Стивън Кинг е писал много завладяващи истории, които почитателите му четат и препрочитат постоянно. Неговата страст към мистериите и страха го подтикват да изследва всички кътчета на съзнанието. Момичето, което обичаше Том Гордън е от онези малки бижута, чрез които фантазията си проправя пряк път към действителността и я украсява с тайнственост. Кинг знае как да обсеби читателите си и го прави в повечето си романи и сборници. Магията на Кинг е жива.
Останала сама в красивата, но мрачна и свирепа гора, обидена на родителите и брат си, преследвана от тайнствено създание и несигурна в собствените си способности, деветгодишната Триша Макфарланд може да намери упование и сили само на едно място… Само в един човек… Само в нейния идол – бейзболиста Том Гордън.
С негова помощ Триша ще търси своя път през мрака на гората, избягвайки зъбите, криещи се в материята на всичко. Зъби, които са винаги готови да я сдъвчат.
Момичето, което обичаше Том Гордън е роман за оцеляването, за страха, за силата на волята и за необходимостта от вяра. В него Стивън Кинг проследява мислите на едно момиче, което за няколко дни пораства с години благодарение на сблъсъка си с природата и което достига до ръба на смъртта и там открива истинската сила на живота.
Завладяваща история за оцеляване, която не бихте оставили и за миг. Преливащият от енергия сюжет, не би могъл да бъде описан с думи.
Daily Mail
Смразяваща, бурна, ужасяваща.
New York Times
СВЕТЪТ ИМА ЗЪБИ и те са готови да те сдъвчат във
всеки един момент. Триша Макфарланд разбра това на девет години. В десет часа,
в една от първите утрини на месец юни, тя седеше на задната седалка в доджа
„Караван“ на майка си, облякла синя тениска (онази с надписа „36 ГОРДЪН“ на гърба) и играеше със своята
кукла Мона. В десет и половина вече се бе изгубила в гората. Когато настъпи
единайсет часът, тя все още правеше опити да се овладее и да прогони паническия
страх, да не допуска мисълта, че „това е сериозно, това е ужасно сериозно“, да
не мисли за това, че понякога хората, които се губят в гората, получават
жестоки наранявания. Че понякога умират.
„И
всичко това – само защото ми се пишкаше“ – казваше си тя.
Дори
не ѝ се пишкаше чак толкова, пък и във всеки случай можеше да помоли мама и
Пийт да почакат минутка, докато тя се скрие зад някое дърво.
Отново
се караха. Божке, що за изненада! Затова предпочете да поизостане и да се
отклони, без да промълви и дума. Тя се скри зад един висок гъсталак. Трябваше ѝ
глътка въздух, нищо повече. Не можеше да понесе още кавги, да се преструва на
весела и щастлива, докато едва се сдържаше да не закрещи на майка си.
„Ами
остави го да си върви! Щом толкова много иска да се върне в Малдън и да живее с
татко, защо не го пуснеш? Аз щях да го закарам, ако имах книжка. Само мир да
има!“
А
после какво? Какъв щеше да е отговорът на майка ѝ? Какво ли щеше да се изпише
на лицето ѝ? Ами Пийт? Той беше по-голям, почти на четиринайсет. Имаше ум в
главата си, не можеше ли да помисли малко? Защо не зарежеше тия работи за
минутка? „Заеби“, точно това искаше да му каже (всъщност и на двамата), „просто
заебете“.
Разведоха
се преди година и майка им спечели родителските права. Когато се преместиха от
предградията на Бостън в Южен Мейн, Пийт яростно се възпротиви. От една страна,
той наистина искаше да бъде с татко. Винаги изтъкваше това, за да притиска
майка им (някакъв безпогрешен инстинкт му подсказваше, че няма друго оръжие, с
което може да я прониже толкова дълбоко и продължително), но Триша знаеше, че
това не е нито единствената, нито най-важната причина. Всъщност Пийт
ненавиждаше училището в Санфорд.
Той
я караше добре в Малдън. Разпореждаше се с компютърния клуб все едно е негово
собствено царство. Имаше си приятели – вярно, задръстеняци, но се движеха в
група и побойниците не ги закачаха. В санфордското училище нямаше компютърен
клуб, а Пийт разполагаше само с един другар – Еди Рейбърн. През януари обаче
той се премести, след като също стана жертва на родителска раздяла. Пийт се
превърна в единак и стана лесна плячка. Дори по-лошо – всички деца му се
подиграваха. Бяха му лепнали прякор, който мразеше: Пийт Компютърджията.
През
повечето от онези уикенди, в които заедно с Пийт не бяха при баща си в Малдън, мама ги извеждаше на разходка. Тя
проявяваше умопомрачително постоянство. Въпреки че Триша се надяваше от дъното
на душата си излетите да престанат – точно тогава ставаха най-ужасните
скандали, – тя беше наясно, че това нямаше как да се случи. Куила Андерсен
(беше си върнала моминското име, което, както бихте се обзаложили, Пийт също
ненавиждаше) не отстъпваше от убежденията си. Веднъж когато бе в Малдън с
татко, Триша чу как той говори по телефона със своя баща.
–
Ако Куила беше при Литъл Бигхорн, индианците щяха да изгубят.
Триша
не харесваше, когато той говореше така за мама – беше детинско и нагло, но тя
не можеше да отрече, че в това твърдение имаше зрънце истина. През последните
шест месеца, докато нещата между мама и Пийт постепенно се влошаваха, тя ги
заведе в автомузея в Уискасет, до
Шейкър Вилидж в Грей, до „Ню
Ингланд Плант-Ей-Ториум“ в Норт Уайндхъм, в Сикс-Гън Сити в Рандолф, в Ню
Хемпшир, на плаване с кану по река Сако и на ски в Шугърлоуф (където Триша си
навехна глезена – инцидент, след който родителите ѝ се отдадоха на шумен
скандал. Какво забавление само беше разводът! Какво невероятно забавление!).
Понякога, ако мястото наистина му харесваше, Пийт си държеше езика зад зъбите.
Нарече Сикс-Гън Сити „бебешко място“, но мама му позволи да остане почти през
цялото време в стаята с електронните игри. На връщане Пийт не беше чак щастлив,
но поне си мълчеше. От друга страна, когато някоя от екскурзиите наистина не му
харесаше (засега най-малко му допадна в „Плант-Ей-Ториум“, по пътя обратно се
държеше страшно спечено), той никога не им спестяваше мнението си. Да си каже:
„Карай да върви, пък каквото ще да става“, просто не беше част от характера му.
Нито пък на майка им, както Триша добре разбираше. Тя самата смяташе този начин
на мислене за превъзходен, но все пак всички казваха за нея, че е същата като
баща си.
На
нея не ѝ пукаше къде отиват през
съботите и щеше да се чувства напълно доволна, ако се придържаха към стриктна
диета от увеселителни паркове и курсове по мини голф. Просто така многократно
намаляваше опасността от страховити караници. Мама обаче държеше екскурзиите да
бъдат и образователни – я до „Плант-Ей-Ториум“, я до Шейкър Вилидж. Като капак
на всичките му проблеми на Пийт му се налагаше да търпи още знания да бъдат
натъпквани в главата му насила и през уикендите, когато вместо това можеше да
се качи в стаята си и да играе „Санитериум“ или „Ривър“ на компютъра. Той
изрази мнението си един-два пъти („Шибано е!“, общо взето, обобщаваше всичко) с
такава щедрост, че мама го изпрати обратно в колата и му каза да поседи там, за
да „се успокои“, докато се върнат с Триша.
Тя
искаше да каже на мама, че е погрешно да се отнася с него все едно е в детската
градина – някой ден щяха да се върнат и да заварят вана празен, понеже
междувременно Пийт е решил да се пошматка до Масачузетс. Разбира се, тя
предпочете да си замълчи. Съботните екскурзии бяха грешка, но мама никога
нямаше да разбере това. След всяка една от тях Куила Андерсен изглеждаше
състарена с поне пет години – дълбоки бръчки прорязваха кожата около устните ѝ
и тя непрестанно масажираше едното си слепоочие с ръка, все едно я болеше
глава… Въпреки това тя никога нямаше да престане. Триша знаеше това. Може би
дори майка ѝ да беше участвала при Литъл Бигхорн, индианците все пак щяха да
спечелят, но определено щяха да понесат много по-големи загуби.
Отзиви
Все още няма отзиви.