Дарвиши Ур-Атум Мсамаки Минкабх Ишак Ебони, на галено Думи – син на египетски фараон отпреди четири хиляди години, е чудодейно съживен по пътя към музея в съседния град до Полдердам. Думи скоро свиква с новия си живот, става неразделна част от ежедневието на с нищо незабележимото холандско семейство Гутс. Но въпреки това в сърцето си Думи усеща, че домът му липсва. Нощ след нощ той сънува родителите си, миналото си – и сега иска да се върне там! Убедени от Думи, че само това да открие гробницата на предците си (и да се увери, че не е разграбена) може да го спаси от носталгията, Гоос и Клаас се отправят на пътешестви до Египет с малката мумия. Пътуването скоро ги оплита в мрежите на стотици недоразумения, обърквания, комични ситуации и проблеми – нещо, от което само приятелството може да ги спаси. Защото един истински приятел струва повече и от най-бляскавото минало!
Дарвиши Ур-Атум Мсамаки
Минкабх Ишак Ебони язди магарето си Акила нагоре по хълма. Когато стига върха,
поглежда надолу към пустинята. Цар Садихотеп, бащата на неговия баща, е мъртъв.
Там, в далечината, пирамидата вече очаква дядо му. Тя току-що е завършена; при
последното наводнение на Нил строителите бяха положили последните камъни
най-отгоре.
Дарвиши си беше мислил, че дядо му ще живее още
дълги години. Но изведнъж, в средата на нощта, той умря. Дарвиши се обръща
тъжен и поглежда към зелено-синия могъщ Нил. Бяха минали вече два месеца, откакто
наводненията свършиха, и земята изглеждаше зелена и богата. Това беше
благодарение на Садихотеп. Садихотеп беше добър цар. И много мил дядо… Египет
е сега страната на Ахнетут, бащата на Дарвиши. Баща му трябваше да се грижи за
нея толкова добре, колкото го беше правил Садихотеп. И години по-късно, когато
и Ахнетут вече нямаше да го има, Дарвиши щеше да е цар и тази богата страна
щеше да е негова…
За секунди гордост обзема Дарвиши. Но после той
отново си представя строгото, мило лице на своя дядо. И веднага след това се
сеща за зловещото пространство, където
дядо му беше направен на мумия. Потреперва. Това беше продължило седемдесет дена.
Жрецът Хепсетсут го беше водил там няколко пъти. Всеки път Хепсетсут обясняваше
какво се случва. Всеки път Дарвиши се плашеше.
Първия път четири големи съда бяха наредени до тялото
на неговия дядо.
– Колко са красиви тези делви! Те също ли ще отидат
в гробницата? – попита Дарвиши любопитно.
– Те са за мозъка и за вътрешностите – отговори
Хепсетсут.
– Какво?!
Дарвиши беше избягал, крещейки, и целия ден след
това беше мислил за това, как изваждат всичко от тялото на дядо му и го слагат
в онези делви.
Втория път, когато пак отиде там, пръскаха нещо
бяло върху дядо му, за да изсушат тялото. Третия път ги завари да мажат дядо му
с всякакъв вид масла.
– Защо трябва да виждам всичко това? – крещеше
Дарвиши. – Това е ужасно!
– Защото ти си най-големият син на фараона – каза Хепсетсут.
– Което означава, че после и ти ще станеш цар. От сега нататък трябва да научиш
не само тайните на живота, но и тези на смъртта. Ние подготвяме тялото на дядо
ти за пътуването му към задгробния свят. Ако тялото се запази добре, той ще
може да пътува спокойно и да живее вечно при бог Озирис*.
* Египетски бог на мъртвите. – Б.р.
Дарвиши се стресна насън и се събуди. Отвори очи,
изправи се и погледна настрани. До него спеше новият му приятел Гоос. В другата
стая спеше неговият татко – Клаас. Ръката му веднага потърси верижката със скарабея
на врата му. Това беше скарабеят на Мукатагара от короната на баща му,
единственото, което му беше останало от неговите родители. Отново беше сънувал
миналото. И отново почти всичко му се губеше от съня; имаше погребение, беше
нещо за Хепсетсут. В последно време сънуваше всяка нощ. За магаренцето си, за
баща си, за хората в Египет. Но когато се събудеше, не помнеше нищо. Той не си
беше вкъщи. Никога повече нямаше да яде осолена риба с Хепсетсут. Нямаше никога
да стане фараон и да има собствена пирамида. Сега, четири хиляди години
по-късно, той беше в чужда страна, която се казваше Холандия. Даже и името му
беше променено. Той не се казваше вече Дарвиши, а – Думи. Измъкна се от
леглото, отиде до огледалото в банята и погледна изсъхналото си лице, с
напукани устни и блестящи очи. Затвори ги. Сега в ума си видя черни плетени
кичури коса, прозрачна светлокафява кожа и бели зъби. Когато отново отвори очи,
погледна право в дупката, където преди време се намираше носът му.
После той се обърна и
тръгна обратно към спалнята. Пъхна се отново тихо в леглото и силно стисна
скарабея в ръката си.
„Тате – мислеше си той. – Тате,
мамо.” Повече не можеше да заспи.
Отзиви
Все още няма отзиви.