Още с излизането си „Πocлeднoтo жeлaниe“ променя зaвинaги пpeдcтaвитe зa cъвpeмeннo фeнтъзи, yмeлo пpeплитaйĸи мoтиви oт ĸлacичecĸитe пpиĸaзĸи, изтoчнoeвpoпeйcĸaтa митoлoгия и ĸpиминaлнитe иcтopии нa Peймънд Чaндлъp.
Toй нe e гepoй.
He e pицapят нa бял ĸoн, ĸoйтo cпacявa дeвoйĸaтa в пocлeдния мoмeнт.
Toй e пpoфecиoнaлиcт, ĸoйтo yбивa чyдoвищa cpeщy зaплaщaнe, удобно лавирайки между различните прослойки на обществото. Помага на просяци срещу медни монети и отказва златото на крале, ако задачата противоречи на кодекса му.
Beщep – eдин oт пocлeднитe пpeдcтaвитeли нa лeгeндapнa ĸacтa oт мyтaнти, cъздaдeни, зa дa ce изпpaвят c мeч в pъĸa cpeщy вcичĸo, ĸoeтo дeбнe в мpaĸa, oтвъд oгньoвeтe нa чoвeшĸитe ceлищa.
Toй e лeгeндa.
И тoвa e нaчaлoтo нa нeгoвaтa иcтopия!
По-малкото зло
Както
обикновено, първи му обърнаха внимание котките и децата. Един котарак на ивици,
дремещ върху нагорещени от слънцето дъски, вдигна кръглата си глава, сви уши,
изсумтя и скочи в копривата. Синът на рибаря Тригли, тригодишният Драгомир,
който на прага на къщата полагаше всички усилия да изцапа още повече и без това
мръсната си ризка, се разкрещя, втренчил пълните си със сълзи очички в
преминаващия конник. Вещерът яздеше бавно, без да се опитва да изпревари
каруцата със сено, заела цялата ширина на улицата. Зад него, изопнало шия и
силно опънало въжето, пристъпваше привързано към седлото натоварено магаре.
Освен обичайния товар дългоухото животно носеше още нещо, покрито с чул. По
сиво-белите хълбоци на магарето имаше ивици засъхнала кръв.
Най-накрая
каруцата сви в странична уличка, водеща към хамбарите и пристанището, откъдето
подухваше бриз и миришеше на смола и волска урина. Гералт подкара коня
по-бързо. Не обърна внимание на приглушените викове на търговките на плодове,
втренчили се в костеливата лапа с остри нокти, увиснала изпод чула и размахваща
се в такт с крачките на магарето.
Пред
къщата на кмета, както обикновено, беше пълно с каруци. Гералт скочи от
кобилата, оправи меча на гърба си и преметна юздата през дървения коневръз. Следващата
го тълпа се нареди в полукръг около магарето.
Виковете
на кмета се чуваха още от самия вход на къщата.
– Не е
позволено! Не е позволено, мамицата ти! Не разбираш ли от човешка дума,
мизернико?
Гералт
влезе. Пред кмета, нисък и дебел, почервенял от ярост, стоеше селянин, стиснал
за врата опитваща се да се освободи гъска.
– Какво…
О, богове! Това си ти, Гералт? Да не съм ослепял? – Обърна се отново към
селянина: – Вземи си това, простако! Оглуша ли?
– Казаха
ми – отвърна селянинът, поглеждайки накриво гъската, – че трябва да дам нещо,
защото иначе…
– Кой ти
е казал? – изрева кметът. – Кой? Какво излиза, че взимам подкупи? Не
позволявам, казах ти! Вън, казах ти! Здравей, Гералт.
–
Здравей, Цалдемейн.
Кметът
се здрависа с него и го тупна по рамото с другата ръка.
– Не си
идвал вече две години, Гералт. Нали? Все така ли не се застояваш никъде? Откъде
пристигаш? О, по дяволите, все едно откъде! Ей, някой да донесе бира! Сядай,
Гералт, сядай. При нас е суматоха, утре започва панаирът. Е, какво става с теб,
разказвай.
– После.
Нека първо да излезем.
Тълпата
вече беше три пъти по-голяма, но свободното място около магарето си оставаше.
Гералт отметна чула. Тълпата ахна и отстъпи назад. Цалдемейн зяпна.
–
Богове, Гералт. Какво е това?
–
Кикимора. Не се ли полага някаква награда за нея, господин кмете?
Цалдемейн
пристъпи от крак на крак, като не откъсваше поглед от паякоподобното тяло,
изсъхналата черна кожа, вцепенените очи с вертикални зеници и подобните на игли
зъби в окървавената уста.
– Къде…
Откъде…
– На
бента, на четири мили от селището. При блатата. Там, Цалдемейн, като че ли са
загивали хора. Деца.
Вещер
По-късно
говореха, че този човек е дошъл от север, откъм Въжените порти. Той вървеше
пеша и водеше за юздата натоварения с дисаги кон. Беше късен следобед и
дюкянчетата на въжарите и сарачите вече бяха затворени, а уличката бе опустяла.
Беше топло, но човекът носеше на раменете си черно наметало. Набиваше се на
очи.
Спря се
пред странноприемницата „Стария Наракорт“, постоя малко, заслушан в глъчката от
гласовете вътре. Кръчмата на странноприемницата беше пълна с хора, както винаги
по това време.
Непознатият
не влезе в „Стария Наракорт“. Поведе коня си нататък по уличката. Там имаше
друга кръчма, по-малка, на име „При лисицата“. Тя беше празна – нямаше особено
добра слава.
Кръчмарят
вдигна глава от кацата с кисели краставички и измери госта с поглед.
Чужденецът, все още с наметалото, стоеше неподвижно пред тезгяха и мълчеше.
– Какво
ще желаете?
– Бира –
каза непознатият. Гласът му беше неприятен.
Кръчмарят
избърса ръце в платнената си престилка и напълни една нащърбена глинена халба.
Непознатият
не беше стар, но косите му бяха почти напълно бели. Под наметалото си носеше
протрит кожен кафтан, с върви при врата и на раменете. Когато свали наметалото
си, стана ясно, че на ремък на гърба му е окачен меч. В това нямаше нищо
странно, във Вижима всички ходеха въоръжени, но никой не носеше меча си на
гърба си, сякаш е лък или колчан.
Непознатият
не седна на масата, където се бяха събрали малцина посетители, а остана при
тезгяха, изучавайки с поглед кръчмаря. Отпи от халбата и каза:
– Търся
стая за нощуване.
– Нямам
– измърмори кръчмарят, загледан в обувките му – прашни и мръсни. – Попитайте в
„Стария Наракорт“.
– Искам
тук.
– Нямам.
Кръчмарят
най-накрая разпозна акцента на непознатия. Ривиец.
– Ще
платя – каза чужденецът тихо, сякаш някак неуверено. В този момент започна
цялата тази гадна история. Един дангалак с белези от шарка по лицето, който от
момента на появата на чужденеца не беше спирал да го гледа навъсено, стана и се
приближи до тезгяха. Двамата му приятели застанаха на не повече от две крачки
зад него.
– Няма
места, безделнико, ривийски скитнико – изрева човекът с белези от шарка,
заставайки плътно до непознатия. – Тук, във Вижима, не ни трябват такива. Това
е порядъчен град!
Непознатият
взе халбата си и се отдръпна. Погледна кръчмаря, но оня извърна поглед. И през
ум не му минаваше да защити ривиеца. Пък и кой обича ривийците?
– Всеки
ривиец е крадец – продължаваше мъжът с белезите, от когото лъхаше на бира,
чесън и злоба. – Чуваш ли какво ти говоря, гадино?
– Не
чува, ушите му са пълни с лайна – обади се единият от двамата отзад, а другият
се изкикоти.
– Плащай
и изчезвай! – изкрещя сипаничавият.
Едва
сега непознатият го погледна.
– Ще си
допия бирата.
– Ще ти
помогнем – каза грамадният, изби халбата от ръката му, хвана го за рамото и впи
пръстите на другата си ръка в ремъка, препасан през гърдите му. Единият от
двамината отзад вдигна юмрук, но чужденецът се завъртя на място, като така
накара сипаничавия да загуби равновесие. Мечът изсъска в ножницата и проблесна
за миг под светлината на факлите. Настана суматоха. Някой извика. Един от
посетителите хукна към изхода. Някакъв стол се стовари с трясък, глинените
съдове пляскаха приглушено при падането си на пода. Кръчмарят с треперещи устни
гледаше чудовищно разсеченото лице на сипаничавия, който, вкопчил пръсти в ръба
на тезгяха, се свличаше и изчезваше от поглед, сякаш потъваше. Другите двама
лежаха на пода. Единият беше неподвижен, другият се извиваше и трепереше в
бързо увеличаваща се тъмна локва. Във въздуха вибрираше пронизителен истеричен
вик на жена. Кръчмарят се разтрепери, заразмахва ръце и започна да повръща.
Непознатият
отстъпи към стената. Присвит, концентриран, бдителен. Държеше меча с двете си
ръце, движейки върха на острието във въздуха. Никой не помръдваше. Страхът като
студена кал беше полепнал по лицата, сковаваше крайниците, запушваше гърлата.
Отзиви
Все още няма отзиви.