Владетелите

ПРЕДГОВОР към книгата наречена

ВЛАДЕТЕЛИТЕ

(за ироничните и магическите истории

родени от свободна мисъл)

Вървя си по Витошка и размишлявам…

За Историята. За писането на История.

От година някъде пиша странни, основани на свободни асоциации разкази за българските
владетели. Намерението ми е да напиша по един малък разказ за абсолютно всеки
български владетел.

Във времето на Гугъл това не е чак толкова трудно. В епохата на Уикипедия
българските средновековни владетели стават близки и достъпни. Самуил е на две
кликвания разстояние. Всичко за Асен Мицо можеш да намериш само с пет скачания
от статия на статия. Линкове. Хипертекстът е велико нещо. Скачаш си като
скакалец от статия на статия и научаваш адски интересни неща.

Начинът, по който пиша тези неща, ме забавлява много. Пишейки, аз не
следвам достолепната, тягостна и скучна историческа традиция, а импровизирам по
най-фриволен начин. Следвайки първите възникнали в съзнанието ми асоциации.

Изпитвам особено страхопочитание към първите асоциации. Не само заради
Зигмунд Фройд, Карл Густав Юнг и техният прочут метод. Аз смятам първите,
родили се без никаква цензура и без никакво съзнателно напрежение асоциации, за
свещени. За продукт на божественото. Нашето божествено начало. Моето божествено
начало.

Простичко казано – щом едно нещо ми хрумва без усилие, щом едно нещо влиза
в съзнанието ми така свободно и неусетно, както жаден кон сам намира
освежаващия ручей – това значи, че то е моята първична, детска и неосквернена
Истина. Това е Моята История. Историята в моята глава. В моето съзнание.

Историята в Душата.

А има ли нещо, което да съществува извън нашите души?

Може и да има, но ние никога няма да разберем за него. Защото ние нямаме
друг инстумент за Света, освен душите си.

Следвайки първите си и напълно свободни хрумвания, явили се след прочитане
на историческите факти (факти?), аз представям моята интимна истина за нещата.
А нима не е така: Истината е само в това, което се случва в душите ни.
Преживяването. Оставете сега феноменологията на Хусерл и се съсредоточете. 

Истината – недокосната от съмнителните влияния на живота.

………..

Напредвайки с писането, се оказа, че не знам нищо за половината от
българските владетели.

И съм почти сигурен, че повечето българи също не знаят.

Та кой ли може да ми каже нещо за Коломан II? Коломан дъ секънд, ха! Бил е
интересно момче. Убит, доколкото помня.

От всички тия десетки владетели в мен е останала следа като от непознати
гости вкъщи. Нали си представяте – в дома ти в твое отсъствие са пребивавали
хора. И ти идваш след като са си отишли и виждаш само следите от тях. Някой е
пушил, друг е пил вода на мивката и не е затворил напълно крана. Капе.

Ние, без да си даваме сметка, имаме ужасно силни интуиции. И по един капещ
кран можем да създадем образа на човека, който го е оставил да капе. Аха –
казвам си – Константин Тих е оставил така чешмата. И затова тя така тихичко и
настойчиво капе. Тихо. Има нещо подло и византийско в това капане.

Но защо асоциирам византийците с подлост? Защото така са ме учили? Да,
естествено. А защо казах, че имам чувството, че в дома ми са пребивавали хора в
мое Отсъствие? Хм. Сложно.

Може би защото срещата с тези български царе в интернет е ужасно безплътна.
Аз не съм там и те не са там. И от тях остава действително следа като от човек,
когото не си виждал, но той е присъствал около теб – все пак.

Разни Коломани, Шишмани, Тертери, Асеневци, Омуртази и Смилци.

Изчезнали хора, за които е някак много приятно да си помислиш; и да си
представиш, че може би и техни гени шават някъде из клетките ти.

А шават ли гените? Или аз просто, като истински заразен от баналността писател,
използвам архаизми? Вместо „кипи моята древна кръв“ аз казвам „шават древните
ми гени“. Пфу. Всички български писатели по традиция – особено тези от
поколенията на социализма, страдат от тежък банализъм. 

Използват преднамерено архаичен език. Защото така е прие-то. Защото така е…
наредено. Писателите от робски времена, угодничещи на разни авторитети.
Придворни лакеи. Винаги е било така. Та нима и по времето на тези владетели, за
които пиша, писателите не са работели, мотивирани от мазната паница пред себе
си? Мазната паница, осигурена от господаря. И с нож, надвиснал над главата. Пак
осигурен от господаря. Нима не е било винаги така?

Ами сега така ли е?

Оглеждам се – пред мен няма паница. Над главата ми няма нож. Аз пиша,
защото обичам да си играя. Хомо луденс съм аз.

Нормалните нищожества, наричащи себе си нормални хора, не могат да понасят
свободните и играещите си. Те казват за тях: „Игра си играят“.

За нормалния човек, за нормалния роб, нормално е да има мазна паница и нож,
надвиснал над главата. И ти да слугуваш кротко.

Както и да е. Пиша за владетелите.

И сега вървя по Витошка и се готвя да започна да пиша за Георги Тертер.

Какво ли знам за него? Почти нищо. Бил е владетел около монголските
нашествия. Но като седна в уютното кафене ще разбера всичко за този Георги от
вездесъщия Гугъл. Ура за Гугъл и за всички тертери на тоя свят!

Как ли се чувства Тертер в Гугъл? Това е друг въпрос.
Това е въпросът за живота на личностите във виртуалното пространство. Колко ли
прочитания има Тертер в интернет? Не самият Тертер, статията му. Дали има
повече посещения от моята? Аз също имам статия в Уикипедия. Един приятел ми я
направи. Вече е лесно. Дали повече хора влизат в моята статия, отколкото в тази
на Тертер? Ха, какви глупости, по дяволите! Дали би ме обезглавил Георги
Тертер, ако неговата статия в Уикипедия е по-непопулярна от моята в уикипедия?
Или само би ме ослепил?

Вървя си и празни мисли витаят из главата ми. Знаете ли – именно празните
мисли, струва ми се – водят до най-съществените човешки прозрения. Иначе
мисълта се движи в глупав, банален коловоз. Тъпия коловоз на нормалното. А
когато я освободиш от ограничения и є позволиш да щъка – тя може да стигне
наистина навсякъде.

Въпросът е – Имаме ли нужда от повече прозрения? Не носи ли всяка нова
мъдрост още и още печал?

И така. Историята…

АСПАРУХ И СИНЯТА ЗМИЯ

Аспарух беше облечен с тъмносин кафтан до коленете и червени, везани със
злато ботуши. Под кафтана носеше обикновена риза от китайска коприна и кадифен
панталон с дебели подложки на коленете, подходящ за танцуване на хорезмийски
апак. При тоя танц, както знаем, се рипва от крака право на колене и се обикаля
така – на колене – цялата зала. Аспарух беше на двайсет и две и танците още го
вълнуваха.

Косата на Аспарух беше сплетена на дванайсет малки плитки, които бяха
свързани в една голяма опашка, спускаща се свободно – ту по раменете му, ту по
гърба. А косата над челото, чак до темето, слепоочията и тила беше внимателно
обръсната. От много години българите не управляваха с бръснати глави. Оставяха
си дълги коси – като знак за благородство; бръснатите изцяло глави и високите
гугли бяха останали в миналото.

Така – с изцяло бръсната глава – бе ходил Атила – най-славният праотец, с
когото Аспарух и братята му се гордееха. Бръснатата глава в миналото била знак
за власт. Но след хазарското иго тая мода не се възстанови. Сега твърде много
неща идваха от гърците.

Аспарух също харесваше гърците с тяхната ученост и безбройни изкуства, но
изпитваше и известни съмнения към тях. Те бяха самото отрицание на волния
степен дух и на древната традиционна мъдрост на степните хора от Изток.

Но баща му… Да, той беше прекалено близък с тези уседнали християни. Та
нима той не пожела да построят град – съвсем подобен на римските – на брега на
морето?

И Фанагория стана столица, подобна на ромейските градове – с много сгради
от камък и дърво, и хора, стълпени като стадо добитък – по площада и около
капището. Аспарух тайно се бунтуваше срещу баща си.

Традицията го притискаше. И колко странно – традицията го притискаше от две
страни. От една страна, тя го задължаваше най-много на тоя свят да уважава баща
си. И той уважаваше стария Кубрат. От друга страна, традицията го задължаваше
да се прекланя пред степните закони и пред Бога-слънце, пред праотците и
техните обичаи. А татко му… той беше (как да изпусне тая мъчителна дума от
устата си?)… той беше християнин. И за него старите обичаи и традицията бяха
само един остатък от варварството.

Е, не, естествено… Пред хората, пред мнозинството Кубрат спазваше
традициите. Но това беше политика. Аспарух знаеше това и страдаше.

Баща му не се уповаваше на старите вярвания и на великата степна традиция
със сърцето си. Той я търпеше, за да има мир в народа му. И сигурно щеше
да я премахва с времето. Ако имаше време пред себе си.

Но Кубрат беше болен. Една стара рана – от стрела, заседнала в гръдния му
кош, отстрани, точно под лопатката – се беше подлютила. Розовият и уж добре
зараснал белег се беше разранил и сега в ъгъла му се беше отворила малка дупка,
от която непрекъснато изтичаше гной. Ханът отслабваше и силите му се топяха.
Беше се оставил някак безропотно в ръцете на двама ромейски лекари. Които,
най-вероятно, бяха вредни повече и от тая хазарска стрела.

А хазарските стрели бяха с кукички. Проклетите ромейски лекари, които бяха
и арменци на всичкото отгоре, нямаха никакво понятие от стрели или от ваденето
им. Тоест – знаеха как се вади обикновена стрела. Но хазарските не бяха
обикновени.

Аспарух беше чувал, че някъде далече на запад, в западните римски земи,
някакъв лекар бил изковал специален инструмент. Нещо като желязно леговище.
Което разширява раната от стрелата. Влиза под нея. И после в неговия, така да
се каже, „калъф“ стрелата се измъква – без острите є куки да разкъсат плътта.
О, да. Проклетите умни римляни.

Но както и да е. Такъв инструмент тук нямаше. На Изток се разчиташе на
човека, а не на човешките произведения. Щом светът не може да се промени с
хитроумни инструменти, то ние ще променим по най-хитроумен начин съзнанието си,
за да се нагодим към света. Това беше част от източната степна традиция.

Воинът предпочиташе да се научи да търпи болките с желязна воля, отколкото
да потърси някакъв хитроумен железен инструмент, някакъв външен метод – за
намаляването на болките или лекуването им. Странна разлика, нали? И на запад и
на изток – все хора. Но каква разлика в нагласите…

Аспарух беше раздвоен. Би му се искало да ползва придобивките на западните
майстори, но и да остане верен на степната източна традиция. От друга страна –
баща му вече не вярваше в степната традиция, но заради хората я спазваше.
Аспарух именно заради баща си би я нарушил. Би приел хитроумните и съвсем не
традиционни методи на римските лекари.

Оплетени змии се бяха скълбили в душата на Аспарух.

И той излезе през една задна портичка на двореца, който –
съвсем в разрез със степната традиция – беше от жълтеникав камък, докаран чак
от Колхида, и влезе в конюшните. Набързо и съвсем сам оседла любимия си черен
жребец. Метна се на гърба му, изкара го тихо по една уличка на града, която
излизаше на полето. И след това – изправил се с гръб към гръкоподобната градска
задуха и обърнат с лице към българския въздушен безкрай, като ловен сокол, на
когото е махната качулката – препусна.

Из волната степ.

След като препуска не повече от час, Аспарух се озова на
едно от любимите си места. Това беше устието на малка рекичка, която излизаше
от един малък скалист пролом, измъкваше се от плетеницата от гъсти шубраци и се
вливаше в морето. Някъде там, в далечината, се виждаше едва-едва Кимерийският
Боспор.

Близо до устието имаше малка и много закътана пещера. Понякога Аспарух
влизаше в нея. Понякога, когато беше там, имаше чувството, че е потънал право в
пастта на коварно създание.

Тази пещера беше творение на морето. А морето беше символ на всичко гръцко,
ромейско… и точна противоположност на всичко степно, земно и българско.

Пещерата го караше да мисли и за жените, които също бяха… някак течни,
неустойчиви, меки, поглъщащи… о, това са глупави и традиционни представи, но
все пак… променливи, неразбираеми жени! Коварна клопка. Волният ездач от
степта препускаше без ограничение. Докато не го уловеше някоя жена. И
смъртта… и тя беше жена, нали така?

Пещерата навяваше на Аспарух представи точно за такава жена – клопка.
Гръцка и чужда, женска и задушаваща, коварна клопка. Жена, за която воинът
копнее и от която се ужасява. Заради загубената волна степна свобода.

Сега Аспарух влезе в пещерата с особено мъчително чувство. Сърцето му биеше
възбудено. Имаше чувство, че нещо съдбоносно трябва да се случи. Отдавна се
бяха заседели на това крайбрежие, на тоя подобен на гръцки бряг. В тая
Фанагория, която приличаше не на степно убежище на волен народ, а на ромейски
полис. Все едно беше някаква Аполония или Одесос. Аспарух влезе в пещерата и
без да знае защо, си каза: „Нека се намери решение на цялата плетеница от
съмнения!“.

Нека се намери решение! В един миг – сега!

Аспарух вярваше в моменталните и вълшебни решения. Беше чел за Александър
Велики, който разсякъл прочутия възел на Гордий.

И харесваше такова едно внезапно и категорично решение. Чрез премахване на
всякакви усукани пречки, намиращи се само в човешката душа. Оплетени възли от
змии.

………..

Аспарух поседна на един камък и се отпусна. От един стар свой учител –
хански китаец – той знаеше как да се отдава на пълна празнота и да се отървава
за известно време от всички мисли. За да стане сърцето му чисто и невъзмутимо.

Докато седеше, беше отпуснал ръцете си – с дългите сини ръкави от тежка
сърма – на земята. Дясната му ръка лежеше върху друг един камък, встрани от
който имаше малка пещеричка, нещо като ниша в стената на пещерата.

Изведнъж Аспарух се сепна. Нещо докосваше показалеца му. Той извика и
разтърси глава. От малката хралупа в стената се показваше малка глава.

Малка, съвсем синя змия беше показала изящната си глава и с тънкия си
червен език докосваше пръста на Аспарух. Близваше съвсем леко само върха му.
Аспарух с ужас погледна пръста си. Търсеше двете кървави точки – белегът, че си
ухапан от отровна змия. Но следа от ухапване нямаше.

Главата на змийчето се скри, но после пак се показа. Аспарух – отдръпнал и
опипващ ръката си – сега някак съвсем учудващо дори и за самия него се успокои.
Протегна отново пръста си. Докосна синята змия по муцунката. Тя все едно му се
усмихваше.

Той се наведе и внимателно, без да знае какво точно прави, бръкна с две
ръце в хралупата. Змията в първия миг малко се поколеба, но после го остави да
вмъкне пръстите си под нея. Много внимателно подхвана малкото клъбце от жилави
бримки и го измъкна от леговището. Усещаше освен телцето є и нещо друго. Извади
ръцете си и ги вдигна пред очите си, на светлина, защото в пещерата беше
сумрачно. Синята змия беше малка и блестяща. Беше толкова ярка – все едно част
от синия му кафтан.

С червени очи, като червените му ботуши. А под нея, или по-точно – обхванат
от пръстените на телцето є, в шепите на младия българин лежеше един малък
стоманен инструмент.

Аспарух го измъкна много внимателно от пръстените на змийското телце и го
огледа. Странно – струваше му се, че още в първия миг е разбрал какво е това
желязо. Това беше римският инструмент за изваждане на особено коварни хазарски
стрели. На стрели с куки.

Аспарух се усмихна, кимна на малката синя змия, сложи инструмента в джоба
на кадифения си панталон и скочи на коня.

Малката змия също кимна на Аспарух.

Но той вече летеше между ниските дървета към крайморския град.

Стара Велика България (на гръцки: Η παλαιά μεγάλη Βουλγαρία), както е наричана от византийските автори, е
ранносредновековна държава с владетел Кубрат, съществувала около 30 г.
след 632 г. в зоната на северното Причерноморие – днешна Украйна. В някои източници Фанагория се сочи като столица на
държавата. Това предположение се основава на хрониката на Теофан
Изповедник, но не се подкрепя от археологическите данни. Стара
Велика България като държавно обединение е пряк наследник на Оногурия (463/465–527/530),
създадена от единия син на Атила, Ирник (Ернак).

Тя представлява военно-племенен
съюз на прабългарите и
сродните им племена, дотогава подчинени на Аварския и Западнотюркския хаганат при граници: на изток –
река Кубан, на юг
– Азовско и Черно море (без южен Крим), на запад – река Днепър, на север – река Донец.

Знае се от византийски хроники, че Кхан Кубрат, малко след като се възкачил
на българския трон, побеждава аварите, като се предполага, че това
е станало в периода между 632–636 г. По времето на Кубрат се строят нови крепости и
се основават нови градове. През 648 година Кхан Кубрат побеждава значителна
арабска войска от около 20 000 воини под командването на Абд-ел-Рахмани (според
летописите на ат-Табри), навлиза от юг през Кавказ, минава прохода Дебрен и нахлува в земите на
Барсалите, които са прабългарско племе, и по това време част от Стара Велика
България. От 650 година започват постоянни набези от страна на новосъздадената
държава на хазарите, Хазарски хаганат. Стечение на годините
войната между българи и хазари се изостря, докато накрая хазарите унищожават Стара Велика
България през 668/671.