Луната, която убива

Една душа е починала в мрака на пробуждането. Плътта

обаче е все така неутолимо, първично жива.

Задача на Жътваря не е да спаси.

***

Варварите от Севера учеха децата си да се страхуват

от Сънната Луна, понеже докарвала лудост. Простимо бо-

гохулство. През някои нощи нейната необичайна светлина

окъпваше цяла Гуджааре в маслен въртоп от аметисти и ак-

вамарин. Тя правеше схлупените коптори на низшите касти

да изглеждат изискани и солидни, а настланите с кирпич

пътеки да блестят като посребрени. Някой човек би могъл

да се свие връз забуления от необикновени лунни сенки кор-

низ на някоя сграда, за да се превърне в едва забележим

офорт* на мраморно сив фон.

В тази земя подобен човек би се оказал жрец, отдаден из-

цяло на своя духовен дълг.

Не само сенките помагаха на този жрец да остане неви-

дим. Продължителните тренировки приглушаваха допира на

стъпалата му до камъка, беше и бос. Облеклото му бе понача-

ло оскъдно – бе се доверил на тъмната си кожа за камуфлаж и

се прокрадваше, воден от звуците на града. Детски плач откъм

жилището насреща – едно движение нагоре. Смях няколко ета-

жа под неговия корниз – жрецът се пресегна и улови перваза

на прозореца, към който се стремеше. Сподавен вик и шумо-

тевица от боричкане откъм близката пресечка – той застина

и сбърчи вежди заслушан. Но ето че суматохата приключи,

шляпането на сандали се отдалечи по калдъръма и той се от-

пусна. Докато любовните стонове на млада двойка от съседно

жилище отлитаха с крилете на лекия бриз, мъжът мина между

завесите в помещението до тях.

Спалня и същевременно кабинет, издържан в овехтяла еле-

гантност. Погледът на жреца различи красиви кресла, тапицира-

ни с протрита дамаска и дървени ламперии, загубили лъскавина

заради неподдържане. Стигна до леглото, като внимаваше да не

хвърли сянка върху лицето на спящия в него – но старецът все

пак отвори очи и примигна сълзливо в мъждивата светлина.

– Така си и мислех – каза възрастният мъж, чието име бе

Йейезу. Дрезгавият му глас стържеше в тишината. – Кой от

всичките си ти?

– Ехиру – отвърна жрецът. Неговият глас бе мек и дълбок

като сенките в спалнята. – Наричан в сънищата Неша.

Старческите очи се разшириха от приятна изненада.

* Вид графична техника върху метална плоча. Обикновено черно-

бяла. – Бел. ред.

– Значи така се казва душата на розата. Кому дължа тази

чест?

Ехиру въздъхна едва чуто. Всеки път, когато събудеше и

уплашеше някой длъжник, ставаше трудно да възстанови по-

коя. Затова законът задължаваше Бирниците да се промъкват

в жилищата незабелязани. Но сега Ехиру мигом разбра, че Йе-

йезу не се страхува, и реши да отговори на въпроса му, макар

че бе свикнал да върши работата си мълчаливо.

– Големият ти син се обърна към комисията от твое име –

отвърна той, като откопча от бедрената каишка на препаската

си една джунгиса – подобен на тъмно стъкло полиран камък

с размери на палец, изваян във форма на житен бръмбар. По-

гледът на Йейезу проследи джунгисата, докато Ехиру я вдига-

ше във въздуха. Тези камъни бяха истинска легенда. Заради

тяхната рядкост, както и заради силата им, малцина от вярва-

щите в Хананджа изобщо бяха виждали нещо подобно през це-

лия си живот. – Заявлението бе обсъдено и прието от Съвета

на Пътищата, а после възложиха на мен изпълнението.

Старецът кимна и протегна треперлива ръка към джун-

гисата. Ехиру спусна надолу камъка, за да може, докато той

продължава да го държи, Йейезу да погали с пръсти гладките

изящно изваяни криле. Джунгисите бяха твърде свещени, за да

стават жертва на невнимание. Възхитата подмлади значително

Йейезу – Ехиру не успя да сдържи усмивката си, като гледаше

очарованата му физиономия.

– Тя е видяла много от сънищата ти, Старейшина Йейезу –

промълви той и измъкна предпазливо джунгисата от пръстите

на стареца, за да привлече вниманието му върху словата си.

Йейезу въздъхна, но отпусна ръце. – Попила е дълбоко твои-

те надежди и страхове. И сега ти предлага да Я придружиш в

Ина-Карек. Ще Ӝ поднесеш ли това последно приношение?

– С радост – отвърна Йейезу и склопи клепачи.

Ехиру се приведе, за да целуне старческото чело. Трескава-

та кожа, тънка като папирус, се изглади под топлината на уст-

ните му. Когато се отдръпна и замести целувката с допира на

джунгисата, камъкът трепна, докоснат от неговия нокът, а сетне

започна да вибрира едва забележимо. Йейезу потъна в сън, а

Ехиру отпусна пръсти върху старческите клепачи, за да започне.

В относително тихата градска вечер се долавяше един-

ствено дишане – отначало на Ехиру и Йейезу, а сетне само

на Ехиру. Жрецът остана известно време, застинал в новата

тишина – вибрациите на джунгисата секнаха ведно с края на

съня, – за да остави отмалата от събраната току-що сънна кръв

да залее собственото му тяло. След като прецени, че подходя-

щият момент е настъпил, Ехиру откачи от бедрото си още един

ритуален инструмент – този път мъничка полусфера от обси-

диан, върху чиято плоска страна бе гравирана пустинна роза

със запълнени от мастило на прах вдлъбнатини. Внимателно

притисна изображението към кожата на тази костелива за-

стинала гръд, за да остави личен печат върху своето последно

творение от човешка плът. Останалата на изстиващите устни

на старейшината усмивка стана още по-красива.

– Радост в съня завинаги, приятелю – прошепна жрецът,

преди да отгърне одеялото и да нагласи крайниците на Йейезу

в благопристоен покой. Най-накрая си тръгна също така тихо,

както бе дошъл.

А сега бягство по покривите на града, бързо и мълчаливо.

Жрецът спря на няколко пресечки разстояние от дома на Йе-

йезу, за да се спусне на земята в зàвета на една стара и поруте-

на стена. Приклекна разтреперан сред буренака. Някога, като

по-млад, след подобен нощен труд той би хукнал мигом към

Хетава, преливащ от радостно задоволство заради завършека

на един богат и пълноценен живот. Единствено продължителна

молитва насред Хетава би могла да възстанови способността

му да действа. Но вече не бе млад. Днес бе по-силен, научен на

дисциплина. В повечето нощи бе в състояние да изпълни второ

Вземане, а понякога дори и трето, ако обстоятелствата го на-

ложеха – макар третото да го оставяше зашеметен и потънал в

полусън, без да осъзнава в кой свят се намира. Сънната кръв

дори само от една душа бе способна да замъгли съзнанието

му, защото как можеше да не ликува сега, преизпълнен от сла-

достно осезаемата радост на Йейезу? И все пак, за доброто на

други страдалци в Гуджааре, трябваше да опита. Помъчи се два

пъти да брои през четири единици – упражнение за съсредото-

чаване, – но успя да стигне едва до четири хиляди деветдесет

и шест. Жалка работа. Най-накрая мислите му се подредиха, а

треперенето престана.

Забеляза с известно безпокойство, че Сънната Луна е до-

стигнала своя зенит. Яркият Ӝ лик се бе вторачил от средата на

небосклона като огромно раирано око – нощта бе преполови-

ла. Той щеше да прекоси тази част от града по-лесно по земята,

вместо по покривите. След кратка почивка, колкото да обърне

наопаки препаската си и да си сложи няколко обеци – защото

и последният бедняк в столицата на Гуджааре не би тръгнал по

улиците, без да се поиздокара, – Ехиру се отдели от старата

стена и тръгна напред като човек с неопределено обществено

положение, с безлично поведение и незабравил да се прегърби,

за да изглежда по-нисък. В този късен час срещна само керван-

джии, заети с последни приготовления за ранно потегляне на

сутринта, както и един прозяващ се стражник, без съмнение

поел към някоя от градските порти за нощната си смяна. Никой

от тях не му обърна внимание.

Когато навлезе в богаташкия район, къщите се разредиха.

Ехиру се шмугна в слабо осветена от догарящите фенери

пресечка, за да попадне на шумна тълпа младежи шуна, во-

нящи на тимбалин и спарен женски парфюм. Те се смееха и

залитаха със замъглено от дрога съзнание. Жрецът ги след-

ва цяла пресечка, преди изобщо да го забележат, а после се

стрелна по друга странична уличка. Тя го отведе до избата на

странноприемницата, която му трябваше. Портите на помеще-

нието зееха отворени, бъчви с вино и стегнати с въже денкове

се кипреха покрай стените непокътнати. Малцината крадци в

Гуджааре си знаеха защо.

Ехиру се плъзна в мрачината на склада, свали си маски-

ровъчните бижута и още един път си преобърна препаската,

като я нави и привърза, за да не се вее около бедрата му. Ед-

ната Ӝ страна бе с непретенциозен десен, но другата – тази,

откъм която бе обърната сега – бе изцяло черна.

Предния ден Ехиру бе проучил странноприемницата. Хитър

като всеки свой събрат от търговската каста, нейният собстве-

ник държеше кулата отворена целогодишно за богати пришълци,

мнозина от които не обичаха да се местят по време на пролетните

наводнения. Поредният длъжник – търговец от Севера – държе-

ше в кулата самостоятелна стая, която бе отделена със стръмно

стълбище от останалата част на постройката. Удобно. Хананджа

улесняваше работата, когато искаше да бъде свършена.

В къщата кухнята тънеше в полумрак, както и трапеза-

рията от другата страна. Ехиру мина покрай масата с ниски

възглавници и прекоси вътрешна градина, като забави крачка,

за да отстрани от пътя си палмовите клони и папратта. Спални-

те помещения бяха в другия край на градината. Тук се прокрад-

ваше по-внимателно от всякога, защото дори и в този късен

час можеше да се намери някой буден гостенин. Но всички фе-

нери се оказаха засенчени и той долавяше единствено бавното

и равномерно дишане откъм завесите по пътя си. Добре.

Докато изкачваше стръмните стъпала, Ехиру чу измъчено-

то хъркане на търговеца дори и през дебелата дървена врата

на стаята му. Нейното отваряне, без пантите да изскърцат, из-

искваше известни усилия, но той се справи, като проклинаше

наум прахосническата мода да слагат врати на вътрешни по-

мещения. Вътре хъркането на търговеца бе така силно, че про-

зирните завеси около леглото тръпнеха от вибрациите. Нищо

чудно, че собственикът го бе настанил в кулата, при това веро-

ятно с отстъпка. Обаче Ехиру бе предпазлив – изчака, докато

едно особено остро изхъркване раздели завесите, за да раз-

крие гледката към следващата му задача.

Мъжът миришеше на вкисната пот, гранясала мас и още

кой знае какво, а острата смесица обърна за един миг стомаха

на Ехиру. Той бе позабравил навика на хората от Севера да се

къпят от дъжд на вятър. Нощта бе хладна и ветровита, но този

северняк – търговец от Бромарте, както изрично бе упоменато

в поръчката, макар че Ехиру никога не бе могъл да различи

едно северно племе от друго – се потеше изобилно, а бледата

му кожа бе зачервена и обрината, сякаш спеше в пладнешки

зной. Ехиру изучи набързо това лице и се запита що за покой

би могъл да извлече от сънищата на подобен мъж.

„Все трябва да има нещо“ – каза си той най-подир, понеже

иначе Хананджа не би го избрала. Късметлия човек. Тя рядко

даряваше Своя благослов на чужденци.

Очите на бромартеца вече трепкаха под клепачите – ня-

маше нужда от джунгисата, за да го приведе в необходимото

състояние на сън. Ехиру допря пръсти до очите му и повели

на собствената си душа да напусне плътта, като запази здра-

ва връзката – умблике – с нея, та да може да се съедини от-

ново, когато часът удари. След като жрецът отвори очите на

душата си, спалнята се превърна в селение на сенки без цвят

и материя, в лишено от смисъл отражение на будния свят.

Едно-единствено нещо имаше значение в това половинчато

състояние между будуването и съня – тъничката блещукаща в

червено нишка, излязла отнякъде около ключиците на бромар-

теца, за да се проточи нататък, към нищото. Това бе пътека-

та, поета от душата на човека към Ина-Карек – царството на

сънищата. За Ехиру беше съвсем лесно да извърви този път

натам и после обратно.

Когато пак отвори очите на своята душа, Ехиру се видя

заобиколен от цветове и чудновата необятност – вече се на-

мираше в Ина-Карек. И сега сънят на бромартеца му се раз-

кри. Името Чарлерон от клана Велкин изплува в съзнанието

на Ехиру, което попи неговото чуждестранно звучене, както

и възможно най-много от чертите на носещата го личност. Не

бе име на душа, но това трябваше да се очаква. Бромартците

даваха на своите деца имена, свързани с надеждите и нуждите

на будния свят, а не за закрила в съня. Съгласно представи-

те на Чарлероновите сънародници, неговото име бе свързано

с амбиция. Име на глад. И точно глад изпълваше душата на

бромартеца – глад за богатство, за уважение, за неща, които

сам не можеше да изброи. Отразени в сънната панорама на

Ина-Карек, тези стремления на глада се бяха превърнали в

бездънна яма, зейнала в земята и окичила стените си с безброй

протегнати алчно ръце, лишени от тела. Приел обичайната си

за съня форма, Ехиру се спусна плавно надолу през тези ръце,

съсредоточен в своето търсене, без да обръща внимание на

тяхната смълчана, сляпа и дращеща нужда.

И там, в дъното на кладенеца от ръце, хлипащо от страх и

безпомощност бе коленичило проявлението на този бромар-

тец с неудачно избрано име. Чарлерон се гърчеше в ридания и

безуспешно се опитваше да избегне допира на собствените си

творения, докато ръцете го преследваха отново и отново. Те не

му причиняваха зло и надали биха уплашили някой добре под-

готвен сънуващ, но това, мислеше си Ехиру, бе сънната жлъч –

черна и горчива, здравословна, но неприятна за сетивата. Той

попи колкото е възможно повече от нея. По-късно щеше да я

остави на Лечителите, понеже сънната жлъч бе много полезна

въпреки вероятното несъгласие на Чарлерон по въпроса. Но

жрецът остави място и за най-съществения елемент, за който

бе дошъл поначало.

И както ставаше винаги, както повеляваше вмененият им

от Богинята дълг, приносителят на Божествената дан погледна

нагоре и видя Ехиру в неговия истински неподправен вид.

– Кой си ти? – попита бромартецът, забравил за миг своя

ужас. Една ръка го хвана за рамото. Той ахна и се дръпна от нея.

– Ехиру – отвърна жрецът. Понечи да му съобщи името на

душата си, но се отказа. Според схващанията на езичниците

тези имена нямаха никакъв смисъл. Но ето че за негова из-

ненада очите на бромартеца се разшириха сякаш в израз на

просветление.

– Гуалох – промълви той и в съзнанието на Ехиру изплува

едва доловим образ, проникнал през филтъра на техния споде-

лен сън. Стряскащо същество от приказки край лагерни огньо-

ве? Отпъди тази мисъл – варварски суеверия.

– Слуга на Богинята на сънищата – поправи го той и при-

клекна до него. Изнервени ръце, реагиращи на страха на бро-

мартеца, докоснаха кожата и препаската му, а също и двете

плитки, висящи по врата му. Ехиру не им обърна внимание. –

Избран си за Нея. Ела с мен и ще те отведа в място, по-добро

от това, където ще можеш да живееш вечно в мир и покой. –

Жрецът протегна ръка.

Бромартецът се хвърли насреща му.

Това движение свари Ехиру така неподготвен, че той едва

не пропусна да реагира навреме – само че никой простосмъртен

не можеше да се мери с един Бирник в сънуването. С незначи-

телно усилие на волята Ехиру премахна кладенеца на ръцете и

го замести с пустотата на обветрени дюни. Това му предостави

достатъчно пространство, за да се отдръпне от стремителната

атака на бромартеца. Мъжът се нахвърли отново с отвратител-

ни сквернословия. Ехиру отвори и отново затвори пясъка под

краката му и длъжникът се оказа затънал до кръста в него.

Но даже така прикован, бромартецът продължи да псува и

да се мята, да ридае, да загребва пясък с шепи и да го запраща

към жреца. Сбърчил вежди в недоумение, Ехиру приклекна и

се вторачи в лицето му.

– Безполезно е да се съпротивляваш – каза той и мъжът за-

стина смълчан при звука на гласа му, макар жрецът да говореше

съвсем тихо. – Успокой се и пътуването ще протече без усложне-

ния. – Не знаеше ли това бромартецът? Неговите сънародници

внасяха векове наред зърно и други стоки в Гуджааре. – Няма да

те боли – добави жрецът, допуснал, че точно от това би могъл

да се опасява чужденецът.

– Разкарай се от мене, гуалох! Аз не съм от твоите любите-

ли на кална глина, не искам да смучеш от сънищата ми!

– Вярно е, че не си от Гуджааре – съгласи се Ехиру. Без

да отклонява внимание от мъжа, той започна да пренастрой-

ва мизансцена на съня, за да внуши покой. Облаците станаха

прозирни и красиви, а пясъкът около сънния образ на бромар-

теца – мек и приятен при допир с кожата му. – Чужденци са

Вземани и преди. Всеки, който реши да живее и търгува между

стените на нашата столица, е предупреден за това – градът на

Хананджа следва Закона на Хананджа.

Най-накрая нещо в думите на Ехиру изглежда успя да пре-

одолее паниката на бромартеца. Долната му устна потрепна.

– Аз… аз не искам да умра! – Той захлипа, раменете му

увиснаха така печално, че Ехиру нямаше как да остане без-

чувствен. Това пълно отсъствие на наркомансия в живота на

хората от Севера бе ужасно. Те бяха абсолютно безпомощни в

сънищата си, изцяло подчинени на своите кошмари – ни един

от тях не бе научен да пречиства страха. Колцина ли бяха про-

паднали в сенчестите селения поради тази причина? Нямаха си

и Бирници да им помагат.

– Малко са хората, които желаят смъртта – съгласи се

Ехиру и протегна ръка, за да успокои мъжа, като го погали по

челото и отстрани кичур коса от него. – Дори сънародници-

те ми, които разправят, че обичат Хананджа, понякога стават

непокорни пред съдбата. Но природата на този свят е такава,

че едни трябва да умират, за да живеят други. Ти ще умреш –

скоро и болезнено, ако изкараш курвенската болест, която си

донесъл в Гуджааре. А през това време не само ще страдаш,

но можеш да докараш беля и на други. Защо да не си отидеш в

мир, като оставиш след себе си живот?

– Лъжец. – Лицето на бромартеца заприлича на свинска

зурла. В очичките му заблещука омраза. Промяната настъпи

така внезапно, че Ехиру млъкна смаян. – Ти наричаш това бла-

гослов от твоята Богиня, но аз знам за какво става дума всъщ-

ност. – Приведе се напред, а от устата му лъхна на гнило. –

Това ти носи наслада.

Ехиру се дръпна, отблъснат от този дъх и от мерзките

думи. Облаците над главите им застинаха.

– Никой Бирник не убива за удоволствие.

– Никой Бирник не убива за удоволствие – провлачи по-

дигравателно думите му бромартецът. – Ами ако все пак ня-

кои го правят, а, Бирник? – Мъжът се ухили. Острите му зъби

лъснаха за миг. – Престават ли да бъдат Бирници? Наричат ли

се другояче, а? Винаги ли лъжеш така?

Хладна вълна лъхна Ехиру. По петите я следваше жегата

на гнева.

– Няма да слушам повече гнусотии! – извика той.

– Бирниците утешават умиращите, нали така?

– Бирниците утешават ония, които вярват в реда и при-

ветстват благослова на Хананджа – отвърна рязко Ехиру. – Не

могат да сторят нищо за неверниците, които се подиграват с

нейната утеха. – Жрецът се изправи, свъсил вежди защото бе

допуснал гняв у себе си. Глупостите на този мъж го разсейва-

ха – пясъкът се гърчеше и бълбукаше около тях, надигаше се

като от дъха на живо същество. Но ето че преди да възстанови

контрола над съня и да укроти съзнанието на бромартеца, една

ръка го хвана за глезена. Сепнат, той погледна надолу.

– Използват те – обади се мъжът.

Тревога скова разума на Ехиру.

– Какво?

Бромартецът кимна. Погледът му вече бе по-мек, а изра-

жението – почти дружелюбно. Състрадателен, какъвто бе пре-

ди малко самият Ехиру.

– Ще разбереш. Много скоро. Ще те използват докрай, а

след това няма да има кой да те утеши, Бирник. – Мъжът се

изсмя, а околността се разлюля, смееше се заедно с него. –

Какъв срам, Неша-Ехиру, какъв срам!

Кожата на жреца настръхна, макар да не бе истинска. В

подобни моменти съзнанието правеше каквото трябва, за да

предпази душата, а тъкмо сега Ехиру изпитваше остра нужда

от закрила – бромартецът знаеше името на неговата душа,

макар да не му го бе казвал.

Той се дръпна от хватката на мъжа и тласкан от същия

несъзнателен порив, излезе рязко от съня. За негов ужас този

непохватен изход прекъсна нишката, която свързваше бро-

мартеца с неговата плът. Прекалено рано! Не бе успял да го

отведе в по-безопасно място в света на сънищата. И ето че

събудената душа започна да се лута като мръсна пяна насам-

натам, да се гърчи и разкъсва, независимо от усилията на

Ехиру да я изтласка назад към Ина-Карек. В отчаянието си

той събра изхвърлената сънна кръв, но потръпна цял, докато

тя проникваше у него, съсирена от страх и озлобление. По-

следните отгласи от смеха на бромартеца заглъхнаха в мрака

между световете.

Ехиру дойде на себе си задъхан и се огледа. Толкова му

се гадеше, че се заотдалечава с препъване от леглото. Вкопчи

се в рамката на прозореца и си пое няколко накъсани глътки

въздух, за да не повърне.

– Пресвета повелителко на утехата и покоя… – По на-

вик шепнеше молитвата на суа. Склопил клепачи, продължава-

ше да вижда мъртвото лице на бромартеца – широко отворени-

те и готови да изскочат очи, зяпналата уста, оголените зъби в

противната паст. Какво бе сторил на бромартеца? – О, Ханан-

джа, прости ми, задето оскверних Твоя обред.

Този път нямаше отпечатък от роза. Прощалният сън в ни-

какъв случай не трябваше да приключва така сбъркано – осо-

бено под ръководството на Бирник с неговия опит. Потръпна

при спомена за вонята от дъха на бромартеца – като от разло-

жение. Колко ли по-гадно бе сега на онзи нещастник, останал

за вечни времена в кошмарните дебри на Ина-Карек поради

невниманието на Ехиру? И то само при условие, че душата се

бе запазила достатъчно, за да се завърне.

И все пак, дори докато горестта изместваше отвращението,

дори докато Ехиру превиваше гръб под тежестта на двете, ин-

туицията подръпна в съзнанието му предупредително звънче.

Ехиру погледна нагоре. Пред него се издигаха градските

покриви, а над тях грейналата дъга на Сънната Луна потъваше

постепенно към хоризонта. Будната Луна надничаше от своята

по-висока траектория. Градът бе застинал в последните лун-

ни отблясъци – заспали бяха дори крадците и любовниците.

Всички, освен него…

… И един силует, сгушен край водната цистерна на съседен

покрив.

Ехиру сбърчи вежди и се изправи в цял ръст.

Фигурата направи същото, сякаш бе огледален образ на

неговите движения. Жрецът не можеше да различи нищо по-

вече от контури – мъж, гол или полугол, висок и някак странно

прегърбен. Неясни черти на лицето, неизвестна кастова при-

надлежност, неизвестни намерения.

Но едно поне му стана ясно. Мълчанието на тази фигура

не му говореше нищо, но в пространството помежду им осе-

заемо вибрираше нечия зла воля.

Тази жива картина трая само кратък миг. Сетне фигурата

се обърна, изкатери се по въжето на резервоара до неговия

покрив и се шмугна в съседната сграда, далеч от погледа на

Ехиру. Нощта отново застина. Но нямаше покой.

Гуалох – кънтеше гласът на бромартеца в спомените на

Ехиру. Вторачен в мястото, където бе стояла фигурата, осъзна,

че това не беше обида. Беше предупреждение.

Демон.