Virginii

“ВИРГИНИИ” е книга, която празнува многоликостта на живота: “премина  мехурче от шапмпанско, теглено от самолет”.

 ВИРГИНИИ, защото много са, които живеят във Виргиния Захариева – жени, мъже, деца и животни.  След 33 години писане, гласовете им са се слели в  интонация, която вибрира със света. Тези, които харесват Виргиния от романа й “9 зайци” и от сборника с есета “Милостта на малките огледала”, сега могат да се сдобият и с нейните ягодови  “Виргинии”. Те съдържат освен поетичните й книги, станали вече класика за поезията от 90-те /“ Кокошката с зашитото око”, “Кадрил късно следобед” /и  малко известната й първа книга “Камъкът, който не слуша реката”,  излязла в самиздатската  библиотека “Мост” преди падането на стената, както  и непубликувани неща от последните години.

Отзиви за текстове събрани във “Виргинии”, публикувани през годините:

Откъс от  критика на Едвин Сугарев в Лит. Вест.по повод “Кокошката с зашитото око” 1992 г

“Вержи постига свобода чрез отказ от обвързващия смисъл, свободата на една съсредоточена жизненост, която се крепи върху нищото и тъкмо поради това е токова впечатляваща. Тя разчита на парадокса, на изненадващия словесен жест , като използва нашата инерция да разберем и ни просва по всички правила на бойните изкуства. Напук на привидната си непроницаемост, тези стихотворения хващат – и хващат така, както дзенрисунките с туш, които само с няколко размаха на четката отварят прозорец към непосилната свежест”.

Откъс от статията на Митко Новков Страхотия Feminа в Лит. вест. за книгата “Кадрил късно следобед” 1996:

“Действието в стиховете на Виргиния Захариева е повече единност, отколкото разделеност, повече събиране, отколкото изваждане повече симбиоза отколкото анализ. “Кадрил късно следобед” е тъкмо тази смъртоносна и ужасяваща песен, която сме допуснати да чуем, но само мъничко, само отгоре-отгоре, само периферно. Защото повече не би ни понесло…”Какво неприлично обилие”.Какво страшно обилие…”

Откъс от критка на Миглена Николчина в Лит. вест. 1996

Харесвам Виргиния Захариева не от “Кокошката с зашитото око,” където тя все още мътеше яйцето, а от “Кадрил късно следобед” – заради онова в нея, което е шизофренно, екстремно, суицидно, агресивно, провокативно- но също и заради артистичния, рязък, смайващ, коварно находчив и в крайна сметка добре пресметнат прелъстителен образ, с който тя минава отвъд страшното, за да може: ”Да отворя устата си и да пея така ,че челюстите   да се разотидат.Точно, когато сe предполага, че нямам повече глас , изведнъж да излая над вас. Гласът ми да ви плесне отгоре по темето- там, където  истински   може да бъде усетен. Да изпотроша прозорците,гадни копелета.Да пея.Не да ви обичам.Да пея.” Не ще да ни обича! А да лае и да пее! Страшно ли е това? Ама е и весело, както е казал поетът – като опасните лупинги на каскадьор. Вержи е пичка! Ето ви драги читател/ки/и още едно изречение за дълги дискусии.