Кало Змея

Глава 1

Юнак без рана не може

– Кало, кой те удари?

Кало погледна психоложката – госпожа Герджикова – демонстрирайки досада:

– Никой.

– Никой? Откъде ти е тази синина на бузата тогава? – тя се облегна о рамката на малкия прозорец, през който проникваше следобедното слънце. Средата на май, а вече беше лятна жега.

– От тренировките.

– А ожуленото на ръката?

Кало извъртя леко левия си лакът, за да скрие рубинените резки под него.

– И то е от тренировките – момчето гледаше психоложката право в очите, без да мига.

– Господин Славов каза, че много често отсъстваш от тренировки – госпожа Герджикова се наклони към Кало и високата ѝ фигура хвърли сянка върху лицето му.

– Но въпреки това извеждам отбора до първо място всеки път – наперено отвърна момчето.

– Всички знаем какъв невероятен спортист си – тя завъртя очи отегчено. – Другите ученици много ти се водят по акъла… не вярвам да си се бил с някого от училище.

– Не съм се бил, казах ви, от тренировките е! Спънах се, паднах и се ожулих.

– А синините от предната седмица и раните по дланите отпреди това?

– Катерих се да смъкна една топка…

– По кактус ли си се катерил?

Кало сви рамене:

– Не знам какво дърво беше.

Госпожа Герджикова въздъхна и помълча търпеливо преди следващия въпрос:

– Как е вкъщи?

– Изби мухъл над прозореца в стаята ми.

– Как е мама? – психоложката запази благия тон, но очите ѝ се свиха изпитателно.

– Супер – Кало взе да се оглежда из кабинета безцелно. Нямаше случай през дванайсетте си години някоя жена да му е задавала този въпрос добронамерено. – Смени си фризьора наскоро. Мога да ѝ кажа да ви даде номера му.

Госпожа Герджикова погали сухата си шия и продължи:

– Ами Алекс, разбираш ли се с него?

– Кой? – Кало почеса черната си коса, която винаги изглеждаше, все едно е разрошена от вятъра.

– Калояне, стига си се халосвал. Нали знаеш, че съм тук, за да ти помогна. Можеш да говориш с мен. – Госпожа Герджикова застана отстрани на бюрото и обърна рамо към Кало.

– С доктор Цайс се разбираме перфектно – обясни Кало подигравателно.

– А възможно ли е, след като мама отскоро е във връзка, да търсиш вниманието ѝ… по по-особени начини?

– Какви?

– Като си по-груб към себе си? – психоложката даде предположението с преиграно меко гласче.

– Не – отсече той.

– Ако има нещо, каквото и да е – психоложката доближи лице до неговото, – искам да ми кажеш. На мен или на класната си.

– Може ли вече да тръгвам? – побърза да попита Кало. – Навън играят мач и ако скоро не се намеся, ще загубим.

– Откъде си толкова сигурен?

– По-добре да съм там. Може ли? – момчето се надигна.

– Добре – склони госпожа Герджикова и Кало се изстреля като скакалец. Отвори вратата припряно и застана неподвижен от другата ѝ страна. Трябваше му време, за да се отърси от усещането, че го наблюдават. Замисли се, но след миг подскочи като диво зверче и хукна презглава. Изтича по мозаечния коридор, подминавайки група ученички, които притиснаха предпазливо учебниците до гърдите си още щом го видяха.

В този коридор учеха децата от начален курс и те по неписан закон правеха път на учениците от прогимназията. Но дори и Кало да не беше петокласник, децата пак щяха да се махнат от пътя му, защото скоростта, с която се движеше, беше всеизвестна. Две третокласнички го поздравиха ведро, едната дори му помаха, но той не ѝ обърна особено внимание. Стигна до входната врата и се показа на слънце.

– И аз играя! – изкрещя с пълно гърло.

– Тренер, поравно сме – възпротиви се Тишо и размаха хилавите си почернели ръце.

– Спрете малко! – викна господин Славов и посегна към металната свирка, висяща на гърдите му. Беше едър мъж над петдесетте с топчест нос и дебели тъмни вежди. Децата не дочакаха свистенето на свирката, а застанаха на място. – Бюлене, теб нали те болеше кракът?

– Да, ама съм добре вече. Мога да играя – рече Бюлен и забърса потта от челото си.

– Да не направим някоя беля. Трябва да пазиш ставите отсега, че после големи проблеми стават. Я излез по-добре. – Господин Славов се приближи до него и сложи голямата си лапа, покрита със сиви косми, на рамото му.

– Не може ли да си довърша поне полувремето? – изхленчи Бюлен.

– То свърши вече – Славов налапа бързо свирката и я наду силно. – Починете десет минути и продължаваме. Кало на мястото на Бюлен! И сменяме вратите!

Бюлен плесна недоволен с ръце бедрата си.

– Ей, все каквото Калоян поиска – долови се тихото мърморене на Ники от противниковия отбор.

– Какво, страх те е, че сега ще ви смачкаме? – отвърна му наперено Кало.

– Не ме е страх – каза Ники, този път по-високо след първоначалната изненада, че новодошлият е успял да го чуе.

– Петокласниците губят с три на едно, Кало – осведоми го господин Славов, опитвайки да прикрие, че гледа синината на бузата му.

– Добре, тренер – момчето вдигна палец, без да се впечатлява от резултата.

Дворът на основно училище ,,Странджа“ беше широк. В края му имаше малка градина с пясъчни пътеки и подравнени лехи, пълни със здравец. Разклоняваше се младо сливово дърво с масленозелени листенца. Останалата част от заградената площ се заемаше от голямо футболно и по-тясно баскетболно игрище.

Пролетната топлина беше оживила не само двора на училището, но и целия град Румица. След продължителните планински студове всички се радваха на майското време.

Пронизващият звук на металната свирка прикани отборите да заемат местата си. Кало беше нападател на петокласниците, а противниците им бяха ученици от шести клас – сухи и дълги момчета, които живееха за футбола, заклети на любимия си отбор, и се интересуваха малко от уроците и училищния живот. Господин Славов се справяше с тях, защото харесваха часовете с него, но за останалите преподаватели бяха обикновени гамени.

Превалящото слънце заслепяваше Кало и неговия отбор. Шестокласникът Ники – върлинест и с изпъкнали кости, на които сякаш беше опъната възмургавата му кожа – се усмихна ехидно.

– Да видиш на нас какво ни беше първото полувреме – обърна се злорадо към Кало и огледа съотборниците си, за да получи жлъчното им одобрение. Те вече бяха губили няколко мача от петокласниците тази година, но сега наистина имаха шанс за победа.

Кало се насили да задържи сиво-зелените си очите отворени, докато гледаше продължително прегорялата белота на слънчевия диск. Няколко седефени облачета забулиха светлината му. Свирката изсвири отново и топката полетя към вратата на шести клас. Кало летеше след нея, гъвкав и пъргав. Жилавото му тяло, по-дребно от това на всички момчета в отбора, пробиваше защитата и решително се насочваше към противниковата мрежа. Ники скочи грубо пред краката му с намерението да запрати топката извън игрището. Изобщо не мислеше за чиста игра или че може да контузи някого. Кало задържа топката умело, изви се мълниеносно и залъга с движение съперника си, че ще подаде на съотборник. Не го направи, въпреки че Ясен беше в добра позиция и крещеше с все сила, че никой не го пази. Кало се завъртя около стъписания Ники и го подмина, владеейки топката. Ясен продължи да крещи: ,,Кало, подай, подай!“, но Кало го пренебрегна и с няколко умели движения подмина още двама защитници. Ритна топката силно и тя изсвистя покрай ухото на противниковия вратар. Ники изпсува. Петокласниците викнаха радостно. На дървените пейки пред градината седяха няколко техни съученички, които също ликуваха. Ясен дотича до Кало с големи крачки и се изравни с него.

– Защо не подаде? – надвеси се над голмайстора предизвикателно.

– Вкарахме, какво искаш?

– Винаги се лакомиш!

– Следващия път – рече Кало небрежно и се изплю встрани.

– Хайде, хайде, връщайте се – подкани ги господин Славов. – Кало – махна му, за да го повика. Момчето се отзова бързо.

– Да, тренер?

– Погледни – накара го да се завърти към лявата половина на игрището, – това ти е отборът… не го забравяй следващия път.

Кало се смръщи и хукна обратно сред играчите.

– Готови ли сте? – високо попита учителят им и без да дочака отговор, наду свирката. – Играй!

Не след дълго топката пак беше в Кало и той отново пробиваше защитата на по-големите. Само че нещо го разсея.

Покрай пейките заедно с малката си сестра минаваше Йоана. Висока и елегантно облечена, с бузи като алена ябълка и златна коса, грейнала на слънцето. Лешниковите ѝ очи гледаха вперени право напред. Беше четиринайсетгодишна и като повечето седмокласници по това време главно се тревожеше за предстоящите матури. Рядко обръщаше внимание на случващото се наоколо и сякаш единствено сестра ѝ Рая беше способна да я извади от мислите за уроци. Рая бе на девет, с мека прасковено оранжева коса и ококорени очи. Вървеше след кака си послушно, стиснала слабичката ѝ ръка. Двете сестри бяха дошли в училище наскоро и ако някой им бе обърнал внимание, щеше да забележи, че са неразделни.

Йоана сякаш не виждаше крещящите деца на игрището, но Рая хвърли поглед към момчето с топката.

Кало се усмихна леко на момиченцето, щом разбра, че е забелязан, в следващия миг Ники му отне топката и съсредоточено хукна към мрежата на пети клас. Кало погледна Йоана за последно, наведе се и се изстреля с мощен скок, изяждайки цялата преднина на Ники. Той остана смаян, когато Кало се приземи до него, надигра го и с енергичен шут почти от самата врата на своя отбор успя да вкара гол във вратата на шести клас. Отново се разнесе радостна глъч от по-малките. Поддръжниците на пейките коментираха възторжено. Кало хвърли бърз поглед към тях, после към вратата на училището. Йоана и сестра ѝ вече бяха влезли в сградата.

– Още един и ги водим – каза Тишо, подпрял длани на коленете, за да си поеме дъх.

Кало му смигна и влезе отново в игра.

До края на мача петокласниците водеха с шест на три и голмайсторът си оставаше Кало.

***

Кало тичаше, както винаги, когато се прибираше от училище. Мина напряко през централния площад с паметника на Кирил и Методий и бюста на Вълчан войвода, издигнат на висок мраморен постамент.

Собствениците на околните заведения вече бяха изкарали маси и чадъри и центърът се оживяваше от раздумка, веселие и суета. Зад паметника на братята се простираше Паркът на виното, в който по ирония беше забранено пиенето на открито. Древните букове и дъбове бяха впили дебелите си коренища дълбоко в земята, а клоните им – дълги и разкривени – сплитаха мрежест таван от зеленина. Над тях се издигаха единствено смърчовете, постлали своя килим от иглички над хладната земя.

Още две пресечки и Кало щеше да се прибере у дома, на улица „Вихрушка“ номер три, където, скътана сред по-високи постройки, се намираше тухлена сграда с керемиден покрив и лимоненожълта мазилка. От последния трети етаж, където живееше Кало, можеха да се видят облите меднозелени хълмове на Странджа в далечината. В обратната посока стърчаха сивите панелни блокове на крайния квартал „Нестинари“.

Стълбите догоре Кало взе на един дъх, а като връхлетя у дома, почти забрави да свали протритите си маратонки.

– Ти ли си, юначето ми? – посрещна го глас, нежен като милувка.

– Аха.

Майка му Ралица се показа от кухнята, подсушавайки ръцете си с разноцветна хавлиена кърпа. Беше тридесетгодишна дребна жена с остър нос и неземно красива усмивка. Кестенявата ѝ коса изглеждаше изсветляла по края.

– Нова прическа? – Кало подмина майка си и нахълта в кухнята. – Харесва ми – прокънтя метално гласът му, защото бе забол глава в хладилника.

– Да, докато ти си бил при психоложката, аз бях в салона.

Кало застина. Обърна глава бавно и сведе поглед:

– Тя нищо не знае.

– Притеснена е.

– За какво се притеснява, само досажда.

– Кало – отвърна майка му с укор в гласа.

– Така си е – смотолеви той.

– Нали се бяхме разбрали да си по-предпазлив.

– Юнак без рана не може.

– Хубаво, обаче не искам да привличаш внимание върху себе си – каза тя загрижено.

– Не мога да не привличам внимание – похвали се Кало.

– Не такова внимание – усмивката на Ралица грейна за миг, после лицето ѝ отново стана тревожно.

– Защо не ме запишеш на бокс, тогава ще си имам оправдание.

– Ще се справиш ли?

Това го разсмя.

– Разбира се.

– Ще се справиш ли да не нараняваш противниците си прекалено много? – уточни майка му със строга загриженост.

Кало я изгледа продължително.

– Можем само да излъжем, че тренирам бокс.

– А, да, съвсем да се оплетем в лъжи. Не става ли просто да си по-внимателен занапред?

– Ама аз съм внимателен! – възрази той разгорещено.

– Добре. От нищо не мога да те спра, само те моля, бъди разумен! – майка му докосна насинената му буза с топлата си длан.

Кало поклати глава в знак на съгласие и отново отвори хладилника.

– Тази вечер ще излизам – продължи предпазливо тя.

– С доктор Цайс? – изжвака Кало, отхапал половин кайсия.

– Я пак? – навъсено го погледна майка му.

– С Алекс – поправи се той, след като преглътна.

– Да. Осем. Ако случайно има нещо, пиши ми от лаптопа.

– А няма ли да ми вземеш телефон?

– Поредният, който да потрошиш на някоя от… специалните ти разходки? Не, Кало, да не съм банка? Ето ти още един повод да си по-внимателен. Тогава може и да си помисля.

– А ако искам да взема номера на някое момиче? – той я загледа с плах интерес.

Ралица се усмихна с една от онези чудни усмивки, които издаваха гордост и вълнение едновременно.

– Има ли такова момиче?

Бузите на Кало пламнаха.

– Е, ако се появи.

– Знам, че не искаш да говориш за това точно с майка си… но правиш грешка. Мога да ти бъда много добър съветник – тя килна глава и опули очи детински.

– Не ми трябват съвети, трябва ми телефон.

– Защо не я помолиш да ти го напише на бележка, тъкмо ще е по-романтично.

– А после откъде ще ѝ звънна?

– Ще ти дам да ползваш моя.

Момчето изпъшка и се намръщи.

– Може и да ти запише номера на ръката – в очите ѝ проблесна лудешки спомен, – стига да има място от синини и надрано.

– Ооо, добре, ще се оправям. – Кало взе няколко кайсии и тръгна към вратата.

– Знам, че ще се оправиш, юначето ми – изпрати го тя с усмивка.

***

Минаваше десет часът и нощният въздух беше изпълнен с хлад и аромат на липа. Белезникавата луна бе провиснала над ниските постройки с назъбени покриви. От планината лъхаше ветрец, в който се носеше едва доловимо горско ухание.

Триетажната лимоненожълта сграда имаше остро скосен покрив от едната страна и полегат от другата. Най-стръмно бе около тухлените комини. Керемидите бяха начупени и разместени като след силен порой. Два крака, обути в протрити маратонки, ловко се приземиха измежду строшените парчета. Чу се хрущене, после, съвсем безшумно, маратонките прибягаха по покрива и се спряха в самия му край.

Кало погледна подозрително към плочите на тротоара. Не беше като да си на небостъргач, но дори падане от такава височина щеше да ти потроши костите.

Върхът на едната маратонка се показа над ръба. Пепел от хоросан и мазилка полетя надолу. Кало вдигна глава.

Хубав град, немного голям, но чист и спретнат. Изключение правеше окаяната махала след квартал „Нестинари“, но така или иначе повечето жители на Румица предпочитаха да се преструват, че тя не съществува. От време на време обитателите ѝ напомняха за себе си с миризмата на изгорени боклуци и пепелища, която си съперничеше с благоуханията от планината. Всъщност махалата не беше далеч. До панелните блокове на „Нестинари“ можеше да стигнеш пешком за около двайсет минути, а с градския автобус, ако не го чакаш твърде дълго, както е по принцип, за десет.

Кало си представи как пътува затворен в тесния нагъчкан автобус. Почувства вкуса на прах в устата си, лактите на хората, които го ръгаха, многобройните тела, притискащи го в затвор от облечена плът.

Пое дълбоко дъх. Често му се случваше да бъде връхлитан от необясними усещания. Понякога чувстваше толкова много неща, че чак се задушаваше. И мислите не искаха да го оставят. Щом застанеше мирно, те хукваха! И тъпчеха из съзнанието му с тежки обувки. Имаше само един начин да ги спре. Кало тръсна глава като жребче, огромният му черен перчем се разпиля пред очите. Усети милувката на вятъра по лицето и дланите си. Върховете на двете маратонки щръкнаха от края на покрива и той усети през тънките подметки напора на ръба.

Скочи.