Пролог
Сиатъл, щата Вашингтон
Преди шест години
мето ѝ много
отдавна беше отпаднало от заглавията и когато за последен път пъхна ключа в
ключалката, той беше вече сигурен, че никой не я издирва. Вратата сама се
отвори широко, но не изпита нужда да я затваря след себе си. Стъпалата
изстенаха под тежестта му, докато слизаше в подземието, там ѝ нареди да се
изправи с лице към стената.
Най-напред се зае с превръзката за очите. После с белезниците.
Изви ръцете ѝ назад и пристегна стоманата, докато тя потръпна.
После се приведе по-близо, вдъхна аромата ѝ и се забави над врата
ѝ, като се възхищаваше на плетеницата от белези по кожата ѝ. Бавно проследи с
палец ръбчетата на най-новия, все още
яркорозов, който минаваше от лявата плешка по гръбнака до едно сладко място
точно над ластика на розово-черното долнище на пижамата ѝ.
– Обърни се и отвори уста – каза той и когато тя го стори, постави
таблетка на езика ѝ и нареди да я преглътне. Беше подготвил доза, която да я
направи достатъчно сънлива за пътуването, но не толкова дрогирана, че да не
може да я разсъни за заплануваното по-късно.
Обви леко врата ѝ в хватката си,
облиза устни и прошепна:
– А сега, щурчето ми, ни очаква
приключение. Да не си посмяла да изцвъртиш.
Старите ѝ гуменки бяха прекалено
малки, а не се беше сетил да ѝ купи обувки, затова тя тръгна боса, докато той я
направляваше по стълбите.
Спря до вратата и изключи
единствената лампа, преди да мине през кухнята към задната част, където всичко
беше готово. Надзърна през пердетата. Наоколо беше тихо. Дърветата, които
прикриваха задния му двор, бяха разлистени и пречеха да се видят съседите. А
най-хубавото беше, че вали.
Преметна
пончо с качулка около главата ѝ, отвори вратата и я избута навън пред себе си.
Двамата тръгнаха към градинската порта и надолу по задните стъпала. Тревата
намокри обувките му, докато насочваше дребната ѝ фигура по пътеката и през
задната врата към
улицата.
Минаваше полунощ, той беше
планирал всяка подробност, но предстоеше най-рискованото. Една част от улицата,
която не можеше да се избегне, беше ярко осветена от уличните лампи. Само след
три крачки се озоваха обратно в безопасните сенки, а след още три се добраха и
до колата.
Сребристият
„Мъркюри Гранд Маркис“ беше паркиран под ъгъл, с отключен багажник. Той го
отвори, вдигна я на ръце и бързешката я положи вътре, като измърмори:
– Лягай и
кротувай.
По-рано през нощта беше застлал
багажника с някакъв стар юрган. Направи го преди всичко за да намали шума, но
това ѝ осигуряваше и мека постеля, а той смяташе да ѝ напомни оказаното
внимание, в случай че по-късно тя проявеше капризи.
Щом я затвори в багажника, се
намести на шофьорското място зад волана и остана да седи в мрака, като
заоглежда прозорците и пустата улица.
Една котка прибяга през пътя и
изчезна в храстите. Лек ветрец раздвижи листата над него и по предното стъкло
затропаха тежки капки дъжд. Нищо друго.
Изчака още минута, поглаждайки
гъстата си рошава брада, после завъртя ключа в стартера и колата тръгна надолу
по уличката, той запали фаровете и зави наляво. Трафик нямаше, но дъждът се
засили и той дисциплинирано намали скоростта, леко натискайки спирачка зад две
червени светлинки, преди да навлезе в пътя, който се виеше през разсадника. При
завоите гумите му издаваха мек съскащ звук по мократа настилка.
Дарил Уейн Флинт се усмихна,
доволен от допълнителното прикритие на дъжда, уверен, че перфектно се е справил
с всичко.
Цялото онова опаковане и
придвижване му докара главоболие, но накрая всичко се беше уредило. Скоро щеше
безпроблемно да я отведе в новия си дом, просторно място далеч от пътя.
Усамотено и провинциално, с голямо мазе, което си заслужаваше риска. Подът там
беше гладък и равен, така че да може необезпокояван да придвижва апаратурата.
Имаше висок таван, а гредите бяха съвсем подходящи за куките.
Но колкото и да беше предвидлив,
Дарил Уейн Флинт не бе съобразил, че дори и в такава дъждовна делнична нощ, в
сряда, кръчмите в Сиатъл ще бъдат още доста пълни. Или че някои инатливи
посетители ще се мотаят, докато кръчмарите не ги изхвърлят навън. Или че
определени клиенти ще се кандилкат прекалено пияни, за да стигнат до колите си.
Или че един шофьор ще насочи фарове и ще се заспуска като торпедо по
най-стръмната част на 23-то авеню точно когато на пътя му ще се изпречи някакъв
сребрист „Мъркюри“.
Флинт почти
не забеляза надвисналата катастрофа и така и не видя експлозията от разбитото
стъкло, което заблещука под дъжа, когато двете коли се сблъскаха една в друга и
се завъртяха.
– 1 –
Сан Франциско, щата Калифорния
Вторник преди Деня на благодарността[1]
торниците
винаги са изпитание и да се добере до
кабинета му е трудна работа, но двайсет и двегодишната Рийв Леклер никога не е
разказвала на психиатъра си за този свой маршрут. Започва с кратък преход до
спирката на ферибота, където обичайно си поръчва горещ шоколад и го изнася
навън, отпивайки от сладката течност, докато гледа как фериботите изникват от
мъглата. Корабите идват от Валйехо, Ларкспър и Саусалито и влачат след себе си
бяла пара и ята чайки, преди да спрат, за да разтоварят сутрешните тълпи от
редовни пътници.
Когато
слънцето пробива мъглата, Рийв извръща лице към него, затваря очи и се
наслаждава на алената топлина по клепачите си.
Никой не я забелязва в
пристигащата тълпа и тя е почти доволна от своята анонимност. Едва ли я
разпознават като ученичката от постерите с надпис „Изчезнала“, нито пък като
безличното хлапе под заглавията в таблоидите. Макар и още дребновата, тя е
израснала с два-три сантиметра и е наддала седем-осем кила. Зъбите ѝ са в ред.
Чиста е и гладка, изскубала е веждите си в точно изписани дъги.
Косата ѝ отново израсна толкова
добре, че е почти горда с нея. Често променя цвета ѝ на черна или руса, или
както днес – кестенява. Носи я прилично
оформена, бухнала и винаги достатъчно дълга, за да покрива белезите, останали
по врата ѝ.
Когато часовникът на кулата
започва да отмерва 9,00, Рийв нарамва чантата си. Докато сложната музика
продължава високо да звучи седем… осем… девет, тя вече е извън спирката на
ферибота и пресича към Маркет Стрийт. Уличните продавачи и музиканти са
прекалено заети, за да ѝ обърнат внимание. Но колкото повече се отдалечава
надолу по улицата, толкова по-предпазлива трябва да бъде.
Стисва устни. Насреща ѝ се задава
оня брадясал тип с покритата с брезент пазарна количка. Винаги е там, на ъгъла
до брега, но тя се насилва да гледа право напред, докато бърза по тротоара с
настръхнала кожа.
После идва спирка БАРТ с тълпата
от клошари. Тя ги заобикаля отдалеч и се озовава лице в лице с високия мъж с
мърлявия шлифер. Задържа дъх и продължава стремително напред, докато той
излайва „Бог да те благослови!“ зад гърба ѝ.
Тя изправя рамене. Чудесно се
справя. Още две преки и почти е стигнала. Усеща въздуха по лицето си. Краката ѝ
са стабилни и тя върви целенасочено.
Когато минава покрай кафенето на
тротоара, красив млад келнер улавя погледа ѝ и се усмихва, но тя извръща очи.
Защо да се доверява на мъже, които се преструват, че е сладка? Знае много
добре, че не е така, с кривия ѝ нос и вирнатата брадичка.
Поглежда
надолу към тротоара и следва краката пред себе си, после вдига очи и вижда
спасителната сграда на „Хобарт Билдинг“, където охраната настоява всеки посетител да се
разписва на влизане. Изчаква на кръстовището, балансирайки на пети, наблюдава
трафика и оглежда последната опасна отсечка. Светофарът се сменя и тя бърза да
пресече. В мига, в който стига до отсрещната страна, съзира кирливия мъж в
инвалидната количка.
Рийв спира и усеща как гърдите ѝ
се свиват. Преценява дали да се върне обратно от другата страна на улицата и да
приближи сградата откъм далечния ъгъл, край стойката с цветя. Но мъжът гледа на
другата страна. Ако той продължи да се движи напред, Рийв може да се промъкне
край него, без да я види.
Размишлява, поема дъх и забързва
към входа на сградата. Още шест метра… три… метър и половина… когато
мъжът в инвалидната количка хваща колелата и застопорява. Очите му лъщят.
Бакенбардите му стърчат като жици.
Рийв отскача
назад, преглъща и нахълтва покрай него в сградата, където спира да си поеме дъх
в прохладното преддверие. После застава пред асансьора. Толкова е стар и тесен,
че само с трима души вътре изглежда претъпкан. Знае, че може да го понесе,
случвало ѝ се е и преди. Не и днес. Избира стълбището.
Чакалнята пред кабинета на д-р Езра Лърнър винаги ухае на лимон и тя се радва,
че е пристигнала по-рано, за да се наслади на уханието и да си почине след
изкачването на деветте етажа. Кимва на секретарката, приятна жена с устни във
формата на купидонов лък, и присяда на любимия си стол.
Стените са боядисани в бледа
резеда, а на масичката за кафе в кобалтовосиня ваза цъфти бяла орхидея. Взима
последния брой на „Ню Йоркър“ и го прелиства, разглеждайки снимките и
карикатурите. Понякога изчита всичките до една, но днес ѝ се струват
неразбираеми. Разсъждава над смисъла им и се упреква, че не следи новините.
Точно в 9,30 секретарката казва:
– Госпожице, д-р Лърнър ще ви приеме сега.
В този кабинет строго се спазва
тайната на пациента, още една причина Рийв да се чувства в безопасност тук.
Секретарката никога не произнася името ѝ, дори в чакалнята да няма никой.
Единствено семейството ѝ, неколцина от органите на реда, както и д-р Лърнър знаят, че Реджина Виктория Леклер,
момичето, отвлечено на дванайсетгодишна възраст и държано в плен почти четири
години, е променило юридически името си.
Тя вече не е
Еджи-Реджи, онова диво момиченце, което реагираше на медийното
внимание, като чупеше камерите. Сега се смята за ловка, а не за дива. За
сериозна, а не за намръщена. Превърнала се е в овладяна млада жена, която води приятен, добре
организиран живот. Дори работи.
Когато Рийв
оставя списанието до орхидеята и става, телефонът в кабинета иззвънява, което е
малко необичайно, и докато пристъпва по застлания с килим под към вратата на
д-р Лърнър, чува как ведрият поздрав на секретарката
преминава в по-глух тон:
– О, не… не… Да, разбира се,
но докторът има пациент и…
Рийв поставя ръка на дръжката и
спира, за да чуе, но д-р Лърнър отваря вратата и казва:
– Рийв, винаги ми е приятно да те
видя.
Доктор Езра Лърнър изглежда може би прекалено млад
за експерт в каквато и да било област, но всъщност е водещ авторитет по
синдромите на пленничеството, именно поради което бащата на Рийв се беше
свързал най-напред с него. Имаше стегната, стройна физика на атлет. Лицето му
беше гладко избръснато, очите – наблюдателни. Малкото му куче, рошав мелез на име Бици,
стои до него и върти опашка, вдигнало поглед към Рийв с кучешко обожание.
Рийв се привежда да почеше
главичката на Бици:
– Така се радвам, че виждам и
теб.
Тя прекосява малкия кабинет и
заема обичайното си място на канапето, потупва възглавницата и Бици скача до
нея.
Д-р Лърнър се настанява на стола си, гледа я и
пита как е спала. Все за това я пита.
– Нищо
особено. Нямам лоши сънища. Нямам пристъпи на паника. Толкова отдавна не съм
имала кошмари, че взе да ми омръзва.
Почти нормално, мисли тя, макар това да е
термин, който д-р Лърнър никога не би използвал. В
началото тя оставаше при него с часове. После три пъти седмично. После два
пъти. А сега само във вторник, знак, че има напредък.
Той задава няколко въпроса за
новата ѝ работа и леко усмихната, тя вади от джоба си сгънат лист от бележник.
– Домашното – размахва листа тя. – Ето тук.
Разгъва го и добавя:
– Мислих за причините, заради
които ми харесва да работя в ресторанта. И въпреки че съм на половин работен
ден, списъкът е доста дългичък. – Вдига поглед и добавя: – За мен е добре, но ще опитам да го съкратя.
По лицето на д-р Лърнър пробягва усмивка, само миг преди
мобилният му телефон да звънне приглушено и усмивката му да изчезне.
– Извинявай много, Рийв. Само за
секунда – казва той и поглежда телефона
си.
Тя замръзва. Досега д-р Лърнър никога не си е позволявал да се
разсейва по време на сеансите им.
– Нещо спешно?
Той се мръщи на телефона си,
клати глава и го оставя на края на писалището си.
– Извинявай, Рийв. Моля,
продължи.
– Но ако трябва…
– Не, не, това може да почака. – Той поема дъх и насочва поглед към нея. – Разказваше ми за ресторанта.
Тя се колебае.
– Боеше се, че няма да ти хареса – подсеща я той.
– Хм, така
беше. Точно обратното. И една от причините да ми хареса толкова много според
мен е, че няма емоционален багаж.
– Аха. И какво точно означава
това?
– Ами, японската храна е твърде
далече от студената пица и топлата сода. – Тя се захилва и на бузата ѝ се появява трапчинка.
– Хубаво си го забелязала. Нещо
друго?
Като държи листа в дясната и гали
Бици с поразената си лява ръка, тя му разказва за удоволствието, което изпитва
от простичката официалност на японците, ритуала с поклона, свежото чисто ухание
на зеления чай.
– А уча и езика – добавя тя.
– Отлично. Труден език. – Той сплита пръсти. – В гимназията се справяше добре с езиците,
нали?
Тя го стрелва ядно с очи:
– Нали няма да ме подхващате сега
за колежа?
– Колежа?
Тя върти очи и продължава:
– Така или иначе по темата за
домашното ми установих, че звуците наистина ми правят впечатление. Сещате се,
навярно след толкова много тишина. – Написала е Гласът на д-р Лърнър е гладък като карамел, но не изрича това, а сега си
спомня как тонът му се изостряше, когато даваше показания в съда, и всички се
напрягаха да видят как излъчва като топлина някакво странно напрежение.
– Така ли? И какви звуци?
– Например Таками сан има много
мек глас, почти шепот. А ножът за суши на главния готвач потраква по дъската за
рязане. И музиката в ресторанта е почти като дзен. Инструментална, сещате се.
Не някакви блудкави текстове.
– И ти я харесваш? Напредваш.
От години имаше проблеми с
музиката, оплакваше се, че ѝ звучи като шум. Д-р Лърнър беше предположил, че страда от
анхедония, неспособност да изпитва удоволствие.
Тя погалва главичката на Бици.
– А сега ще ме питате за Деня на
благодарността.
– Така е, да. Ще вечеряш със
семейството си, нали? Притеснява ли те?
Тя поклаща отрицателно глава,
обляга се назад и му разказва за новата приятелка на баща си.
– Тя ще приготви вечерята, което
със сигурност ще бъде повод да благодарим за още нещо.
Д-р Лърнър кимва и – както обикновено – прави коментар, когато мобифонът му пак
звънва. Погледът му се мести до телефона и обратно.
– Отново извинявай, Рийв. Само за
момент. – Вдига телефона, поглежда го и
хвърля поглед към вратата.
Тя се навежда напред и размърдва
Бици.
– Сериозно, не трябва ли да
отговорите?
Той сбръчква чело и отново
стрелва вратата с очи.
– Точно сега не.
– Сигурен ли сте?
Рийв не може да не забележи напрегнатия му израз, когато
той оставя телефона. Тя се чуди да не би в Мексико или Иран да са освободили
някакви заложници и отново се упреква, че не следи новините.
[1] Празнува се на четвъртия четвъртък на ноември. Официален празник в САЩ
от 1863 г. – Бел. ред.
Отзиви
Все още няма отзиви.