Нещата, които синът ми трябва да знае за света

НЕЩАТА,
КОИТО СИНЪТ МИ
ТРЯБВА ДА ЗНАЕ ЗА СВЕТА

Тази
книга е посветена на баба ми,
защото ме научи да обичам думите.
И на теб.
Поради всички останали причини.

На сина ми

За всичко, което ще направя през следващите има-няма осемнайсет
години. За всичко, което ще пропусна. Всичко, което няма да разбера. Всички
бележки за родителски срещи, които няма да искаш да ми покажеш.

За всички случаи, когато ще
те изложа. За всички лагери, на които доброволно ще предложа да съм отговорник.
За всички приятелки, които няма да искаш да поканиш на вечеря у дома.

За това, че ще изпълнявам
номера си „мама-сбърка-а-татко-беше-прав“ пред чужди хора.

За онзи път, когато от
училището ти ще поканят всички родители на турнир по бренбол^[1],
а аз ще го взема твърде на сериозно. За това, че ще изкрещя на учителя ти по
математика, че е „страшно плоскоглав“.

За това, че ще опитвам да
„чукна пет“ с приятелите ти.

И че ще купя микробус.

И че нося шорти.

За това, че ще закъснеем
първия път, когато си поканен на истинско празненство за рожден ден. За това,
че страшно ще се ядосвам, когато има опашка в „Грьона Лунд“^[2].
За това, че ще се обърна към продавача в скейтборд магазина с „човече“. За
това, че няма да схвана, че всъщност предпочиташ да ходиш на гимнастика, вместо
да играеш футбол. За това, че не се сещам да заключвам вратата на банята.

За екскурзиите. За
каубойската шапка. За тениската с надпис „Истинските мъже тежат над 90 кг“. За
речта на абитуриентския ти бал.

За всички пъти, когато ще се
понапия и ще разправям историята за двамата ирландци в лодката.

Моля те за прошка за всичко
това.

Но в моментите, когато си ми
най-ядосан, искам да опиташ да си спомниш, че за мен винаги ще бъдеш малкото
момче на една годинка, което стоеше голо в антрето и се смееше с беззъбата си
усмивка, притиснало щастливо плюшения лъв до гърдите си.

Когато ти досаждам. Когато
те поставям в неудобно положение. Когато съм несправедлив. Искам тогава да си
спомняш за онзи ден.

За деня, в който не искаше
да ми кажеш къде си скрил проклетия ключ от колата.

И помни, че ти започна.

Баща ти

КАКВО ТРЯБВА
ДА ЗНАЕШ ЗА ОСВЕТЛЕНИЕТО
В ТОАЛЕТНИТЕ С ДАТЧИК
ЗА ДВИЖЕНИЕ

Да. Ами, аз съм татко ти. Знам, че вече започваш да го проумяваш.
До този момент, така да се каже, се носеше по течението и оставяше другите да
вършат всичката работа, но доколкото ми е известно, сега си на година и
половина и на тази възраст вече можеш да се учиш. На различни номера и така
нататък. Гледам много позитивно на това, веднага ти го казвам.

Защото искам да разбереш, че
тая работа с родителството хич не е толкова лесна, колкото изглежда. Трябва да
се занимаваме с изключително много неща. Чанти за пелени. Детски седалки.
Приспивни песни. Резервни ръкавици. Ако. Най-вече ако. Трябва да се справяме с
адско количество ако. Не е нещо лично. Питай когото искаш родител. През първата
година целият проклет живот се върти около акото.

Усещането за ако. Липсата на
ако. Откриването на ако. Ароматът на ако. Очакването на ако. Сериозно говоря,
не мога да ти обясня колко голяма част от живота на родителите преминава в
очакване на ако.

„Ще тръгваме ли? Окей! А
изака ли се? А? Какво? Още не? По дяволите. Окейокей. Спокойно, не се
паникьосвай. Колко е часът? Да изчакаме ли? Или да се надяваме, че ще успеем,
преди да е станало? Ще рискуваме! Окей? Или не е окей? Ами ако се изака по
пътя? Имаш право. Окей. Тихо, опитвам се да мисля! Окей, но ако изчакаме тук и
нищо не стане, какво ще правим? Ще се пробваме ли тогава? Ама като стане по
средата на пътя, ще писнем: „Мааамка му! Ако бяхме тръгнали веднага, щяхме да
успеем преди акото!!!“

Разбираш ли? Така е винаги,
когато се размножиш. Цялото ти ежедневие се превръща във фекална логистика.
Започваш съвсем спокойно да обсъждаш акото с непознати. Консистенция, цвят, час
на изхождане. Ако по пръстите. Ако по дрехите. Ако във фугите между плочките на
пода в банята. Започваш да дискутираш акото като метафизично преживяване.
Разграждаш го на академично ниво. Когато швейцарските учени обявиха пред
медиите, че са открили неизвестна дотогава частица, която може да пътува
по-бързо от светлината, целият свят се зачуди от какво се състои тя. Родителите
на малки деца обаче се спогледаха в унисон и просто констатираха: „От ако.
Естествено, че от ако“.

А
най-лошото не е самото ако. Най-лошото е, когато не знаеш. Когато видиш малките
гънки по лицето на детето си и си помислиш: „Това дали…? Изглеждаше като…
Но може просто да е направила гримаса? Може само да е… пръцнала? Боже
господи, в самолет на „Райън Еър“ сме, нека просто е пръцнала!“. И трябва да
изчакаш пет секунди. Това са най-дългите пет секунди във вселената, гарантирам
ти го. Между всяка от тях има десет хиляди вечности и една жизнеутвърждаваща
френска драма. И после, най-накрая, все едно се е разиграла някоя от сцените в
„Матрицата“, когато времето се забавя, усещаш миризмата. Тя те удря в лицето
като мокър чувал с бетон. А разходката до стаята за повиване е като пътя,
изминаван от робите в Колизеума, когато са отивали да се бият с лъвове.
Заклевам се, че докато се връщаш обратно, се чувстваш така, както трябва да са
се чувствали войниците, които се прибират в Рим, след като са победили
варварите, но на отиване имаш едно-единствено име: Гладиатор.

Когато пораснеш, ще ти
разкажа за най-първото ако. Праакото, което всички бебета изакват по някое
време през първото денонощие след раждането. Черно е като въглен. Сякаш се е
изакал самият дявол. Няма майтап.

Смяната на пелени беше моят
Виетнам.

Естествено, може би се чудиш
защо повдигам този въпрос точно сега. Просто искам да разбереш как са навързани
нещата. Акото е част от този свят, да знаеш. А в днешно време, когато околната
среда и устойчивото развитие са толкова важни, човек трябва да е наясно каква е
ролята на акото в по-широк контекст. Какво значение има то за модерните
технологии.

Понеже светът невинаги е
изглеждал така. Имаше време, когато не всичко беше електроника и компютри.
Представяш ли си, че когато бях малък и гледахме филм и не можехме да се сетим
как се казва някоя кинозвезда, нямаше как да разберем! Трябваше да изчакаме до следващия
ден, да отидем в библиотеката и да проверим. Знам. Звучи откачено. Можехме и да
се обадим на приятел и да питаме, но слушай само: ако никой не вдигнеше след
десет сигнала, просто затваряхме и си казвахме „Ами, не си е вкъщи“. Не си е
в-к-ъ-щ-и, схващаш ли?

Времената бяха други. После
обаче се появи всичката технология. Интернет и мобилни телефони, и сензорни
дисплеи, и какви ли не глупости, които поставиха моето поколение под огромно
напрежение, когато станахме родители, разбираш ли? Всички поколения преди нас
са можели да се оправдават, като казват „не знаехме“. Нашите родители така
правят. Пила си вино, когато си кърмила? „Не знаех.“ Давали сте ни да ядем
канелени кифли за закуска? Да седим на задната седалка без колан? Взимала си
ЛСД, докато си била бременна? „Ама, моля те, не з-н-а-е-х-м-е. Беше през
седемдесетте. Тогава всъщност не беше опасно!“

Но моето поколение знае,
окей? Знаем ВСИЧКО! Така че, ако нещо се обърка, докато растеш, отговорността
ще е моя. Обяснението, че съм действал с добри намерения, никога няма да
издържи в съда. Можел съм да потърся в Гугъл. Трябвало е да потърся в Гугъл.
Боже господи, защо не съм потърсил в Гугъл?

По дяволите.

Просто не трябва да
допускаме грешки. Това е всичко. Ние сме поколение, което се е специализирало в
едно или две неща. Имаме онлайн магазини, данъчни облекчения при ремонтни
дейности, консултанти, лични треньори и връзка с „Епъл“ за обслужване на
клиенти. Не пробваме сами, а се обаждаме на някого, който знае. Природата не ни
е подготвила за вас.

Затова
търсим в Гугъл. Четем форуми. Звъним на Медицински справки, защото почти сте си ударили главата
в ръба на масата, и питаме дали това може да доведе до „психически увреждания“,
защото не искаме да рискуваме шестнайсет години по-късно, когато ви скъсат на
СИП математика, да си мислим: „Може би е заради онзи път? Може да е получил
посттравматичен стрес?“. Окей? Не искаме да бъдем държани отговорни за това, че
по цяла нощ сте си играли с проклетите си лазерни оръжия и летящи коли, вместо
да учите!

Защото ви обичаме.

Това е
цялата работа. Искаме да сте по-добри от нас. Защото, ако децата ни не станат
по-добри от нас, какъв изобщо е смисълът? Искаме да сте по-добри, по-умни,
по-скромни, по-щедри и по-неегоистични от нас. Искаме да ви осигурим
най-добрите условия, които можем. Затова пробваме различни методи на
приспиване, ходим на семинари, купуваме ергономични корита и притискаме
продавачите на детски седалки към стената и крещим: „Най-безопасната! Искам
НАЙ-БЕЗОПАСНАТА, разбирашлиме!?“. (Не че аз съм го правил, не бива да вярваш на
всичко, което ти казва майка ти.)

Поставили сме детството ви
под такова наблюдение, че караме къщата на „Биг Брадър“ да изглежда като чудо
на почтеността. Водим ви на плуване за бебета и ви купуваме функционални,
дишащи дрехи в полово неутрални цветове и просто страшно, страшно много се
страхуваме да не допуснем грешка. Ужасяваме се, че няма да сме достатъчни.
Защото толкова дълго време бяхме най-големите егоисти в историята на света,
преди да станем родители и да осъзнаем колко маловажни сме всъщност.

Прозрението, че от един
момент нататък ще дишаш през нечии чужди дробове, те връхлита тежко, когато не
си подготвен.

Всичко, което искаме, е да
ви защитим. Да ви спестим всички разочарования, неуспехи и нещастни влюбвания.
Но нямаме абсолютно никаква представа какво всъщност правим. Да отглеждаш деца,
в много отношения е като да караш трактор в стъкларски магазин. С гипсирани
крака. И свалена пред очите шапка. Пиян.

Но въпреки това смятаме да
опитаме. Goddamnit. Защото искаме да бъдем възможно най-добрите родители. Това
е всичко.

Така че търсим в Гугъл.
Всяко нещо.

И ни пука за околната среда.
Защото не сме наследили земята от родителите си, а я вземаме назаем от децата
си и така нататък. Вярваме в тия глупости! Изписваме ги върху плакати с
индианци! Готови сме да се бием за тях! Купуваме по-добри коли. Събираме боклук
разделно. Монтираме датчици за движение към лампите си, за да изгасват
автоматично, ако в стаята няма никого. И се случва да отидем твърде далеч.
Правим го с най-добри намерения, но понякога искаме твърде много. Понякога
поколението ми просто е ужасно свръхамбициозно, опитай се да го разбереш.
Накрая някой скапан гений решава да монтира сензор за движение в стаята за
повиване в мола. Така че лампата да изгасне след трийсет секунди.

И ето ни тук. Ти и аз. И
акото. В мрака. Още не си достатъчно голям, за да си виждал как хората се
състезават в римски арени на Олимпийските игри, но горе-долу така изглеждам,
когато седя на тоалетната и опитвам да задействам датчика, след като лампата се
е изключила. Така че можеш да си представиш що за модерно тълкуване на
„Лебедово езеро“ е нужно, за да светна лампата, когато държа тежък като гира
памперс в едната ръка и пакет мокри кърпички в другата, като в същото време
стоя на един крак, защото съм вдигнал другия в опит да ти попреча да паднеш от
масата за повиване.

И именно в този момент
усещам, че поколението ми може би е попрекалило с екосъобразните технологии.
Така се чувствам. Разбираш ли?

Мисля, че разбираш.

Искам просто да знаеш, че те
обичам. Когато пораснеш, ще осъзнаеш, че съм допуснал много грешки в
отглеждането ти. Знам го. Примирил съм се с това. Но искам да си наясно, че съм
направил всичко по силите си. Не съм се щадил. Дал съм абсолютно всичко от себе
си.

Търсил съм в Гугъл до
полуда.

Но вътре беше страшно тъмно.
И имаше ако навсякъде. Понякога човек трябва да се довери на инстинктите си.
Често казано, трябва да си щастлив, че изобщо се измъкнахме живи.