гласа му се долавяше твърде фалшивия акцент на висшата класа, усвоен от амбициозен
представител на средната класа, който взема уроци по дикция. След трийсет
години комиците щяха да си служат с този акцент под формата на пародия, за да
представят тъжното клише за самотника, който вярва, че конните надбягвания в
Аскот са свещени, но така и не успява да се сдобие с билет за тях. Ако бях
по-милостиво настроен, може би щях да изпитам жалост към този човечец – той
отчаяно се стремеше към одобрението на една част от обществото, която не само
го пренебрегваше, но дори не забелязваше усилията му. След разговора отнесох
бирената му чаша у дома и проверих отпечатъците му, които съвпаднаха с кървавия
отпечатък по ваната, при което първоначалното ми съчувствие към него се изпари.
Сетне изпратих уликите, а именно бирената чаша, анализа на кръвните проби и
кървавия отпечатък, в Скотланд Ярд, на детектив на име Кътър, прочут с
въображението и здравия си разум. Два дни по-късно детективът разпита Лайл и
според мен това сложи край на усилията му. След още два дни се обеси друга
проститутка. Разследващите установиха белези от самозащита по китките и ръцете ѝ,
а в кръвта ѝ откриха хлоралхидрат. Този път обаче, предупреден от полицейското
посещение, Лайл прояви предпазливост и не остави отпечатък на
местопрестъплението.
По онова време аз не бях извършвал предумишлено убийство, макар че бях
убивал. Знаех, че до този момент съм убил пряко седем души, шест от които във
Втората световна война, и един при самозащита. Освен това пресметнах, че съм
допринесъл за гибелта на още стотици с помощта на прозаични действия, като
поправката на колесника на Боинг B-52 и разработването на по-надежден брояч,
който впоследствие послужи за направата на бомба. Разсъждавах дали имам
смелостта да извърша истинско, хладнокръвно убийство, и с леко съжаление
стигнах до извода, че имам. Разбрах, че притежавам нужното приличие да се
засрамя, но това се оказа нищожна утеха на фона на убедеността, че ще извърша
този акт. Щях да убия Ричард Лайл.
Грижливо се подготвих за действие. С пари в брой купих корабче под чуждо
име, капризна тенекиена бракма, чиято долна палуба вонеше на хлъзгавата бяла
плесен, покрила стените. Купих бензин, храна, солна киселина и ножовка, като се
постарах да разпръсна покупките ми върху колкото се може по-широка територия.
Купих ръкавици и гумен гащеризон, проучих приливите на Темза и наблюдавах
нощното движение по реката. Снабдих се с известно количество бензодиазепин и
наех стая срещу кръчмата, в която се бях сдобил с отпечатъците на Ричард Лайл.
Дебнех го и една вечер – беше вторник и гъстият зеленикав смог висеше над
улиците – той влезе да пийне в кръчмата. Присъединих към него, припомних му
старото ни познанство и го попитах как я кара. Той изглеждаше весел и щастлив,
лицето му лъщеше от пот и говореше на висок глас, което незабавно отключи
тревога в съзнанието ми. Какво бе направил, за да изпитва такова удоволствие?
Изучавах го внимателно, за да открия признаци за нещо нередно, и долових
свежото ухание на сапун в косите му, добре поддържаните му нокти и колко
благоуханни и чисти са дрехите му въпреки късния час. Тогава осъзнах с
ирационалната част от съзнанието си, която разумът винаги отхвърля, че съм се
озовал при него с няколко часа закъснение. Гневът пламна в душата ми и аз
набързо забравих план си, моя изкусен, добре обмислен план. Въпреки това не спрях
да се усмихвам и след затварянето на кръчмата двамата се заклатушкахме навън, в
пропития с миризма на въглища въздух; не се отделяхме един от друг, като
най-близки приятели. Докато се отдалечавахме с олюляване по улицата, една от
онези безкрайни, терасовидни улици с малки къщички, които все още се гушеха зад
бомбените кратери в Ийст Енд, Ричард вдигна поглед към небето и се разсмя, а аз
го ударих, после го ударих повторно и когато той се строполи, го възседнах,
сграбчих го за гърлото и изкрещях:
– Къде е тя? Коя уби този път? – и отново го ударих.
В прилив на адреналин и в изблик на гняв, задушен от смога и скрит от
мрака, аз забравих всичките си планове, всичките си грижливо обмислени планове,
и докато забивах юмруци в черепа му, изобщо не усещах напрежението в
кокалчетата ми. До съзнанието ми не достигна и джобното ножче, което той
прокара през корема ми и заби в основата на левия ми бял дроб; докато поемах
дъх, за да нанеса поредния си удар, осъзнах, че изобщо нямам дъх. Бях направил
лицето му на пихтия, но вече бях мъртъв. Той ме отблъсна от себе си и аз се
сринах като клисав пудинг в канавката, а мръсната вода оставяше петна по лицето
ми. Той припълзя до мен с хриптене; от крайчеца на раздробения му нос извираше
и бълбукаше кръв. Осъзнах наличието на нож в ръката му и това ми помогна да
осъзная какво е извършил с него, ето защо почувствах следващите три удара, с
които го заби в гърдите ми. Оттам насетне не усещах нищо.
Глава 37
Преди време разказах за неумелия си опит да убия Ричард Лайл около пет живота
преди да се кача на влака в Ленинград, за да се отправя към ситуация, чиято
евентуална развръзка дори тогава схващах като кървава. Ричард Лайл бе убил
Розмари Досет, както и мен. Въпреки че смъртта ми попречи да проведа
разследване, предполагах, че след убийството ми Ричард е убил мнозина други и
така и не е бил заловен.
Той ме уби в осмия ми живот и в деветия аз се впуснах в преследване. Това
не беше ожесточеното преследване на праведния отмъстител, нито потайното
дебнене на шпионина, който чака да го заловят. Разполагах с повече от трийсет
години, в които да осмисля отношението си към него, трийсет години, в които
омразата да се охлади и да доведе до осъществимо убийство.
– Разбирам причината, но не съм
сигурна, че мога да ти намеря извинение.
Тези думи бяха изречени от Акинлея. Тя обикновено се ражда някъде в средата
на двайсетте и веднъж е живяла достатъчно дълго, за да види как самолетите се
врязват в Световния търговски център.
– Помня колко бях разочарована при мисълта, че няма да доживея да видя
какво се е случило после – често ми казваше тя.
Сетне разпитала събратята си от клуба, по-младите му членове, родени през
осемдесетте и деветдесетте години. Те тъжно поклатили глави и я уверили, че не
е изпуснала нищо интересно. Бащата на Акинлея бил нигерийски учител, а майка ѝ
– ганайка, заемаща длъжността секретарка, „която въртеше болницата, в която
работеше, и всички го знаеха, но беше жена през двайсетте години, затова я
наричаха секретарка.“ За разлика от повечето ни събратя Акинлея не се нуждаеше
от спасение в детството.
– Родителите ми ме даряват с безусловна обич, която все още не съм получила
от никой друг зрял човек – обясни ми тя.
Двамата ставахме любовници, когато пътищата ни се пресичаха, с изключение
на живота, в който реши да се пробва като лесбийка, „за да видя дали ми идва
отвътре“, и на живота, в който се омъжи. Съпругът ѝ беше висок и кльощав
суданец, който се извисяваше над хората в стаята, без да ги засенчва; той бе
простосмъртен и влюбен в нея до полуда.
– Смятам да му кажа истината – сподели ми Акинлея един ден.
Аз ѝ разказах за Джени, жената, която бях обичал, и за края на нашата
история, а тя въздъхна и обяви:
– В такъв случай може би няма да му кажа.
Според чутите впоследствие слухове двамата се радвали на дълга, щастлива и
измамна връзка чак до смъртта му.
– Човекът, когото искаш да убиеш, убивал ли е? – попита ме Акинлея.
– Да – твърдо отвърнах аз. – Не в този живот, а в предишния.
– Да, но убивал ли е, откакто се помни самият той, а не откакто го помниш
ти?
– Не, доколкото знам, не – признах аз.
Този път се срещнахме през 1948 година в Куба. Тя тъкмо навлизаше в
разцвета на двайсетгодишната си младост и в този свой пореден живот се отдаваше
на заниманията, на които се отдаваше във всеки живот, откакто я познавах:
пътуваше, пазаруваше, организираше пищни вечери и се въвличаше в твърде
емоционални връзки с неподходящи мъже. Притежаваше яхта и местните жители
втренчено наблюдаваха как тази млада нигерийка с безупречен английски и
съвършен испански се носи по кея към белия звяр, към акулата с кожена подплата
и хромово покритие, която стопанката ѝ тласкаше към най-страшните тропически
бури с веселия вик „Дайте ми дъжд!“
Аз се съгласих да прекарам с нея няколко нощи в открито море, при условие
че сезонът на ураганите все още не бе настъпил, и с уговорката, че имам работа.
– Каква работа? – с раздразнение ме попита тя.
– Ще стана служител на Британските тайни служби – отвърнах аз и започнах да
отмятам точките от списъка ми със свиване на пръсти. – Искам да се запозная с
Елвис преди смъртта му; трябва да убия един човек на име Ричард Лайл.
– Защо искаш да се присъединиш към шпионите?
– От любопитство. Искам да разбера дали зад конспиративните теории, за
които чета на стари години, се крие някаква истина.
Малко жени могат да излъчват неодобрение, докато пият ром, но Акинлея
можеше.
– Не те разбирам, Хари – заяви тя накрая. – Не проумявам какво те движи.
Богат си, разполагаш с време и светът е в краката ти, а ти вечно се напъваш да
вършиш неща, които всъщност не те засягат. Какво толкова, ако Ричард Лайл е
убил няколко души? Рано или късно той умира, нали така? Винаги умира и никога
не помни миналото. Защо се захващаш с това? За да отмъстиш ли?
– Не, не е заради това.
– Не очаквай да повярвам, че ще си навлечеш такива ядове само заради
няколко простосмъртни проститутки.
– Мисля, че очаквам – предпазливо отвърнах аз. – Боя се, че съм длъжен да
действам.
– Но разни хора непрестанно убиват проститутки! Издай в полицията Тед
Бънди, хвани Менсън, открий Зодиака –
защо трябва да си губиш времето само с този човек? Господи, Хари, твоя ли е
идеята да промениш света?
– Не мога да го променя, нали? – въздъхнах аз. – Не можем да се месим във
важните и утвърдени събития. Тед Бънди ще убива, а Зодиака ще всява ужас в
жителите на Калифорния. Тези неща са се случвали преди и членовете на клуба
„Кронос“ вярват, че трябва да се случват и занапред.
– Тогава защо се намесваш? За бога, просто си седни на задника и се
забавлявай.
Аз вдигнах глава и се вгледах в блещукането на звездите.
– След малко повече от двайсет години човекът ще стъпи на Луната. Стотици
хиляди ще умрат във Виетнам без видима и смислена причина за това, властите ще
разстрелват дисиденти, разни хора ще бъдат подлагани на мъчения, жените ще
плачат и децата ще загиват. Знаем всичко това и не правим… нищо. Не предлагам
да променим света. Не смятам, че знаем как. Какво ли бъдеще ни очаква, ако тези
събития не се случат? Въпреки това обаче трябва да… направим нещо.
Акинлея въздъхна.
Това ми се стори досадно, просто неясен звук в спокойната нощ. Извърнах
поглед от нея и отново се вгледах в нощното небе, опитвайки се да открия
съзвездията. В действителност собствените ми думи кънтяха глухо в ушите ми.
Дрънках ефектни сантименталности за участието ни в световните събития, но в
какво щеше да се изразява моето участие? В убийството на човек, който все още
не бе извършил убийство.
– Простосмъртните имат само един живот – каза Акинлея накрая – и не си
правят труда да променят нищо просто защото подобни опити са неуместни. Някой
хора си правят труда. Някои… „велики“ или гневни хора, или пък онези, които
са понесли толкова подли удари, че не им остава нищо друго, освен да им
отвърнат и да променят света. Но ако трябва да посоча най-характерната черта на
„великите“ хора, Хари, това е способността им почти винаги да действат сами.
– Не се тревожи, аз не съм велик човек.
– Така е – отвърна тя. – Предполагам, че това обстоятелство те превръща в
обикновен убиец.
***
След този разговор тръгнах да се разходя сам по брега. Морските вълни миеха
черните скали и белия пясък, а Акинлея отплава към поредната забава, поредното
питие и поредното приключение.
– Едно-единствено нещо ме изненадва до ден днешен – каза ми тя – и това са
признанията, които хората правят в изблик на гняв.
При тези думи аз едва не въздъхнах. Хорските признания и най-съкровените
човешки тайни отдавна бяха престанали да ме удивляват.
Със сигурност знаех следното: Ричард Лайл щеше да извърши убийство.
И се питах щях ли да чакам това да се случи.
Заминах за Лондон. В предишните ми животи Розмари Досет работеше в Батърси,
затова отидох там и отново се озовах в старите опушени вертепи, опасани от
опушени улици. Станах служител на тайните служби както заради доброто обучение
и умственото предизвикателство, така и заради искреното желание да се запозная
с техните вътрешни истории. Служех си с придобитите професионални умения и се
учех да бъда невзрачен като незначителен предмет в дъното на стаята. Наблюдавах
как Розмари подбира клиентите си с финеса на торпедо в петролен танкер и при
спомена за случилото се някога между нас усещах особено трептене под лъжичката.
Съзнавах, че в онези времена между нас стояха само парите, но в самотата си
човек лесно може да види подобни взаимоотношения в романтична светлина. Издирих
Ричард Лайл и започнах да следя как дебне бъдещите си жертви. До първото му
убийство оставаха още няколко години. Той бе младеж, чието поведение може би
издаваше безпокойство, но с нищо не подсказваше на случайния наблюдател в какво
ще се превърне. В него дори се долавяше нещо приятно. Спеше с проститутки,
плащаше им почтено и се славеше като свестен, макар и малко особен момък.
Общуваше с колегите си като с добронамерени познати, без да се сприятелява с
тях, и след като проникнах в апартамента му в Клапам и щателно го огледах, не
открих снимки от зловещи убийства, инструменти за мъчения, признаци за насилие
или телесни останки.
Най-неприятното нещо в дома му беше упоритата миризма на консервирано
говеждо и лук. Радиото му беше настроено на вътрешните новини на Би Би Си, а
малкото списания и книги, с които разполагаше, на пръв поглед се обединяваха
предимно около темата за радостите на селския живот. С лекота можех да си го
представя като шейсет и няколко годишен пенсионер, който се разхожда из
спокойната провинция с практични ботуши и с радостно подскачащо до него куче, а
сетне се отбива в местната кръчма, където всички го наричат Рич, Дик или Дики,
и съдържателят непременно му налива голяма халба бира. Виждах тази картина
напълно ясно, почти толкова ясно, колкото виждах как ножът в ръката му разсича
мъглата, преди да се вреже в тялото ми.
Той обаче все още не ме бе нападнал.
Можеше ли дори човек като Ричард Лайл да бъде спасен?
Чувах гласа на Винсънт, някогашния ми студент, както тогава, когато седяхме
в кабинета ми в Кеймбридж и пиехме уиски.
– Трябва да си зададеш въпроса: дали доброто, което правиш на някой друг,
като му помагаш да превъзмогне проблема си – какъвто и да е той, да кажем, че
страда от подагра, дали помощта, която оказваш на другия, за да се излекува от
подагра, е по-важна от вредата, изтощението и познатото чувство на отвращение,
които си причиняваш в ролята си на помощник? Съзнавам, че не звучи особено
благородно, Хари, но не е благородно и да се съсипваш заради останалите, защото
после ще се нуждаеш от възстановяване и в опит да ти помогнат, останалите, на
свой ред, ще се съсипят; това ще продължава до безкрайност и, честно казано,
накрая всички ще се окажат в поужасна каша, отколкото са били първоначално.
Последва пауза, в която Винсънт обмисляше собствения си мироглед, преди да
добави:
– А и какво ще кажеш за подаграта? Наистина ли ще помогнеш на някого да се
излекува от подагра?
Две седмици по-късно проследих Ричард Лайл до дома на Розмари Досет. Той
остана при нея около час и излезе от там с леко небрежен и много доволен вид.
Розмари стоеше на прага и му се усмихваше, докато той се отдалечаваше в мрака;
на следващия ден си купих пистолет.
Глава 38
Никога преди не бях извършвал хладнокръвно убийство.
Докато седях в апартамента на Ричард Лайл в една зимна нощ на 1948 година,
в която студът стържеше със зъби от вътрешната страна на прозореца, и го чаках
да се прибере, си дадох сметка, че съм напълно способен да натисна спусъка.
Тревогата ми следователно не се дължеше толкова на въпроса дали мога да извърша
замисленото, колкото на знанието, че съм напълно уверен в желанието си да го
извърша. Разсъждавах, че от подобно душевно състояние до пълната социопатия има
само няколко крачки. Щеше ли да е уместно да се разплача? Или да се разхлипам?
Или пък да започна да си хапя устните и да правя нервни тикове? Надявах се, че
ако не умът, то поне тялото ми ще прояви достатъчно благоприличие да
демонстрира някакво психосоматично разстройство, някаква подсъзнателна проява
на вина заради престъплението, което се канех да извърша. По време на
безкрайното чакане потънах в мълчание и мрак и се обвинявах за неспособността
си да се самообвинявам. Това упражнение влизаше в разрез с целите ми, но дори
когато си дадох ясна сметка за пълната липса на логика в разсъжденията ми, се
ядосах, че дори плахата ми проява на съвест е толкова интелектуална.
Категорично предпочитах да плача нощем, заровил лице във възглавницата,
отколкото да анализирам хладнокръвно собствения ми морален упадък.
Проникнах в апартамента на Ричард Лайл в девет часа и дванайсет минути
вечерта.
Той се прибра чак в един и седемнайсет след полунощ.
За него не бе необичайно да се прибира в подобен час, но аз бях избрал
идеалното време за влизане в дома му, защото съседите вече бяха утихнали и
влизането ми нямаше да причини ненужна тревога. Не светнах лампите, за да
избегна евентуални подозрения, и с пистолет в скута безшумно зачаках появата
му, настанен в креслото във всекидневната, която изпълняваше роля и на спалня,
и на кухня, обособена посредством нисък плот.
Ричард се върна подпийнал, но не пиян. Видът ми,
подсилен с черни кожени ръкавици и малък пистолет със заглушител, незабавно го
накара да изтрезнее. Щом смъртта почука на вратата, алкохолното опиянение може
да се преодолее ако не с помощта на интелекта, то с помощта на здравия разум.
Трябваше да го застрелям намясто, но щом го видях на прага с нанизаните на
показалеца му ключове, които все още се поклащаха на халкичката, навлякъл
кафява вълнена жилетка върху зелен вълнен пуловер, и с посивяло от смога лице,
аз се вцепених също като него. Нямах желание да разговаряме – не бях в
състояние да му кажа нищо, – но щом се наканих да натисна спусъка, той изтърси:
– Не притежавам кой знае какво, но всичко, което ви харесва, е ваше.
След кратко колебание вдигнах пистолета.
– Не искате да направите това – гласът му беше сведен до шепот и думите му
прозвучаха банално, защото аз вече бях решил, че тъкмо това искам, а дори и да
не исках, в този момент се налагаше да го направя. – Умолявам ви! – Той падна
на колене, а по лицето му вече се стичаха сълзи. – Не съм направил нищо лошо.
Аз се замислих за миг и после дръпнах спусъка.
Отзиви
Все още няма отзиви.