Дон Жуан

1.

Всичко се случва преди
много години в единкрасив и слънчев град в южна Испания.
Биливремена, в които мъжете ходят с шпаги,хората
се придвижват на кон, а къщите сеосветяват със
свещи. Никакви самолети,никакви компютри, да сме наясно. Днитеминават
бързо, бедните работят упорито,богатите
гледат да се забавляват. Всичкиимат желание
за живот и градът, койтое прекрасен, допринася за щастието им
–отдалеч долита мирисът на морето, а улиците са изпъстрени с отрупани с
портокали дървета.

И така, трябва да знаете, че във въпроснияград израсла красива и богатадевойка, коятосе казва Дона Анна. Живее с баща си –
влиятелен и много строг мъж – дон Гонсало де Улоа –Командор на Калатрава. Името му е толковадълго, затова за по-кратко всички го
наричатКомандора.
В онези времена бащите са тези,които
определят съпруга на дъщерите си. ИКомандора избира за дъщеря си един добъри благосърдечен човек, който Дона Анна
накрая започва да обича – казва се Дон Отавио.

Несъмнено щели да се оженят и навярно дабъдат щастливи, но една нощ става нещо,
коетопроменя
живота им завинаги.За
да бъдем точни, това се случва през едналятна нощ, през една гореща и приказна
нощ.Дона Анна е в
стаята си и се приготвя за сън.Прозорците
са отворени и лек ветрец полюшва листата на дърветата в градината. „Всичко ебезупречно“, мисли си Дона Анна. Изгася
свещите и ляга в леглото. Но ненадейно чува шум,идващ отвън, и когато се обръща,вижда на лунната светлинанякакъв мъж, скрит в широко наметало, да
влиза презпрозореца
с финес, койтотя
веднага разпознава. „ДонОтавио
– мисли си – идвада
ме види и скришомда
ми даде целувказа
лека нощ. Явноне
е толкова скучен,колкото
твърдят.“ Имного
доволна, става,отива
към него и се прегръщат. Мъжътя
целува страстно и любопитното е, че впрегръдките му Дона Анна почувствалатрепет, какъвто никога не била изпитвалапреди. Не е ясно защо, но тези целувки сатолкова различни, толкова нови, толковахубави, че Дона Анна се изплашила,отваря очи и търси погледана Дон Отавио и неговатанежност. Но не го открива. Мъжът носи
тъмнамаска
на лицето си. Ана
главата си качулка, която го скрива.

– Дон Отавио! – казва Дона Анна.

Но мъжът не отвръща нищо, опитва се
единствено да я притисне отново до себе си и да яцелуне. Тогава Дона Анна се вцепенява и
повторя с по-висок глас:

– Дон Отавио!

Но мъжът отново не отговаря. Изплашена,Дона Анна се отскубва от обятията му и се
развиква:

– Кой сте вие? Аз не ви познавам. Кой сте?

Мъжът се оглежда наоколо, смотолевя нещо тихо
и се опитва да избяга. Тогава Дона Анна се нахвърля разгневена върху него и с едната
си ръка посяга да свали маската му.

– Кой сте вие? – продължава да крещи.

– Кой съм аз, няма никога да научите – отвръща
ѝ мъжът с глас, който тя не познава.

Дона Анна застива изумена. Помисля за
онези целувки, за онези силни ръце и за устните на онзи мъж, които толкова ѝ
били харесали, и почувствала, че умира от срам и от гняв.

– Защо го направихте? – пита го тя.

– Защото сте тъй красива, моя Дона Анна – отговаря
мъжът.

Изрича го с такава усмивка, с такава
арогантност, че Дона Анна в този момент побеснява от гняв.

– Негодник! – започва да крещи,
сграбчвайки мъжа като обезумяла, в опит да изтръгне наметалото му и да свали
проклетата му маска.

Мъжът се старае да я отблъсне, но тя се
съпротивлява, остава вкопчена в него дори когато той излиза от стаята, като
реди ругатни, и хуква надолу по стълбището в търсене на изход, през който да
избяга.

– Вие сте обезумяла – казва ѝ с тих глас,
– млъкнете или ще разбудите цялата къща.

Но тя не престава да вика през сълзи, да
се вкопчва в него и да се опитва да го спре.

– Няма да избягате така, не може да се измъкнете
така! – нарежда тя и никак не се притеснява за скандала и за прислугата, която
щяла да излезе от стаите си, и за хората, които ще я заварят така, разплакана и
вкопчена в някакъв мъж, когото дори не познава. Не я вълнува нищо, интересува я
единствено да научи кой е този мъж. Затова, с последни усилия и с последен вик,
се хвърля с ръце към лицето му, успява да докосне маската и почти да я
изтръгне, когато от пустото и тъмно стълбище чува ясен, дълбок и решителен глас
да казва:

– Оставете незабавно дъщеря ми!

Баща ѝ. Командорът.

Стои изправен в долния край на стълбището и
стиска шпага в ръка.