Гоблин

ГОБЛИН

ПОСВЕЩЕНИЕ

От Ийст Лансинг до Ню Йорк

наум ми идват сватба, новогодишно
празненство и киселинен тест.

Но те ориентир са само

в едно разкошно пътешествие.

И когато спътникът ти сочи вляво
и не по-рядко вдясно,

ти осъзнаваш – важно е да виждаш

не гледката прекрасна.

Посвещава се на Мат
Секедат

ТАМ, ГОБЛИН ДЕ ЖИВЕЕ

Джеймс А. Мур

ай-голямото предизвикателство при писането на
предговор е, че никога не знаеш колко точно да кажеш. Кажеш ли твърде малко,
сигурно всъщност лошо няма, но кажеш ли твърде много, рискуваш да развалиш
някои от изненадите, очакващи читателя. Схванахте ли ми мисълта?

Та, нека
започна с това: Джош Малерман заслужава всички похвали, които получава. От това
ченето ми клони към увисване. Не само защото Джош ме поразява с таланта си, но
и защото нерядко шумът около някои писатели е много по-голям, отколкото си
струва. Натъквал съм се на шепа автори, обилно възхвалявани от критиците, но
след като успях да ги прочета, само се чешех по главата и се чудех за какво е
била цялата тая дандания. Не, няма да споменавам имена. Това е просто грубо, но
бас държа, че ако си припомните писателите, които сте чели и за които сте
чували, ще изнамерите неколцина, които не са заслужавали чак пък толкоз
похвали.

Запознах
се с Джош миналата година на Фестивала на книгите за Хелоуин в Меримак Вали –
укрепваща традиция, започната от писателя Кристофър Голдън в чест на сезона,
който повечето автори на хорър обожават повече от всички други. Бях чувал за
него, разбира се. Около „Кутия за птици“ се вдигаше сериозен шум. Трябва да
призная, че първата ми мисъл се свеждаше до: „Я гледай ти, новоиздаден автор
получава голямо признание, и то веднага. Чудничко“. В тази мисъл може и да е
имало капка завистническа отрова.

Втората
ми мисъл бе: „Тоя Джош е много, много свестен и по дяволите, сега ще трябва да
си купя някоя от книгите му и да я прочета“. Аз обичам да чета, но както често
се случва, когато срещнеш нов познат и решиш, че го харесваш достатъчно, че да
си купиш книгата му, то трябва да се надяваш сюжетът да не е скапан. И така се
е случвало на няколко пъти. Това няма да промени назряващата дружба (или
познанство), произлизаща от срещи с други писатели, но може да те постави в
доста неловко положение, да ви кажа, когато после този автор те попита какво мислиш
за произведението му. Не ти се иска да обиждаш никого, но като професионалист
не ти се иска и да лъжеш. Разбирате ли? Веднага възниква дилема, ако писателят
не оправдава данданията.

Ето тук,
ако се намирахме в една и съща стая, бих ви показал препълнената кофа пепел, с
която трябва да си посипя главата. Джош оправдава данданията. Всъщност даже още
по-добре – той надхвърля очакванията.

И затова,
когато Пол Милър от „Ъртлинг Пъбликейшънс“ ме помоли да прочета „Гоблин“ и да
обмисля варианта да напиша предговор, незабавно се съгласих, защото, след като
бях изчел част от творчеството на Малерман, идеята да прочета книгата
предварително предизвикваше у мен, меко казано, възторг.

Нямах
представа за какво се разказва в „Гоблин“, но бях навит. Моментално потънах в
„Пролога“, който е не само пролог, но и чудесен разказ сам по себе си. Изгълтах
го. А после се присетих, че трябва да ставам за работа в шест, и направих нещо,
което отдавна не бях правил. Продължих да чета. Вижте, аз работя в „Старбъкс“.
Обичам застраховките, кафето и да си имам пенсионна осигуровка. Онова, което
невинаги обичам, е да ставам преди изгрев-слънце и да почвам да правя кафета на
другите, след като не съм спал. Това упорито се мъча да го избягвам.

Онази нощ
не можах. Мисля, че най-накрая успях да си почина към три часа време, защото
исках да прочета повече от „Гоблин“ от Джош Малерман. Не, това е лъжа. Не исках
да я прочета, исках да ѝ се насладя. И ѝ се насладих. Бавно изчетох „Разфасованият мъж“, като
се спирах от време на време да си поема дъх и да се замисля над прозата. Бива
си я. Фина и красноречива.

Повечето
пъти успявам да почета около един час през деня и я смогвам, я не да си
погледна списъка с книги, дето трябва да се четат (приблизително 400 книги
дълъг, без да се включват онези, които са ме молили да прочета, за да напиша
хубава рецензия или пък предговор или послеслов), и да си спомня курса по
скоростно четене. Мога да мина набързо по диагонал някоя книга, ако се налага.
Рядко отделям време да се отпусна и да се насладя. Но за „Гоблин“ бях длъжен.
Прозата, сюжетите, темпото, всичко изискваше да не бързам.

Историите
са с различна дължина. Всички те се случват в измисления град Гоблин – оттам и
името. Това са много различни сюжети, един с един не си приличат, но всички са
втъкани в едно чрез познатите имена на улици и хора, мяркащи се от разказ в
разказ.

Джош
Малерман безупречно е съшил среда – мозайка, която всеки, живял някога в малък
град, ще разбере твърде добре. Никоя тайна не остава тайна. Малко са хората,
които поне не се разпознават взаимно на разминаване или не си знаят имената, и
понякога те знаят най-дяволската тайна…

Толкова
много неща се случват в тази книга и има толкова много изпънати нишки на
съединителната тъкан, жизненоважни за цялото, които добавят по нещо към
възхитителния гоблен от разкази, едновременно смразили и възторгнали ме. Те се
свързват по най-странни начини. Препратки към един мъж, който по-късно празнува
рождения си ден разкошно и смъртоносно в „Честит рожден ден, ловецо“, и
споменаването на инцидент, изникващ в различните разкази по различно време,
спояват градчето Гоблин още по-здраво в ума на читателя. Фокусник с твърде
необикновена асистентка и небивало представление ви очакват в „Престо“ и сякаш
забавлението не стига, та има и разходка до местния зоопарк, където манията и
фантазиите на един мъж отхвърчат по неочаквани тангенти. Да чета за Уолтър Камп
и единствения му по рода си начин да се подсигурява, та призраците да не се
промъкнат до него, ми стигаше, за да не успея да се наспя, както смятах.
„Плетищата“ се върти около градска знаменитост – Уейн Шърман, който си има
своите тайни, и нововъзникналия негов враг – малко момиче, поискало да съобщи
тези тайни на най-страшната полиция, която ще срещнете някога.

„Гоблин“
е книга с мрачни чудеса, сюжети, увъртени един около друг и разказани в темпо,
близко до съвършенството.

Дори не
мога да ви кажа колко съм щастлив, че Джош Малерман оправдава данданията.
Четенето на „Гоблин“ за мен беше както когато четях нова книга, преди да
пропиша. Тя беше забавна, неочаквана и изпълнена с онази проза, заради която ми
се иска да поуспокоя топката и действително да усетя книгата, не просто да я
прочета.

Като му
дойде времето и се разшуми около „Гоблин“, спомнете си тези думи: Джош Малерман
и „Гоблин“ оправдават данданията.

Тук сте
го чули за пръв път.

А сега ме
извинете, ако обичате – по-приятно е да си посипеш главата с пепел, докато е
още топла, току-що извадена от печката.

Джеймс
А. Мур,

Хавърхил,
Масачузетс,

19
юли 2017 г.

ПРОЛОГ:
ДОБРЕ ДОШЛИ

1

Ако Том не си беше зарязал пуловера в
шкафчето, ако не се беше върнал да си го вземе и ако пътьом не беше минал през главния
офис, цялата тази мрачна нощ можеше да му се размине.

– Чакай
малко, Томи. Имам още един курс за тебе.

По
дяволите. По план тази вечер Том щеше да си кара кефа. И то страхотно. Пица,
бира, стари филми, краката на масата, а ширналата се прерия на всекидневната
щеше да е цялата негова.

– Докъде,
Джери?

И преди
още шефът му да е казал името на града, Том разбра, че ще трябва да отмени
плановете си за вечерта. На Джери той никога не отказваше.

– До
Гоблин.

До Гоблин?

– Господи,
Джери, Гоблин е на колко… на един час път оттук? В Гоблин не съм ходил някъде
от… трийсет години.

До Гоблин
пътят можеше и да е един час, но дотам и обратно ставаха два.

– Знам –
каза Джери и направи най-състрадателната си физиономия. От пепелника на бюрото
му се надигаше дим от пура и се виеше около голямото му шкембе. – И ще ти платя
тройно за курса. Получателят ни плати отгоре. Настоява всичко да е така, както
той иска. Много специфично.

– Тройно?
Охо! Какво е, Джери?

Джери сви
рамене и погледна купчина листове.

– Пълна досада, ето какво. Маниакални инструкции. И иска да се достави в полунощ. Без майтап. Може да тече някакъв
купон или кой да ти знае… Но за тия пари ще те пратя там и с пълна кола
неоковани затворници. Към касата е прикрепен цял списък с изисквания.

– Каса
ли?

– Сандък.

Том свали
жълтата си бейзболна шапка и прокара мазни пръсти през мазната си коса. Тройно.
Това правеше общо по 1,20 долара на миля.
Както Гоблин беше чак на 70 мили северно оттук (а може и повече да са, Том със
сигурност щеше да провери), да не споменаваме и седемдесетте мили обратно, щеше
да изкара едни хубавички 168 долара с курс в последната минута. Можеше да
достави сандъка в полунощ и в два през нощта вече да си е пред телевизора. По
дяволите, от там нататък можеше цял ден да се налива.

– Само
следвай указанията до запетайка, Томи. Човекът вече бая пари даде. Сега само от
нас зависи да не я оплескаме.

Профсъюзът
изискваше шофьорите да карат с осемнайсет мили в час и да вземат по четирийсет
цента на миля. Повечето избираха най-много едночасови курсове, защото включваха
и ужасяващото дълго изчакванепри доставката. Но Том караше от шестнайсет години и имаше разни познати тук и
там, и когато се откриваше възможност, той вече си беше разчертал маршрутите. А
ако се получеше неочаквано забавяне? Пак не беше проблем. Том обичаше да си
брои милите. Не възнамеряваше да се откаже от това дребно развлечение.

– Знаеш
ли, Джери – рече с усмивка Том. – В Гоблин целунах първото си момиче. Алис
Прат. Проби ми със зъби долната устна.

Том
изпъчи устна, за да види Джери.

–
Господи! Бива си го това, Томи. Навярно можеш да я издириш.

Томи
някога познаваше Гоблин. Майка му го беше водила там три лета подред. За
единайсетия, дванайсетия и тринайсетия му рожден ден. Три лета, прекарани в
плуване из дълбоките гоблински езера, да не споменаваме леденостудената
Черноводна река, на чиито брегове устата на Том бе причакана в засада от Алис,
след като го бе залъгала, че ще получи целувка без ухапване. Беше играл на
разни игри в Западните поля, разхождаше се из Гибелния парк. Все още в офиса на
Джери, той подробно си припомни как заобикаляше Плетищата от източната страна и
минаваше между двете великански фигури от подрязани храсти, обрамчващи шосето,
което влиза в града откъм юг. Спомни си страшната обиколка из кланицата и
приятната разходка из зоопарка „Харди Карол“. Спомни си и совите – пощенски
картички и снимки на совите, сувенири, които майка му купуваше от центъра.

Том се
усмихна. 168 долара – това бяха много пари да си припомни младостта. Място,
което си спомняше като приятно, ако си го спомняше правилно.

– Вече е
десет и петнайсет – каза Джери. – По-добре се размърдай, щом трябва да стигнеш
в Гоблин в полунощ.

Гоблин.

– Благодаря,
Джери, тръгвам! Благодаря за курса.

– Аз ти
благодаря, Томи. Смятах сам да го направя, преди ти да цъфнеш. – Той дръпна
продължително от пурата, а после посочи Том с нея. – Сандъкът вече е натоварен
на подемника, това няма да има нужда да го правиш. Адски тежи. И не забравяй –
той вдигна ръце, сякаш искаше да каже „влиза ми в работните задължения да го
повторя повече от веднъж“ – непременно спазвай указанията.

2

Сандъкът лесно се виждаше откъм склада. Беше
висок, по-висок от Том. Когато той се качи на подемника и се опита да го
помръдне, съпротивата му даде да разбере, че без помощ няма кой знае какъв
шанс.

–
Указания за доставка? – Той пак си свали шапката и избърса до сухо челото си
там, където започваше косата.

Въобще не
знаеше как Джери е замъкнал това чудо дотам.

Пак
прекоси склада, запали по-малкия камион и го изкара. После слезе и включи
подемника.

Той
издаде гадно грачещо скърцане, каквото Том никога преди не го бе чувал да
издава.

– Тая гад
пробва подемника дали ще ѝ издържи.

Когато
машината изравни платформата си с каросерията, на Том му се струваше, че
механизмът ще се нагъне на хармоника. Качи се вътре, хвана електрическата
количка и вкара платформата ѝ под сандъка.

Преди да
се опита да го помръдне, Том забеляза инструкциите, забодени на дървото:

ДА СЕ ДОСТАВИ НА:

ДИЙН КРОФОРД

ШОСЕ „ПОЛЕГАТИТЕ ХЪЛМОВЕ“ 726

КВ. ПОЛЕГАТИТЕ ХЪЛМОВЕ,

ГОБЛИН, ЩАТА МИЧИГАН

48929

СЪДЪРЖАНИЕ: ЕДИН САНДЪК 2,50 на 1 м, 50 кг.

– Повече
от петдесет кила тежиш, приятелче.

Той
продължи да чете:

ВНИМАНИЕ! НЕ ДОСТАВЯЙТЕ ПРЕДИ ПОЛУНОЩ (00.00 ч.)

ПОЛУЧАТЕЛЯТ НЯМА ДА Е У ДОМА, ЗА ДА ГО ПРИЕМЕ ПРЕДИ ПОЛУНОЩ

НЕ ДОСТАВЯЙТЕ СЛЕД 00.30 ч. – ПОЛУЧАТЕЛЯТ НЯМА ДА Е У ДОМА, ЗА ДА ГО ПРИЕМЕ
СЛЕД 00.30 ч. АКО ПОЛУЧАТЕЛЯТ НЕ Е У ДОМА
(ИЛИ НЕ ОТВАРЯ) МЕЖДУ 00.00 И 00.30 ч.
ИЛИ ШОФЬОРЪТ ПРОПУСНЕ ТОЗИ ИНТЕРВАЛ
ОТ ВРЕМЕ, УНИЩОЖЕТЕ СЪДЪРЖАНИЕТО
НА САНДЪКА.

– Я чакай.
Какво е това, бе, ебати?

Тук Джери
бе надраскал с химикалка: „Клиентът се отнася много сериозно към това… не е
печатна грешка. Унищожи сандъка, ако не можеш да се свържеш с него“.

Имаше и
още:

НЕ СЕ ОПИТВАЙТЕ ДА ОТВОРИТЕ САНДЪКА ПРЕДИ ДОСТАВКАТА – ПОГРИЖЕТЕ СЕ ЗА
СИГУРНОСТТА МУ – КЛИЕНТЪТ НЯМА ДА ПРИЕМЕ ПРАТКАТА ПРИ ОЧЕВИДЕН ОПИТ
ЗА ОТВАРЯНЕ.

Том
тръсна глава. Тройно заплатен или не, това си беше много странен курс.

ДОСТАВЕТЕ САМО САНДЪКА – НЕ ГО ТОВАРЕТЕ НА КАМИОНА С ДРУГИ ВЕЩИ – ПОГРИЖЕТЕ
СЕ В КАМИОНА ДА НЯМА НИЩО ДРУГО ОСВЕН САНДЪКА – НЕ СЕ КАЧВАЙТЕ В КАРОСЕРИЯТА
ПРИ САНДЪКА, АКО ВРАТАТА НА КАБИНАТА Е ЗАТВОРЕНА.

– Добре –
каза Том. – Сега ми разправяш глупости, дето съм ги научил преди шестнайсет
години, приятел. Смяташ, че ще се заключа ли?

НЕ СПИРАЙТЕ, ЗА ДА ПРОВЕРЯВАТЕ САНДЪКА – СЛЕД КАТО ЗАДНАТА ВРАТА НА
КАРОСЕРИЯТА Е ЗАТВОРЕНА, НЕ Я ОТВАРЯЙТЕ, ДОКАТО НЕ ПРИСТИГНЕТЕ НА ШОСЕ
„ПОЛЕГАТИТЕ ХЪЛМОВЕ“ 726, КВ. ПОЛЕГАТИТЕ ХЪЛМОВЕ, ГОБЛИН, ЩАТА МИЧИГАН

И това:

АКО САНДЪКЪТ ПАДНЕ ИЛИ СЕ ЧУЕ ШУМ, ПОКАЗАТЕЛЕН ЗА ТОВА, НЕ СЕ ОПИТВАЙТЕ
ДА ПРОВЕРЯВАТЕ САНДЪКА – ПРОДЪЛЖЕТЕ
ДА ШОФИРАТЕ ДО АДРЕСА.

Том
изсумтя.

– Ей,
няма да го оставя да падне, приятелче.

Имаше и
още една инструкция, а след нея и още една бележка с химикалка от Джери:

НЕ СПОМЕНАВАЙТЕ НА ДРУГИТЕ ШОФЬОРИ КЪДЕ ЩЕ ДОСТАВИТЕ САНДЪКА – ПОЛУЧАТЕЛЯТ
ЖЕЛАЕ СТРОГА АНОНИМНОСТ И НАСТОЯВА ЗА ДИСКРЕТНОСТ.

„Тъй че
недей да плямпаш по уредбата!“

Том
подсвирна мрачно и продължително. И преди му бяха давали някои доста шантави
нареждания, но никога, нито веднъж не го бяха инструктирали да унищожи пратка,
ако няма кой да я получи. Налагало се беше да върне няколко, разбира се, а
понякога те караха да я оставиш някъде другаде, но такова нещо – никога.

– До
Гоблин и обратно – рече той. – Хайде, де!

Опита се
да помръдне сандъка с електрическата количка, но той просто не желаеше да се
помести.

–
Петдесет кила, ама друг път.

Откри, че
ако коленичи и подложи рамо, ако натисне с цялата си тежест средната и долната
част… Сандъкът се хързулна. Том беше плувнал в пот, когато най-сетне го
подпря до стената. Наложи се да изчака секунда, преди да го овърже с ремъците и
да ги прикрепи към стената на каросерията. После прикрепи електрическата
количка до отсрещната стена.

– Няма да
те видя чак до Гоблин. И така е по-добре и за двама ни!

Слезе от
камиона, дръпна въжето и затръшна вратата на каросерията. След като я заключи,
отиде до кабината и се спря до страничното огледало откъм шофьорската страна.

Огледа
се.

– Не си
бил в Гоблин трийсет години. – После се усмихна. – Мислиш ли, че ще познаеш
града? А градът дали ще те познае?

Чу звук,
все едно чук пада от ниско на земята. Погледна през рамо към склада, после
най-сетне се качи в кабината.

– Не се
оставяй тайнствени сандъци да те ошашавят, Томи – рече си той. – И не спазвай
указания на хора, които не разбират по-добре от тебе.

3

Потегли в последния
момент, но в действителност не го знаеше.

Успя да излезе в 22:52, а картата му съобщаваше, че
Гоблин всъщност се намира на 72 мили оттам. Супер. 172,80 долара. А
шестнайсетте години шофьорлък му бяха дали ако не друго, то отлично чувство за
време. Вкара касета в касетофона, засмука фаса, който беше скрил в пепелника, и
пресметна, че ще стигне до Гоблин в 23:45. Със средно 80 мили в час за 72 мили разстояние, плюс – минус тук и там, трябваше да премине
между скулптираните храсти точно в 23:45… и
да му остане малко време да измине и допълнителните дванайсет мили от входа на
града до шосе „Полегатите хълмове“ 726.

Унищожете съдържанието на
сандъка.

Том свали
донякъде стъклото на прозореца и му се стори, че надушва прииждаща буря. Каква
беше тая смахната инструкция? Сериозно. Нещо незаконно ли доставяше? Така
звучеше. Познаваше сума ти шофьори, които смъркаха кокаин, за да не заспиват –
по дяволите, имаше дори такива, дето дърпаха по една линия преди тричасов курс,
но при самия него положението беше доста чисто. След като шестнайсет години
успешно бе избягвал всякакви съмнителни гадории, превозът на наркотици не го
интересуваше, колкото и добри пари да се вадеха от това. Не бяха чак пък толкова добри.

Като
почна да кара, познаваше един прошарен тип на име Уърнър Маунт, дето му лепнаха десет години,
задето карал петдесетина кила…

Петдесет килограма.

Стига,
де. Можеше ли неизмеримо тежкият сандък да съдържа петдесет кила… дрога? На Том не му се вярваше. Не му се щеше да
вярва и всъщност изобщо не вярваше случаят да е такъв. Джери трябва да е уговорил всичко това с тоя Дийн
Крофорд на шосе „Полегатите хълмове“ 726… нали? И на Джери не му се е искало
това да се случи не повече, отколкото на Том. А и несъмнено не му се е искало
нищо неподозиращ шофьор да разправя: „Нямах представа какво има вътре. Джери само
ми каза да го закарам в Гоблин в полунощ“.

Не, дори
и за тройно по-големи пари. В никакъв случай.

Но тройно
повече получаваше Том. Колко печели
Джери от този курс? Щеше ли да е под достойнството на Джери да си тури в джоба
няколко бона за един такъв страничен курс? Може би. Може би Джери и тоя Крофорд
са го измъдрили така, че да хванат невинен зяпльо (балама) да прекара стоката.
Да набутат незаконните вещества в ръцете на някого, който, честно, нищичко не
знае и никого не може да посочи.

„Унищожете
съдържанието на сандъка“? Вярно ли? Това беше малоумно.

Усили
радиото. Свали стъклото. Определено надушваше буря.