Новият роман на Теодора Димова – „Влакът за Емаус“ е многопластов разказ за равносметката на един живот, преминал през изпитания и скръб, за бавно прииждащата смърт и преодоляването на страха от нея, за разкриването на вярата ни в Христа, за срещите, към които непрестанно вървим, за любовта, която срещаме, за нашето пътуване през живота.
Всеки един от нас носи в себе си образа на евангелските пътници за Емаус, тяхната тъга, покруса и объркване, но също така и тяхното единствено горящо сърце и очите, които се отварят през него.
В този момент влакът наистина спря и циганинът наистина слезе на гарата. Махна му от перона, изглеждаше спокоен, щастлив, ведър, Минá машинално му отвърна, отвори прозореца, надвеси се, откъде знаеш за Каталина, но в този момент влакът потегли, откъде знаеш за Каталина, какво, какво, провикна се циганинът, и Минá извика още един път въпроса си, а онзи започна да му маха енергично с ръка, нямаше възможност за какъвто и да е отговор, дори не се сетих да го попитам за името му, как се казва този човек, Минá затвори прозореца и влезе в купето, срещна ококорения и насмешлив поглед на бабата на момченцето, тя сигурно го е чула как вика и се беше разсънила, и беше проследила случката в коридора, явно беше чула въпроса за Каталина, явно беше видяла покупката на парфюма, който сега Минá държеше в ръцете си и неловко разглеждаше правоъгълната му опаковка, преобръщаше го безсмислено ту от една, ту от друга страна, изведнъж изпита яд към тази жена, която победоносно и състрадателно го наблюдаваше, както се наблюдава измамен човек, както се наблюдава пуст, напуснат човек, сигурно беше чула всичко, което циганинът му беше казал, пеликан в пустиня, бухал в развалини, самотна птица на покрив, питието си със сълзи размесвам, ям пепел като хляб, изсъхнах като трева, костите ми са обгорени като главня, съзнанието ми е повредено от самота, да се събуждаш всяка сутрин сам в празната студена къща, да си лягаш всяка вечер сам в празно и студено легло, това по невидим начин съсипва психиката на човек, прави я уродлива, порочна, Каталина, простете ми, че ви говоря така
И отново ритъмът на влака, ритъмът, монотонният, глух, еднообразен ритъм на влака, който унасяше и успиваше хората, всички бяха подвластни на ритъма, всички му се подчиняваха, поклащат главите си, полюляват се спрямо него, идвам при теб, Каталина, завръщам се завинаги при теб, след като минах през развалините на живота си, след като прекосих живота си без теб, Каталина
И отново и отново в съзнанието му нейният глас, гальовен, неизменен, непрестанен, лицето ѝ срещу неговото, изпълнените ѝ с детско изумление очи, думите ѝ, които нареждат и изискват, и питат
Люляците бяха разцъфтели на онази първа тяхна среща, те винаги разцъфтяват внезапно, за една нощ, всичките едновременно, упойващият им мирис залива града, опиянението от пролетта е неистово, ще има буря, ще вали, облаците, смъкнати и тъмносиви, въздухът, натежал от озон и от прах, Каталина го чакаше на една от масичките навън на тротоара, до каменните изпочупени саксии със здравец, раницата ѝ на земята до нея, като хипи, като чужденка, която не се съобразява със суеверията, че чантите не бивало да се оставят върху земята, защото било на безпаричие, Каталина винаги стоварваше раницата си на пода до себе си, никога не успя да се научи да се държи като дама, като пораснала, като госпожа, напротив, всеки неин жест говори единствено – не съм пораснала, не съм дама, не съм госпожа, хипи съм, никога не носеше дамска чанта, не носеше обувки на висок ток, не си правеше прически, от нея непрестанно се излъчваше спонтанна и небрежна елегантност, нежна и чаровна женственост, на онази първа тяхна среща Минá забеляза старите ѝ и протрити дънки, носеше кецове и дълга черна риза до коленете, и върху нея полуциганско елече, с някакви мъниста, пайети, но много очарователно, Каталина приличаше на хлапе, небрежна, нехайна и привлекателна, Минá я видя отдалеч, облакътена на масата, някак вяла и отпусната, любопитството ѝ към него е почти нулево, с отегчение си е казвала, че кой знае в каква глупава история ще се замеси, че може би не е трябвало да идва, сигурно вече отдавна не харесва мъжете, отдавна е отегчена от тях, отдавна ги намира скучни и предсказуеми, почти винаги комплексирани, може би заради това именно те винаги я харесват, отдавна е открила, че за мъжете има само три важни неща – секс, кариера и власт, всеки мъж можел да бъде сведен до тези три неща, беше му казала Каталина по-късно през деня на онази тяхна първа среща в неугледната сладкарничка, мъжете, в които преобладавал сексът, все пак били най-симпатичните, останалите човек ги виждал като на рентген, можел да изчисли всяко тяхно действие, всеки техен ход, докато жените били много по-интересни и многообразни, много по-многопластови, надявам се обаче да не стана мъжемразка с мустаци и косми по брадата, с извратено и порочно изражение, каквото повече мъжемразки впоследствие придобиват, беше казала Каталина тогава и беше избухнала в смях, Минá се приближаваше до нея по дългия, безкраен тротоар и я наблюдаваше, облакътена върху масата, умислена, може би споменът за Лия е витаел над нея тогава, през тези няколко седмици след смъртта ѝ Каталина беше успяла за втори път да приеме загубата ѝ, да я загуби още веднъж, този път безвъзвратно, завинаги, мислеше Минá, докато се приближаваше до малката сладкарничка, докато съзерцаваше Каталина, облакътена на масата, та тя изобщо не прилича на актриса, а на хлапе и това е най-голямото ѝ очарование, една хлапе актриса, по-скоро прилича на дете, момченце дете, мислеше Минá, беше присъствала на последния ден на Лия на тази земя, последния ѝ час, ако не се беше изплашила толкова много, ако не беше хукнала към сестрата, ако беше прегърнала Лия така, както ѝ се искаше, ако я беше помилвала, ако ѝ беше казала колко я обича, колко страда за нея, Лия щеше да умре в ръцете ѝ, в прегръдката ѝ, в любовта ѝ и Каталина щеше да усети, че не е така страшно да се умира и щеше да заживее безстрашно, защото животът ни се изкривява пред страха от смъртта, мислеше Минá, докато се приближаваше към нея по дългата улица, докато я наблюдаваше, облакътена на масата, Каталина нямаше почти никакъв грим, черните очила върху косата ѝ, косата ѝ почти къдрава, почти разчорлена, нехайна, бледност, изпитост, напрегнатост на погледа, одухотвореност във всичко около нея, Минá върви с огромните си крачки, бърза, изпотил се е, видял е дънките, кецовете, елечето, раницата на Каталина, леката ѝ досада от предстоящата среща с един непознат, усетил е мислите ѝ, умората ѝ от репетициите, театъра, непрестанните ангажименти, видял е загубата на Лия по лицето ѝ и през цялото време, докато се приближава към нея и я наблюдава, Минá вика в себе си – ето я Каталина!
Атанас Дюлгеров –
Дълбоко докосваща