Ново заглавие от aвтopa нa сензацията „Kyтия зa птици“. Джош Малерман ни отвежда на първа среща в морските дълбини. В очакване на приключението на Aмeлия и Джeймc…
Звyчи ĸaтo пepфeĸтнaтa пъpвa cpeщa – плaвaнe c ĸaнy пpeз няĸoлĸo cвъpзaни eзepa. Ceдeмнaйceтгoдишнитe срамежливи и донякъде странни тийнейджъри oтĸpивaт нeщo пoд пoвъpxнocттa нa вoдaтa, ĸoeтo пpoмeня живoтa им зaвинaги.
Kъщa нa eзepнoтo дънo. C двa eтaжa и xyбaвa гpaдинa. Πpeднaтa вpaтa e гocтoпpиeмнo oтвopeнa. И ги oчaĸвa.
Това, което предизвиква интерес в двамата тийнейджъри се превръща в мания и те започват да плуват надолу към къщата, за да я изследват. Всяко следващо посещение ги привързва един към друг, както и към тайнствеността на къщата.
Тoвa, чe ĸъщaтa e пpaзнa, нe oзнaчaвa, чe нямa ниĸoй вĸъщи.
Прекрасна хорър книга за тези, които мислят, че не харесват хорър.
КЪЩАТА НА ЕЗЕРНОТО
ДЪНО
На лудостта, наречена ухажване.
На душата на къщата на ужасите в пламъци.
На Алисън.
– 1 –
Това е най-добрата първа среща, за която някога съм
чувала.
Амелия се усмихна широко и кимна.
– Да? – попита Джеймс. Не беше сигурен дали я е чул правилно.
Как мога да кажа не?
– Как мога да кажа не? Разходка с кану и непознат? Да. С
удоволствие.
И двамата на седемнайсет. И двамата плахи. И двамата казват да.
Джеймс прокара потните си ръце през кестенявата си коса, след което ги
избърса отново в престилката си. Не за първи път я виждаше в магазина на баща
си. Всъщност за четвърти.
– Казвам се Амелия – представи се тя и се зачуди дали младежът вече не
знаеше името ѝ, дали не я бе намерил в интернет.
– Джеймс – последва примера ѝ той и също се
усмихна. – И, еха,
колко се притеснявах да те поканя.
– Наистина? – Момичето зададе въпроса си искрено, макар да знаеше, че е
така. Ръцете му го издадоха. Тя също беше неспокойна. – Защо?
Джеймс се засмя неловко.
– Сещаш се… момче и момиче… хората се срещат… не знам! Плашещо е!
Амелия също се засмя. Чувството да те поканят на среща беше приятно. Боже,
беше чудесно. Колко време мина, откакто за последно ходи на такава? А и
сега, в самото начало на лятото, ѝ се струваше някак си… нормално.
Нов ден.
Нов сезон.
И ново да на непознат, който я бе поканил на гребане на първата им
среща.
– Ето
каква ми е идеята – започна Джеймс, като се огледа, за да види дали баща му не
е някъде наблизо. – Чичо ми има парцел на езерото…
– Вече ми
каза.
– Да, но
има второ езеро до първото, което никой не използва. Имам
предвид… някои хора ходят там, но поне няма да има, сещаш се, купища
моторници. Можем да гребем точно до брега в подножието на планините. Ще са само
за нас. Планините.
– Звучи
ми чудесно – отвърна Амелия и заби палци в гайките на дънковите си панталонки.
Изви гръб и изпъна жълтия си потник. Притесни се, че пъчи гърдите си прекалено
много. Прегърби се. Притесни се, че се прегърбва прекалено много.
Джеймс се
чувстваше още по-неудобно. Това беше железарията на баща му и определено ако
Амелия се задържеше прекалено дълго наоколо, щеше да си промени решението. Това
ли е бъдещето му?, щеше да се запита наум. Веднъж едно момиче изрече точно
тези думи. Попита го дали това е бъдещето му. Джеймс не искаше Амелия да стори
същото. Не искаше да си тръгва. Ако и тя си мислеше същите неща като него, то
вече виждаше бъдещето им заедно, един живот, който щеше да започне от първата
им среща. Представи си как се смеят на първото езеро, как се целуват на
второто, как се женят в кану, как Амелия ражда в кану…
– Ще се
видим в събота – промълви момичето и за момент Джеймс си помисли, че му казва,
че трябва да се оженят в събота. Бузите му се зачервиха. Осъзна това. За
бузите. Червенината тръгна по цялото му тяло. Изведнъж се разтревожи, че не
тренира достатъчно. Притесни се, че Амелия ще си тръгне с мисълта за шкембето
под престилката му, а не за планините, с които се опита да ѝ отвлече
вниманието.
Въпреки
това успя да се усмихне. Дори намери малко увереност в гласа си.
– Да, в събота. Девет сутринта. Искаш ли да се срещнем
тук?
– Тук? – Момичето огледа от горе до долу рафтовете с
гумени маркучи, скоби и болтове. Може би това беше моментът, в който осъзнаваше
ситуацията, работата, която имаше, бъдещето му.
– Освен
ако не искаш да се срещнем някъде другаде? За мен няма значение.
– Не, не
– отвърна Амелия. Опитваше се да звучи нормално, но всъщност се притесняваше,
че изведнъж бе станала много нерешителна пред него. – Тук е добре. Тук е
чудесно. Събота. Девет.
Джеймс
протегна ръка, за да се ръкува с нея, и осъзна колко неловко е това.
Тук
е чудесно.
Отпусна ръката си тъкмо когато Амелия протегна своята.
– Супер.
– Супер.
Гледаха
се един друг, без да са сигурни как да приключат първия си разговор. Имаха
чувството, че някой е взел музиката от любовна песен от осемдесетте и я е
пуснал на също толкова архаичните високоговорители на железарията. Почувстваха
се неловко.
– Чао –
каза Джеймс и тръгна да излиза от магазина.
Едва не
събори кутия с градински прожектори от рафта. Не погледна към Амелия, докато
оправяше кутията. Вместо това се опита да намери някой клиент – който и да е –
и да му помогне. Когато се отдалечи достатъчно от нея, му се прииска да бе погледнал
назад.
Просто
искаше да види лицето ѝ още веднъж.
Събота,помисли си. Тогава ще я видиш отново.
Навън,
докато вървеше към колата, Амелия превъртя предложението на Джеймс в главата
си. Чувстваше се чудесно.
Най-добрата
първа среща, за която някога съм чувала.
Джеймс
имаше мили очи. Както и мило лице, и мил глас.
Едва
когато седна зад волана на старото си жълто „Омни“, осъзна, че не бе купила
онова, за което дойде в железарията. Нов маркуч.
Зачуди се
дали да се върне обратно.
Не, реши най-накрая. Може би дойде тук точно за среща.
Запали
двигателя на колата.
– 2 –
– Яко – каза Амелия. – Зелено е.
Наистина беше яко. Зелено кану с кафява вътрешност. Приличаше на
онези, които човек може да намери в учебниците по история, заедно с двама
индианци в тях.
– Също така е здраво – каза Боб, чичото на Джеймс. Късите му дънкови
панталони и разгърдената му бархетна риза бяха на мода през 1995-а. – Разбира
се, това не означава, че не може да се преобърне.
Амелия и Джеймс се спогледаха. Вече бяха нагазили в студената вода.
Едва се познаваха.
– Няма да стоим прави – обеща Джеймс. – Научил съм си урока.
– Аз също – съгласи се Амелия.
– Гребала ли си преди? – попита чичо Боб.
Момичето се изчерви.
– Не мога да кажа, че съм гребала, но съм била в кану и преди. Да.
Това минава ли за гребане?
Чичо Боб се засмя и взе греблата от вътрешността на
лодката.
– Тези са от солидно черешово дърво. Не питайте защо. Триш ги искаше така.
Не мисля, че ги е използвала, откакто ги купихме. Но, вижте, двамата ще имате
на разположение доста луксозни гребла.
Боб погледна хладилната чанта, която Джеймс вече беше сложил в кануто.
– Нямам нищо против да пийнете по някоя бира там,
но внимавайте, става ли? – Обърна се към Амелия. – На колко години си?
– Седемнайсет.
Боб помисли за миг. За един не много дълъг миг.
– Двойка седемнайсетгодишни – каза той. Очите му се
изцъклиха. Като че ли си спомни собствените си седемнайсет. – Страхотно.
Джеймс отиде до предната част на кануто. Водата му беше до глезените. Стъпи
вътре и седна на предната седалка. Амелия се разположи зад него.
– Благодаря ти, Боб – каза тя.
– Няма проблем. – Чичото сложи обутия си в сандал крак на задната част на
кануто. – Сега вървете да се държите като седемнайсетгодишни.
И ги бутна във водата.
Отзиви
Все още няма отзиви.