Денонощната книжарница на мистър Пенумбра

Базата с данни
на Пенумбра се съхранява в очукан бежов „Мак Плюс“. Написах името на автора на
книгата и компютърът издрънча тихо – звукът на успеха. Жената бе късметлийка.

Изкривихме
глави, за да огледаме раздела с биографиите, и ето я: едно-едничко копие,
лъскаво като чисто ново. Може да е била коледен подарък за някой татко
компютърджия, който всъщност не чете книги. Или може би таткото компютърджия бе
пожелал да си я прочете на своя „Киндъл“. Както и да е, някой я бе продал тук и
тя бе преминала цедката на Пенумбра. Истинско чудо.

– Беше толкова
хубав – каза жената, държейки книгата пред себе си. Стив Джобс се взираше в нея
от бялата корица, подпрял брадичката си с ръка, носещ кръгли очила, почти
същите като тези на мистър Пенумбра^[1].

Седмица по-късно
тя дойде, подскачайки през входната врата, усмихна се и плесна безшумно с ръце
– така приличаше повече на двайсет и три, отколкото на трийсет и една годишна –
и каза:

– О, беше
страхотна! Сега чуй – лицето є стана сериозно, – авторът е написал и друга
книга, за Айнщайн.

Вдигна телефона
си, който показваше страницата на „Амазон“ с описанието на книгата на Уолтър
Айзъксън за Айнщайн.

– Видях я в
интернет, но реших, че може да си я купя и оттук?

Искам да
разберете: това беше невероятно. Мечтата на всеки книготърговец. Тази стриптийзьорка
се изправяше с гърди срещу хода на историята и крещеше – Спрете! Извили
глави с надежда, после открихме, че биографичният раздел на Пенумбра не съдържа
„Айнщайн: неговият живот и Вселената“.^[2] Имаше
пет различни книги за Ричард Файнман, но нищо за Алберт Айнщайн. Това говореше
много за Пенумбра.

– Сериозно? –
нацупи се „Норд Фейс“. – Все тая. Явно ще се наложи да си я купя онлайн.
Благодаря.

Нека да изясня
нещо пределно ясно. Ако трябва да подредя преживяванията при закупуване на
книги според критерии като удобство, леснота и удовлетворение, класацията ще е
следната:

Някоя съвършена
независима книжарница като „Пигмалион“ в Бъркли.

Голяма просторна
книжарница от веригата на „Барнс енд Ноубъл“. Да, знам, корпоративни са, но
нека си признаем – тези книжарници са приятни. Особено ако имат от големите
дивани.

Алеята с книги в
универсален магазин като „Уолмарт“. (Точно до рафтовете с градинска пръст и
тор.)

Библиотечката на
борда на американската ядрена подводница „Уест Вирджиния“, намираща се в дълбините
на Тихия океан.

Денонощната
книжарница на мистър Пенумбра.

Затова реших да
се заема с направляването на кораба. Не, не знаех нищо за правилното
функциониране на книжарница. Не, не бях наясно с тенденциите в литературните
вкусове на излизащата от стриптийз тълпа. Не, никога не бях ръководил каквото и
да било. Не, никога не бях насочвал кораби да минат успешно през рифовете, ако
не броите онзи път, когато спасих клуба по фехтовка на Училището по дизайн на
Роуд Айлънд от фалит, като организирах двайсет и четири часов филмов маратон с
Ерол Флин. Но знаех, че има неща, които мистър Пенумбра очевидно вършеше
погрешно – нещата, които изобщо не вършеше.

Като маркетинга.

Имах план: първо
щях да се докажа с няколко малки успеха, после щях да помоля за средства, за да
пусна тук-там обяви, щях да сложа няколко афиша на витрината, можехме дори да
стигнем дотам, че да поставим банер на спирката, която се намираше малко
по-нагоре от нас по улицата: „Чакаш автобуса си? Ела и го чакай при нас!“.
После щях да държа постоянно отворен лаптопа си на страницата с разписанието на
градския транспорт, за да предупреждавам клиентите на всеки пет минути кога
идва следващият автобус. Направо гениално!

Но трябваше да
започна от нещо мъничко и тъй като нямах клиенти, работех усилено. Първо се
свързах с незащитената безжична мрежа на съседния клуб „Плячката“. После
прегледах всички местни сайтове и написах анонимно похвални мнения за това
скрито бижу, книжарницата на Пенумбра. Изпратих приятелски имейли с намигащи
емотикони на местните блогове. Създадох група във фейсбук – засега имаше само
един член. Включих се в местна рекламна програма на гугъл, насочена към голяма
таргет група – същата, която използвах в „Нюбейгъл“, – благодарение на която
можех да открия нашите клиенти с абсурдна точност.

Избрах
критериите от дългия списък на гугъл:

• жители на Сан
Франциско;

• обичат книги;

• нощни птици;

• плащат в брой;

• не са
алергични към прах;

• харесват
филмите на Уес Андерсън^[3];

• живеят на пет
пресечки от нас.

Имах само десет
долара, които да похарча за това, така че трябваше да съм конкретен.

Добре, с тази
задача бяхме готови. Трябваше да се помисли и за снабдяването, а в това
отношение Пенумбра бе капризен – най-малкото, което можеше да се каже по
въпроса. Но това бе само едната част от историята. Вече бях научил, че Денонощната
книжарница на мистър Пенумбра всъщност се състои от два магазина в тялото
на един.

Първият бе
що-годе нормалната книжарница, която се намираше в предната част, наблъскана
догоре с книги около бюрото. Имаше ниски етажерки с табели „История“,
„Биографии“ и „Поезия“. Имаше „Никомаховата етика“ на Аристотел и „Шибуми“ на
Треванян^[4].
Тази повече или по-малко нормална книжарница бе оскъдна и донякъде
разочароваща, но поне бе пълна със заглавия, които можеш да намериш в някоя
библиотека или в интернет.

Другата
книжарница бе зад и над нея, по високите и достъпни само с подвижната стълба
рафтове, и се състоеше от издания, които – поне според интернет – не
съществуват. Повярвайте ми, търсих ги. Много от тях имат доста антикварен вид –
напукана кожена подвързия, позлатени заглавия, но други са наскоро подвързани с
ярки свежи корици. Значи не всички са стари. Просто всички са… уникални.

Мислех за това
като за Списъка с другите книги, или Другия списък.

Когато започнах
работа тук, предположих, че всички те са от малки издателства. Малки
издателства на амиши например, които не си падат по дигиталните технологии. Или
пък всички са самиздат – цяла колекция от подвързани на ръка издания, единични
бройки, които не са стигнали до Библиотеката на Конгреса или някъде
другаде. Може би книжарницата на Пенумбра бе нещо като сиропиталище за книги.