Последното кралство

Пролог

Нортумбрия,

866–867
сл. Хр.

Името ми е
Утред. Син съм на Утред, който беше син на Утред, а неговият баща също се
казваше Утред. Писарят на баща ми, един свещеник на име Беока, го изписваше
Утхред. Не знам какво би казал баща ми по въпроса, тъй като не можеше нито да
чете, нито да пише, но аз умея и двете и понякога, когато вадя стари пергаменти
от сандъка, го виждам изписано Утред, Утхред, дори Угхтред или Оотред. Гледам
тези пергаменти, които свидетелстват, че Утред, син на Утред, е законният и
едноличен собственик на земите, грижливо обозначени с камъни и диги, с дъбови и
ясенови дървета, с блата и море, и мечтая за тези земи, брулени от вълните и
пустеещи под ветровити небеса. Мечтая и знам, че един ден ще си ги върна от
хората, които ги откраднаха от мен.

Аз съм лорд, макар да се наричам ърл Утред, което е едно
и също, и пожълтелите пергаменти са доказателство за онова, което притежавам.
Законът гласи, че притежавам земята, а законът, казват, е онова, което ни
правело хора под Бога вместо скотове в калта. Но законът не ми помага да взема
земята си обратно. Законът иска компромис. Законът счита, че парите ще
компенсират загубата. Законът преди всичко се опасява от кръвната вражда. Но аз
съм Утред, син на Утред, и това е именно история за кръвна вражда. Тя разказва
как ще си върна от моя враг онова, което ми принадлежи по закон. Разказва още
за една жена и за нейния баща, краля. Той беше мой крал и всичко, което имам,
дължа на него. Храната, която ям, покоите, в които живея, и мечовете на моите
хора – всичко дойде от Алфред, краля,
който ме мразеше.

Историята
започва дълго преди да срещна Алфред. Започва по времето, когато бях
десетгодишен и за първи път видях датчаните. Годината беше 866-а и тогава се
казвах не Утред, а Осберт, защото бях вторият син на баща си, а само
най-големият приемаше името Утред. Брат ми тогава бе на седемнайсет, висок и
добре сложен, със светлата коса на нашата фамилия и мрачното лице на баща ни.

В деня, когато за пръв път видях датчаните, яздехме край
брега на морето с ястреби върху китките. Бяхме баща ми, чичо ми, брат ми, аз и
дузина прислужници. Беше есен. Гъстата растителност вече жълтееше, по морските
скали имаше тюлени, а над тях кръжаха и пищяха множество морски птици – твърде много, за да пуснем ястребите от
техните каишки. Яздихме, докато не стигнахме пресечените плитчини, където
морето се плискаше между нашите земи и Линдисфарена, Светия остров. Спомням си
как се взирах над водата към порутените стени на абатството. Датчаните го бяха
ограбили дълги години преди да се родя и макар сега там отново да живееха
монаси, манастирът никога не бе възвърнал предишната си слава.

Помня деня като прекрасен и вероятно наистина е бил
такъв. Може да е превалял лек дъжд, но се съмнявам. Слънцето блестеше, морето
бе спокойно, вълните кротки, а светът щастлив. Ноктите на ястреба се вкопчваха
в китката ми през кожения ръкав, закачулената му глава потрепваше, защото
можеше да чуе виковете на белите птици. Бяхме напуснали крепостта предобед,
насочвайки се на север, и макар да носехме ястребите, целта ни не беше да
ловуваме, а по-скоро да се разходим, за да размисли баща ми на спокойствие.

Ние владеехме тази земя. Баща ми, лорд Утред, бе господар
на всичко южно от Туеде и северно от Тине, но все пак имахме крал в Нортумбрия
и неговото име, също като моето, бе Осберт. Той живееше на юг от нас, рядко
идваше на север и не ни притесняваше, но сега един мъж, наричан Ела, искаше
трона. Този Ела, лорд от хълмовете западно от Йоферуик, бе събрал армия, за да
се опълчи на Осберт, и бе пратил подаръци за баща ми, за да си осигури подкрепата
му. Баща ми, сега си давам сметка, е държал съдбата на бунта в свои ръце. Аз
исках той да подкрепи Осберт по единствената причина, че законният цар
споделяше моето име и на крехката си десетгодишна възраст наивно вярвах, че
всеки, който се нарича Осберт, трябва да е благороден, храбър и достоен. В
интерес на истината Осберт беше изкуфял глупак, но беше крал и баща ми не бе
склонен да му обърне гръб. Но Осберт, за разлика от Ела, не бе пратил никакви
дарове и не бе засвидетелствал уважение, затова баща ми беше угрижен. Ние бяхме
способни незабавно да поведем сто и петдесет мъже на война, всичките добре
въоръжени, а за месец можехме да увеличим тази сила до над четиристотин бойци,
тъй че онзи, когото решахме да подкрепим, щеше да стане крал и да ни бъде благодарен.

Или поне така смятахме ние.

И тогава ги зърнах.

Трите кораба.

В спомените ми те изплуваха от гъста морска мъгла и може
наистина да е било така, но паметта е измамно нещо, а всички останали картини
от този ден са на ясно време и безоблачни небеса, тъй че не е изключено да не е
имало мъгла, а просто да ми се е привидяло, че в един момент морето е било
пусто, а в следващия са се появили корабите, идващи от юг. Бяха прекрасна
гледка – сякаш почиваха безтегловно над
водата, а щом веслата им се забиеха във вълните, я пореха устремно напред.
Носовете и кърмите им се извиваха високо, украсени с позлатени глави на зверове
и дракони, и в онази далечна есен ми се струваше, че танцуват над океана,
задвижвани от вдигането и спускането на сребърни криле. Слънцето хвърляше
отблясъци от мокрите лопати на веслата, после те се потапяха отново, изтегляха
се назад и приказните кораби напредваха под омагьосания ми взор.

– Дяволски говна! – изръмжа баща ми. Той не бе особено примерен християнин,
но в този момент бе достатъчно уплашен, за да се прекръсти.

– И дяволът да ги погълне дано – додаде чичо ми. Казваше се Елфрик и бе
суховат мъж с тъмно, потайно лице.

Трите кораба гребяха на север, с прибрани на дългите реи
квадратни платна, но щом ние обърнахме на юг и препуснахме по пясъка към дома,
тъй че гривите на конете ни се развяха като понесена от вятъра пяна, а
качулатите ястреби изпискаха тревожно, също смениха посоката и тръгнаха подир
нас. Там, където скалите се бяха срутили, образувайки неравен проход към вътрешността,
поехме нагоре по склона и после пришпорихме в галоп по крайбрежния път към
своята крепост.

Към Бебанбург. Навремето Беба била кралица по нашите земи
и дала името си на моя дом, най-скъпото ми място на света. Крепостта се намира
на висока скала, която се извива към морето. Вълните се блъскат в източния ѝ
бряг и се пенят край носа, докато плитките води се къдрят като спокойно езеро
по протежение на западната ѝ страна, между крепостта и сушата. За стигнете
Бебанбург, трябва да хванете провлака от юг, ниска ивица от чакъл и пясък,
охранявана от голяма дървена кула – Долната порта, която е построена върху пръстена стена.
Ние преминахме с грохот под арката на кулата и със запенени коне препуснахме
покрай хамбарите, ковачницата, конюшните и оборите – все дървени сгради, добре покрити с ръжена
слама, – продължавайки по вътрешния път
до Горната порта. Тя защитаваше върха на скалата и се издигаше над стената от
дебели трупи, опасваща замъка на баща ми. Там слязохме от конете, оставихме
робите да се погрижат за тях и за соколите и се завтекохме към източната част
на стената, откъдето се взряхме към морето.

Трите кораба вече бяха близо до островите, на които
живееха кайри, а през зимата танцуваха тюлени. Ние ги наблюдавахме, а мащехата
ми, разтревожена от звука на копитата, дойде от покоите си и се присъедини към
нас на наблюдателницата.

– Дяволът е разтворил червото си – рече вместо поздрав баща ми.

– Господ и всички светии да ни закрилят – отвърна Гита, като се прекръсти. Никога не
бях виждал истинската си майка, която бе втора жена на баща ми и също като
първата бе умряла при раждане, тъй че брат ми, който всъщност ми беше полубрат,
и аз бяхме наполовина сираци. Впрочем възприемах Гита като своя майка и тя
винаги се бе държала добре с мен, дори по-добре от татко, който не обичаше
твърде децата. Тя искаше да ме прави свещеник, казвайки, че понеже големият ми
брат ще наследи земята, ще стане воин и ще пази всички ни, аз трябва да си
избера друго поприще. Бе родила на баща ми двама синове и една дъщеря, но никой
от тях не беше доживял и година.

Трите кораба приближиха още. Май бяха дошли да огледат
Бебанбург, което не ни притесняваше, защото крепостта се считаше за
непревземаема, тъй че датчаните можеха да я зяпат колкото си щат. Най-близкият
имаше два реда гребла, по дванайсет в ред, и когато спря на стотина крачки от
брега, един мъж скочи от борда му и затича по прътите на греблата, подскачайки
от едно на друго като танцьор – при това го правеше облечен в ризница и с меч в ръка.
Всички се молехме да падне, но той, естествено, не падна. Имаше дълга, светла
коса, спускаща се чак до раменете, и когато стигна до края на реда, се обърна и
затича обратно.

– Същият кораб търгуваше при устието на Тине миналата
седмица – подхвърли чичо ми Елфрик.

– Сигурен ли си?

– Видях го с очите си. Не мога да объркам носа – виждаш ли онази светла ивица върху
извивката? – Той се изплю. – Но тогава драконовата глава я нямаше.

– Те махат главите, когато търгуват, за да не будят
подозрение – рече баща ми. – Какво купуваха?

– Разменяха кожи срещу сол и сушена риба. Твърдяха, че са
прекупвачи от Хедебю.

– Прекупвачи, които сега напират за бой. 

И наистина датчаните ни предизвикваха от палубите, като
блъскаха с мечове и копия по шарените си щитове. Но нямаше какво да сторят
срещу Бебанбург, а и ние не можехме да им навредим, макар баща ми да нареди да
издигнат бойния флаг. Върху него бе изобразена озъбена вълча глава, но сега
ефектът ѝ се губеше, защото нямаше вятър и знамето бе увиснало на пръта си. Не
след дълго езичниците се отегчиха да ни дразнят, седнаха отново зад веслата и
загребаха на юг.

– Трябва да се молим – каза мащехата ми. Гита бе много по-млада от
баща ми – дребна, пълничка жена, с буйна
руса коса и дълбоко благоговение към свети Кутберт, когото почиташе, задето
вършел чудеса. В параклиса край замъка тя пазеше гребен от слонова кост, с
който, както се твърдеше, светецът си решел брадата – и може наистина да е било така.

– Трябва да действаме – изръмжа баща ми, като се отвърна от
бойниците. – Ти – рече на брат ми Утред – вземи дузина мъже и препусни на юг.
Проследи варварите, но нищо повече, ясно? Ако слязат от корабите си на моите
земи, искам да знам къде точно.

– Добре, татко.

– Не влизай в бой с тях – нареди отново баща ми. – Само наблюдавай копелетата и се върни тук
преди мръкване.

Шестима вестоносци бяха разпратени из владенията. Всеки,
живеещ в тях, ни дължеше военна повинност, тъй че до сутринта щеше да се събере
армия от близо двеста души, въоръжени с брадви, копия, вили и коси. Прислугата,
обитаваща самия замък, разполагаше с истински, добре изработени мечове и здрави
щитове.

– Ако видят, че ги превъзхождаме
числено – каза ми баща ми същата вечер, – датчаните
няма да се бият. Те са като псетата – страхливци по душа, но
набират кураж, щом са в глутница.

Настъпи нощ и брат ми още го нямаше, но никой не се
разтревожи твърде. Утред бе способен младеж, макар и леко безразсъден, и явно
нещо го беше забавило. Баща ми нареди да запалят сигнален огън над Горната
порта, за да го упъти към дома.

Вярвахме, че сме в безопасност в Бебанбург, защото
крепостта никога не бе падала във вражи ръце, но въпреки това бяхме притеснени
от завръщането на датчаните в Нортумбрия.

– Те търсят храна – каза татко на своя брат. – Копелетата са гладни и искат да слязат на
сушата, да отмъкнат малко добитък и да отплават обратно.

Спомних си думите на чичо за това, че ги видял да
разменят кожи срещу сушена риба край устието на Тине, се запитах как тогава
може да са гладни, но си премълчах. Какво можех да знам аз за датчаните, след
като бях едва на десет години?

И все пак знаех, че са ужасни, диви варвари. Че две
поколения преди да се родя, корабите им са опустошавали нашите брегове. Че
всяка неделя отец Беока, писарят на баща ми и наш свещеник, се молеше Богу по
време на службата да ни опази от яростта на северните хора. Досега тази ярост
ме бе подминавала. От раждането ми насам датски крак не бе стъпвал в земите ни,
но татко неведнъж се беше сражавал срещу тях и тази нощ, докато чакахме
връщането на брат ми, заговори за старите врагове. Каза, че идвали от краища,
тънещи в мъгли и ледове, където се молели на старите богове – същите, които сме тачели и ние, преди да
познаем светлината на християнството. Че когато за първи път се появили в
Нортумбрия, огнени дракони се извили в северното небе, огромни мълнии обгорили
хълмовете, а морето закипяло от вихри и урагани.

– Бог трябва да ги е пратил – промълви плахо Гита, – за да ни накаже.

– Да ни накаже за какво? – сряза я ядно баща ми.

– За нашите грехове – отвърна тя и се прекръсти.

– По дяволите греховете! – изръмжа той. – Гладът ги е довлякъл тук. – Набожността на майка ми го дразнеше и
упорито не желаеше да се откаже от своя флаг с вълча глава, засвидетелстващ
произхода на фамилията ни от Уоден, древния саксонски бог на битките. Еалдулф,
нашият ковач, ми бе казвал, че този вълк бил един от трите любими звяра на
Уоден. Другите два били гарванът и орелът. Майка ми предпочиташе емблемата ни
да изобразява кръст, но баща ми твърде много се гордееше със своите деди, макар
и рядко да говореше за тях. Още на десет години разбирах, че на един добър
християнин не подобава да се перчи, задето
води корените си от езическо божество, но също така ми харесваше идеята да съм
негов потомък, а и Еалдулф често ми разправяше истории за Уоден – как възнаградил нашия народ,
като ни дал земята, която сме нарекли Англия, как веднъж запратил копието си
около луната, как щитът му бил способен да засенчи лятното слънце, а само с
един замах на огромния си меч можел да ожъне всичкото жито на света. Обичах
тези истории повече от тези на мащехата си, описващи чудесата на свети Кутберт.
Струваше ми се, че християните постоянно хленчат за нещо, докато почитателите
на Уоден не бяха от плачливите.

Чакахме в голямата зала. Тя беше, а и все още е,
просторно дървено помещение, изградено от големи трупи, със здрав сламен
покрив, арфа върху издигнат подиум в ъгъла и каменно огнище по средата на пода.
Бяха нужни цяла дузина роби, за да поддържат буйния огън, влачейки дърва през двете
порти нагоре към крепостта, а купчината от цепеници, които събирахме за зимата,
бе висока като хамбар. Покрай стената имаше дървени миндери, запълнени с
утъпкана пръст и застлани с вълнени черги. Върху тях спяхме, предпазвайки се от
теченията край пода. Той бе покрит с орлова папрат и по него се търкаляха
кучетата, а също и слугите, когато ги пускахме да ядат вътре по време на
четирите големи годишни празника. Тази вечер пир нямаше – само хляб, сирене и пиво, съпроводени с
приказки относно намеренията на датчаните.

– Те обикновено търсят само храна и плячка – рече баща ми, – но е имало случаи, когато са се застоявали
и са заграбвали земя.

– Мислиш ли, че искат нашата земя? – попитах.

– За тях всяка земя е добре дошла – отвърна кисело той. Въпросите ми винаги го
дразнеха, но тази вечер притеснението го правеше по-словоохотлив. – Тяхната собствена е само камък и лед, а
освен това има великани, които ги застрашават.

Исках да ми разкаже още за великаните, но вместо това той
потъна в мрачно мълчание.

– Нашите предци – продължи след малко – са завоювали тези места. Всичко тук е
изградено благодарение на тях. Няма да дадем никому онова, което те са ни
завещали.  Дошли са отвъд морето, били са
се, строили са и са погребани тук. Това е наша земя, напоена с нашата кръв,
наторена с нашите кости. С нашите. – Беше
гневен, ала, от друга страна, гневът го обхващаше често. Гледаше ме навъсено, сякаш се чудеше
дали съм достатъчно силен, за да опазя тази Нортумбрия, спечелена от предците
ни с кръв, огън и меч.

Скоро след това заспахме, или поне аз заспах. Баща ми
вероятно се е разхождал по крепостните стени, но на разсъмване отново беше в
залата. Тъкмо тогава ме разбуди тръбене на рог откъм Горната порта. Смъкнах се
от миндера и излязох в дрезгавото утро. По тревата имаше роса, високо в небето
кръжеше орел, а хрътките на баща ми, чули рога, се изсипаха вкупом навън. Видях
го да тича към портата и се спуснах след него, проправяйки си път сред хората,
които се тълпяха край крепостния вал, взирайки се надолу към пътя.

От юг се задаваха конници. Бяха съм дузина, а копитата на
конете им лъщяха, мокри от росата. Най-отпред беше конят на брат ми, петнист
жребец с буен нрав и особена походка – изхвърляше предните си крака навън, когато вървеше, тъй
че никой не можеше да го сбърка. Но на гърба му не беше Утред. Мъжът, който го
яздеше, имаше дълга до раменете коса със светлозлатист цвят, развяваща се на
вятъра, подобно на грива. Носеше ризница, по бедрото му похлопваше меч, а през
рамото му бе преметната брадва. Бях сигурен, че е същият, когото бях видял да
танцува по прътите на веслата предния ден. Щом групата наближи крепостта, той
вдигна ръка, давайки знак на останалите да спрат, и продължи напред сам, докато
не се озова на разстояние един хвърлей на стрела, макар и никой от нас да не бе
насочил лъка си. Дръпна юздите и вдигна очи към портата. Огледа с
подигравателно изражение дългата редица от мъже пред себе си, после се поклони,
хвърли нещо на земята и обърна коня. Заби пети в хълбоците му и  препусна обратно на юг, последван от своите
придружители, облечени в парцаливи вълнени и кожени дрехи.     

Онова, което бе хвърлил пред стената, бе отрязаната глава
на брат ми. Донесоха я на баща ми и той дълго се взира в нея, но не показа
никакви чувства. Не заплака, не направи гримаса, дори не смръщи вежди, само
гледаше главата на най-големия си син, докато накрая не се обърна към мен.

– От днес – рече – ще се казваш Утред.

Така ми смениха името.

Отец Беока
настоя, че трябвало да ме кръстят наново, иначе на небето нямало да ме познаят,
когато се появя там под името Утред. Аз се възпротивих, но Гита също го
подкрепи, а за баща ми бе по-лесно да скърши моя хатър, отколкото нейния,
затова дотъркаляха в параклиса голяма бъчва, напълниха я до половината с морска
вода и аз трябваше да застана вътре, докато отчето поливаше косата ми с един
черпак, нареждайки:

– Приеми своя раб Утред в блаженото лоно на светците и в
редовете на най-светлите ангели…

Надявах се, че на светците и ангелите да им е по-топло,
отколкото на мен в този ден. След като кръщенето приключи, Гита започна да
плаче за мен, макар така и да не разбрах защо. Според мен щеше да стори
по-добре, ако поплаче за брат ми. По-късно разбрахме какво се е случило с него.
Трите кораба акостирали в устието на река Алне, където имаше малко рибарско
селище. Обитателите му благоразумно се изнесли навътре в сушата, но неколцина
останали да гледат от храсталаците по околните хълмове. Те ни разказаха, че
брат ми пристигнал привечер и заварил викингите да опожаряват къщите. Когато
извършваха набези, те се наричаха викинги – иначе, ако просто търгуваха, им казваха датчани или
езичници. Тези мъже палели и грабели, затова ги причислили към викингите.
Изглеждало, че само малцина от тях са в селището – повечето били по корабите, затова брат ми
решил да ги нападне и избие. Но разбира се, всичко било клопка. Те видели
отдалеч задаващите се конници и около четирийсетима се изпокрили в засада.
Когато групата на брат ми навлязла сред къщите, я обкръжили и ги изклали до
крак. Баща ми се утешаваше, че смъртта на сина му трябва да е била бърза, обаче
това надали беше така – датчаните са знаели кой е, иначе защо щяха да донесат главата му в
Бебанбург? Рибарите твърдяха, че се опитали да предупредят брат ми, но аз се
съмнявах да е вярно. Хората разправят такива неща, за да не ги винят за
настъпилите беди. Независимо дали е бил предупреден, или не, брат ми загина, а
датчаните взеха тринайсет добри меча, тринайсет охранени коня, една ризница,
един шлем и моето старо име.

Но това още не беше краят. Случайният набег на три кораба
не представляваше кой знае какво събитие, ала седмица след смъртта на брат ми
чухме, че голяма датска флотилия напредва нагоре по реките, за да превземе
Йоферуик. Те спечелиха победа навръх деня на Вси светии, което хвърли Гита в
сълзи, защото според нея означаваше, че Бог ни е изоставил. Добрата новина
беше, че моят предишен съименник, крал Осберт, се бе съюзил с размирния
претендент за трона Ела. Двамата решили да зарежат враждите, да обединят сили и
да си върнат Йоферуик. Естествено, на практика всичко не беше толкова просто.
Сновяха вестоносци, съветници оплитаха конците, свещеници се молеха, докато
накрая, чак по Коледа, Осберт и Ела не скрепиха съюза си с клетва и не
призоваха баща ми да ги подкрепи. Неговите хора обаче нямаше как да тръгнат
през зимата и затова оставихме датчаните в Йоферуик до пролетта, когато долетя
вестта, че армията на Нортумбрия се събира пред стените му. Баща ми се застяга
да потегли на юг и за моя радост заяви, че аз също тръгвам с него.

– Той е твърде млад – запротестира Гита.

– Почти на единайсет е – рече баща ми. – И трябва да се научи да се бие.

– По-добре ще е да остане тук и да
продължи обучението си.

– Един мъртъв граматик няма да бъде от полза за
Бебанбург. А Утред сега е наследникът и трябва да умее да го защитава.