Всяка прилика и разлика с действителни лица,
места и събития е пълно съвпадение.
Унищожение
очаква целия свят!
Йохан Волфганг Гьоте
Къртим, чистим и извозваме
светове всякакви!
Прадядо Прамод
Пролог
22 декември 2015 г.
Сряда
– Сестра, марля!
Мургавото момиче
се стрелна напред и хвана парче хигроскопична тъкан със захабения инструмент.
Приближи се към масата, подсуши потта от челото на Професора, обра няколко
капки лой от долната му устна и изхвърли отпадъка в коша. След това застана
чинно отстрани и сведе объркан поглед към земята. Умисленият мъж остави
агнешкото шишче в чинийката зад гърба си и провери за последен път
спринцовките. Винаги, когато подготвяше важна работа, го гонеше зверски глад. А
унищожаването на света беше една от най-сериозните работи. Малко грандоманска и
лишена от публика, която да я оцени след финала, но определено щеше да си струва.
– Усилете
музиката!
Един млад
санитар завъртя копчето на уредбата и трелите на „Вълшебната флейта“ изпълниха
операционната зала. Професора имаше три слабости на този свят – Моцарт,
агнешките шишчета и ароматните кубински пури. Може би това бяха трите неща,
които щяха да му липсват най-много, когато този свят изчезнеше.
– Не е ли
необходима по-голяма стерилност? – изуми се доктор Шкълчим.
– Щеше да е
необходима, ако отварях телата им – избоботи Професора, махна капачето на
спринцовката и бавно я вкара във врата на русия мъж. – Тук едно бодване е
достатъчно, за да вкарам вируса.
– Вирус ли? –
докторът и екипът му неволно отстъпиха плахо назад. – Не ми каза, че ще
разпространяваш зарази в моята клиника! Каза, че ще вземаш проби!
– Това не е
зараза, няма нищо страшно за вас – с предпазлива, но игрива стъпка в ритъма на
музиката Професора заобиколи зад другия пациент, инжектира му течността от
втората спринцовка, постави обратно капачето и подаде флаконите на албанеца. –
Унищожете ги в пещта за ембрионите!
Доктор Таулант
Шкълчим беше албански имигрант в Германия, който притежаваше малка клиника на
северния бряг на река Майн във Франкфурт. Основна част от доходите си докарваше
не от официалната дейност на лечебното заведение, а от нелегални аборти, които
извършваше в тъмните часове на денонощието, както и от възстановяването на
девствеността на мюсюлмански девойки, които бяха кривнали твърде рано от правия
път. Шиптарът умееше да пази тайна, затова Професора реши да работи при него.
Доверието бе допълнително скрепено с тлъста сума в немска банкова сметка.
– Хайде, вземете
ги! Не е опасно! Кога съм ви лъгал? – Професора смигна на колегата си. –
Хвърлете ги в пещта и елате да изпушим по една пура навън! Аз черпя!
Докато Шкълчим
изпълни молбата му, смуглият мъж се загледа отново в двете мъжки тела на
масата. Типични германци. Оливер и Марко по паспорт. Самотници. Единият –
разведен, защото жена му не издържаше той непрекъснато да липсва от дома им.
Другият – хомосексуалист, който тайно си падаше по хетеросексуалния си приятел
и колега, без да смее да му признае. Бяха излезли да пият по нещо след работа.
Утре, когато се събудеха в леглата си, щяха да помислят, че са пили твърде
много и затова не помнят нищо. При германците твърде малко беше достатъчно, за
да си помислят, че са пили твърде много.
Професора се
усмихна и излезе от мрачното подземие. Студеният вятър край реката го накара да
потрепери. От студ и от неприятната миризма на препърлени наденички от коледния
базар.
– Готово! Метнах
ги в огъня! – измъкна се от постройката и албанецът. – Дано не си ме излъгал,
иначе всички сме пътници!
– Теоретично
всички се раждаме пътници! – усмихна се лукаво Професора и подаде пура на
колегата си. – Докторе, един ден този свят ще загине и всички ние ще си отидем
заедно с него! Не мислите ли?
– Ако е рекъл
Всевишният…
Професора
помръкна и смръщи вежди. Побъркваше се от яд, когато започнеха да му говорят за
божества. Младият мъж имаше третия най-висок коефициент на интелигентност,
измерен в света. Защити професорската си титла на двадесетгодишна възраст във
Великобритания. Опитаха се да го привлекат от няколко правителствени
организации в Съединените щати, както и от няколко терористични организации в
Близкия изток. Той им отказа. Не искаше да работи за по-ниско интелигентни хора
от себе си. Половин година по-късно откри универсално лечение за 85 процента от
видовете рак. Изобретението му веднага бе прибрано от военните, лабораторията
му изгоря при неясни обстоятелства, а животът му няколко пъти увисна на косъм.
„Бог да ти е на помощ!“ – беше го заплашил непознат глас в слушалката.
„Бог ли?“ – нещо
в Професора се скъса. Защо всички се кланеха на Създателя, когото не познаваха,
а не на него, който беше готов да им даде отговор на всеки разумен въпрос. С
какво беше по-лош? С какво бе по-слаб от боговете? Не можеше да създаде нов
свят ли? Можеше. Имаше готов план как да бъде заселен Марс за кратък период от
25 години. Военните му го прибраха, а кабинетът му изгоря при неясни
обстоятелства.
На 33 години
Професора се отчая от този несъвършен свят, който Създателят беше сътворил.
Свят, който отказваше да се поправи. Свят, който се опитваше да го убие. На 33
години Професора се умори от Създателя. Разбра, че не може да се издигне
колкото Него в очите на хората, въпреки че беше по-добър от Него. Затова взе
крайното решение. Щом не можеше да стане Създател, щеше да стане Разрушител.
Щеше да унищожи този позорен свят и да издигне върху руините му по-добър,
по-разумен и по-праведен.
– Не ви ли се
струва нелепо, че празнуват рождения ден на митологична… добре, вероятно
историческа личност… като тъпчат невръстните си деца с холестерол и им
купуват за подаръци мобилни телефони, които ще изпържат мозъците им?
Загърнат в
балтона си, черноокият странник следеше германците, които се прибираха от
панаира през моста, носещи торби с коледни подаръци, чинийки с мазни наденички
и чаши с тъмна бира.
– Дааа… –
доктор Шкълчим се задави в облак от кубинската пура. – Някой ден Всевишният ще
ги накаже!
– Ако преди това
не ги накажа аз…
– Какво? –
недочу албанецът.
– Нищо, нищо…
Професора се
подсмихна отново, извади от джоба мобилния си телефон и прегледа избран сайт за
световни новини. В Аденския залив два кораба се бяха сблъскали, маневрирайки
към Червено море. Нямаше пострадали. Изгубени бяха само няколко контейнера,
паднали от единия плавателен съд.
Младият гений
поглади доволно тънката си брадичка. Знаеше точно какво има в тези контейнери.
Специални врати за медицински лаборатории.
– Да влезем да
хапнем още шишчета! – въодушеви се Професора.
– И в тях има холестерол
– подметна несигурно албанецът.
– Аз зная как да
се изчистя от лошия холестерол за тринайсет минути. Нека непросветените да се
тревожат и да се молят на Всевишния! – разсмя се с глас гостът.
1
Повече от половин година по-късно
28 юли 2016 г.
Петък
Фалцетен
панически вик раздра утрото над циганската махала в Кричим и събори от оградата
на гробището четирите псета, които обичаха да спят нависоко, за да имат време
за реакция, ако някой видеше у тях потенциал да ги превърне в чевермета за поредната
ромска сватба. За няма и пет минути разноцветна и разноароматна тълпа се събра
пред къщата на Трите цола, за да види какъв е проблемът и какво може да се
спечели от него.
Трите цола
трепереше на прага на дома си и стискаше в ръце деформиран вързоп, приличащ на
топка кърпи, парцали и хавлии, увити в по-големи и по-мръсни кърпи, парцали и
хавлии, може би за последно използвани по предназначение, когато хан Аспарух бе
слязъл от коня и бе избърсал потта си с тях, за да не лъщи много кожата му,
докато произнася заветната реплика „Тук ще бъде България!“.
– Аааааааа…
аааа… аа… а!…
Крясъците на
Трите цола постепено затихваха, но тълпата зяпачи пред порутената къща все още
запазваше разумна дистанция, защото усещаше потенциалната заплаха, дремеща в
ръцете на комшията. Разумът у тази част от местното население най-често се
събуждаше само когато инстинктът за самосъхранение го сритваше с всичка сила по
задните части.
Цоло Драгойчев,
по прякор Трите цола заради дебелия два цола инструмент в прокъсаните му маркови
панталони „Бирсаче“ и единия цол мозък в главата му – ром, чиито родители бяха
вплели в гените му поне петдесет нюанса сиво и десет пъти по толкова разцветки
на кафявото и черното; отявлен левскар с чело, по-ниско от това на Гонзо, и с
лъскава черна косица, сресана на път по средата; шампион по върнат на вторични
суровини метал, след като предаде на скрап цяла железопътна композиция барабар
с релсите и жиците за тока – беше добре познат в града като хитър и отракан
младеж. Не беше ясно с какво може да го притесни една топка парцали, от която
очевидно не стърчаха остриета на ножове, камери на полицията или кабели на
бомба.
– Уаааааа!
Този път викът
не дойде от Трите цола, а от вързопа в ръцете му, който изведнъж взе да се гъне
странно във всички посоки. Напрежението у тълпата воайори пък започна да спада
обратно пропорционално на нарастващия ужас в очите на Цоло.
– Абе, бате, туй
чаве твойто лий, уа? – поуспокоените съседи приближиха с откровен интерес, а на
лицата им грейнаха усмивки, разкриващи зъби от всички метали на Менделеевата
таблица плюс няколко вида керамика, гипс и пластмаса. – Гепи ли го отнякъде,
или ти го е на изплащане?
Определено имаше
едно нещо, от което Трите цола изпадаше в ужас, и това бяха децата. Въпреки че
беше на осемнайсет години и вече трябваше да си има три, въпреки че беше
популярен в квартала като любовчия, който бе обиколил всички свободни и заети
булки по няколко пъти, той ревностно се пазеше да не вземе да стане баща. Имаше
си дори презерватив. Поставяше го внимателно, переше си го редовно, лепеше го,
ако се пробиеше по погрешка, и за да не го изгуби, си го къташе в кутийка от
цигари във вътрешен джоб до сърцето. Но сега нещо се беше объркало.
– Н-не е мое…
к-как ще е мое… – започна да пелтечи Драгойчев. – Намерих го хей тука, на
прага, като излязох да пикая. Ето, и то знае, че не е мое, затова врещи така.
Някой иска ли го?
– Давам ти един
гума от москвич за него! – долетя предложение от сгъстилата се тълпа.
– Готово! –
отдъхна си Трите цола и потърси с поглед купувача.
Докато се
озърташе към съседите си обаче, Драгойчев не видя как едно сръчно цигане се
шмугна странично, грабна бебето и хукна да бяга с всички сили надолу по
прашната улица.
– Крадееееец! –
ревна разтревоженият родител. – Открадна ми стоката! Дръжте гоооо!
В турбулентен
облак от неравноделни подскоци, прибежки и накуцвания тълпата от двора на Цоло
се юрна да гони престъпника с крясъци, закани, клетви и доста дебели сопи.
Крадецът беше дребен и пъргав и със сигурност щеше да се отскубне от
преследвачите си, ако внезапно от един храст не се бяха подали две кирливи
ръце, които замахнаха с Т-образен винкел. Чу се злобно изхрущяване, колената на
бандита се подвиха неестествено и той полетя с агонизиращ рев напред. В
последните сантиметри от полета обаче успя да се извърти, да вдигне вързопа с
детето над главата си и да го метне като топка за американски футбол към брат
си.
Братът, също
толкова дребен и повратлив, улови бебето, избегна дузина шпагати и десетина
свистящи сопи от връхлитащата тълпа и търти да бяга наобратно. Докато
преследвачите сколасат да спрат, да завият един връз друг и да продължат
гонитбата в правилната посока, черният дребосък дотърча до прогнилата зелена
лада в началото на улицата, запали от първия път, натисна газта и… колата не
помръдна.
– Я се спрете,
че сега че ви ошамариме тука! – дрезгавият тътен дойде от гигантска планина
мас, която бе подпряла автомобила с една ръка и не му даваше да се помести и на
милиметър. Исполинът бръкна вътре, взе бебето и си проправи път с две
побутвания с шкембе през дотърчалата тълпа цигани. – Нема да търгувате
незаконно с чавета посред бел ден и да подбивате цените на официалния канал.
Хората си плащат законен рекет, за да вършат тая работа! Да не искате да
ядосате районния депутат. А? Цоле, като си правил чаве, бате, че си го гледаш!
Това си е един вид енвестисия. Вземай го!
– Какво? Ама…
аз… не… – Драгойчев размаха ръце като вентилатори.
Опитът за
протест се изгуби бързо, когато рикошира във Винченцо Втори Слона, чиито поглед
и размери излъчваха ледената непоколебимост на надвиснала над главата ти
Джомолунгма. Исполинът беше толкова заплашително огромен, че със сигурност
можеше да запуши с габаритите си прохода Троян – Кърнаре, без да се нуждае от
помощни средства.
– Станала е
някаква грешка – все пак се насили да изциври Трите цола, докато си прибираше
бебето. – Някой си прави матап с мене, пичове.
– Тука има
некаква хартийка – дебелите пръсти на Винченцо се стрелнаха към вързопа и с
неподозирана ловкост извадиха смачкания лист. – Да не е касова бележка? Може да
си се натрескал като куче и да си го купил на примоция, бате. Чекай, сега че
видим!
Слона приближи
парчето хартия до лицето си. После го отдръпна. Завъртя го наопаки. Пак го
обърна нагоре. Накрая се прокашля и попита нервно:
– Абе, тука
некой може ли да чете?
Сгъстената
ароматна тълпа рязко се разреди с разсеяно прокашляне и мънкащи извинения.
– Я викнете
Асен!
Две босоноги
циганета хукнаха през глава да изпълнят заповедта на Винченцо, а неловкото
мълчание даде възможност на Цоло да се пробва пак:
– Дайте да
намерим коя шафрантия е майка му, хора, да идва да си го събира. Не мога аз да
се занимавам с чавета. Всеки ден съм на границата между живота и смъртта –
отсам е кръчмата, където кипи животът; от другата страна е гробището, където
кипи смъртта. Знаете ли какъв стрес е това? Не мога да го причиня на чавето!
Честен кръст! – и се прекръсти артистично десетина пъти.
– Що, бе? –
обади се някой от зяпачите. – Земи си го на твойто къща, пари ще ти ги изкарва,
ще вземаш добавки, надбавки!
– Тъй, ами! – подкрепи
го друг. – Ако искаш, могам да вземам бичкията и да му отрязвам едното крак,
после ще го пускаме на площад „Славейков“ в Софията да проси, луда парà ше ти докара.
Аз имам брат’чеди там, ше ти го уредя.
– Ама то не
спира да реве!
Трите цола се
завъртя във всички посоки, за да потърси подходящ човек или съд, в който да
метне циврещия вързоп.
– Може да е
гладно – подсказа мазна рошава глава от задните редици на нарастващия митинг в
двора. – Тука в джоба имам половин кебапче с малко мухлясало хляб, искаш ли да
му го дава? Само за два и петдесе ше ти го шитнем.
– Стига
глупости! То има-няма половин година, как ще яде кебапче? Я дайте да видя какво
пише!
Асен
Езиклопедията, чиито очи светнаха изневиделица като тези на паметника на цар
Самуил в София, се славеше като най-начетения циганин в общината. Владееше
говоримо всички балкански диалекти, дори няколко мъртви, но и останалата
световна лексика я докарваше с прилично количество импровизации и пантомима.
Винченцо му подаде листчето и ерудитът засрича:
– „Цоло, цига…
нино мрсен!“ Пише се „мръсин“! Ама за тебе става дума…
– Ъхъ – плахо
кимна Трите цола.
– Така, нататък.
„Ни моа повичи да ти са зани… мавам с чавето твоита маика исродзка!”
– От майка ми ли
е? – опули се Драгойчев.
– Не, бе!
Очеваждащо те псува човекът! – поясни Слона.
– Аха.
– Тихо, че се
разсейвам! – скара им се Асен. – „Оставиам ти го да си го гледаш сам хаиванино.
А ас заме… навам на холандиата… хамстердам да печеля некое евро на
ветрината кака ше ме ореди. Карамфилка.“
– Ах, нейната
мама пъпчасала! – изстена Цоло.
– Нейната
наистина е пъпчасала – потвърди някой от тълпата.
– Има нещо
такова! – закимаха останалите.
Трите цола заби поглед в пробитата поцинкована кофа, търкаляща се в прахта
пред къщата. Стомахът му се сви. Точно така. Презервативът се скъса за първи
път при Карамфилка. Преди година и малко, когато я утешаваше, че за седми път
не е могла да мине в шести клас. А сега беше заминала някъде зад девет планини
в десета, където и да се намираше тая Холандия. Трите цола знаеше за чужбина
само, че е някакво много далечно място, където по-оправните цигани ходеха на
тумби и откъдето пращаха бали с пари. А и пъпчивата є майка нямаше да вземе
чавето. Мразеше Цоло, защото беше разтръбил из целия град, че тя има срамна
пъпка с морав цвят и сега по-скоро щеше да го одере жив заедно с малкото
недоносче, отколкото да им помогне.
– Абе, туй чаве
що мирише тъй бе, батенце? – сбърчи големия си като розов домат нос Слона.
– Ууу, верно! –
прокашляха се някои от зяпачите. – Да не е бракувано нещо, с изтекъл срок?
– Таз шафрантия
да не го е родила от грешната дупка, бе? – пробва се друг.
– Откъде да
знам? – паникьоса се Цоло и започна да подскача от крак на крак. – Повредил съм
го нещо! Да не е вкиснало? Нали ви казах, че не разбирам от такива устройства!
Ако е развалено, да го хвърля на боклука, а? Довечера го събират. Какво да
правя?
Тежката като
монументална скулптура десница на Винченцо Втори се стовари върху рамото на
новоизлюпения баща и го закова на място.
– Нема да се
притесняваш, бате! Че измислим нещо.
– Я чакайте! –
обади се Асен Езиклопедията, който се беше умислил дълбоко в центъра на
създалия се хаос и се почесваше разсеяно по една прясна екзема. – Карамфилка ли
каза? Тя не беше ли правнучка на районния депутат?
Ако наблизо
имаше шахта, от която да повеят ветрове от ледените шапки на планетата,
физиономиите на околните нямаше да се смръзнат така, както се вледениха от тази
новина.
– Сега я загази,
бате! – изхленчи някой.
– Това ми
прилича на езвънредностна ситуация – подсмръкна Слона. – И има само едно
решение за нея! Веднага требе да се обадим на прадядо!
Ако в България
слънцето бе започнало да катери небосклона на новия ден, то в Бразилия бяха
минали само час-два след полунощ.
Измореният
поглед на кръглоликата възрастна жена се отмести от отблясъците на светлините в
езерото Параноа и се спря върху току-що свалената от главата є перука. Бяха
минали доста месеци, но височайшата дама все още не се чувстваше сигурна без
своя атрибут. Непрекъснато є се струваше, че нейната собствена коса не е
израснала достатъчно гъсто.
Все още права,
жената отмести натрупаните на бюрото папки с вяло движение, при което неволно
побутна малката чинийка от етнографския комплекс „Етъра“. Керамичният сувенир
се търкулна по тъмния дървен плот, падна на пода и се счупи на няколко остри
парченца. Височайшата особа въздъхна и потърка очи. Всичко около нея ли се
рушеше?
Тук, в Двореца
да Алворада в столицата Бразилия, все още беше спокойно, но Рио бе пламнал
преди десетина дни. Протест след протест се разбиваха на вълни в щитовете на
полицията, която вече едва ги удържаше. Едни от хората бяха платени
провокатори, спонсорирани от враговете на управляващите. Други се
присъединяваха към тях на принципа на стадото. Трети изнемогваха от бедност и
търсеха отдушник на мъките си, без да осъзнават, че предстоящата олимпиада може
да ги нахрани, но не може да ги ограби.
Възрастната жена
понечи да се наведе към счупения съд, когато на вратата на кабинета се почука.
– Влез! – гласът
є звучеше необичайно глухо.
– Ешселентисима сеньора
президенте – личният є асистент обичаше да я назовава с официалната є титла, –
обаждане от Москва.
Ерудираната дама
вдигна слушалката на специалния телефон, изчака сигнала, който є подсказваше,
че връзката е надлежно кодирана, и се опита да звучи доста по-бодро, отколкото
се чувстваше:
– Здравей,
Владимир! Рано си станал!
– Здравей, скъпа
Дилма! Надявам се, че не съм те събудил!
Още няколко
бръчици се появиха на лицето на жената, когато се опита да се усмихне.
– Напоследък
почти не спя. Колкото повече наближава олимпиадата, толкова по-голям става
хаосът. Протести, митинги…
– Трябва да
удържиш фронта. Ти си боец, Дилма! Ще се справиш.
– Понякога се
чудя дали не съм твърде изморена за това. Защо го правят? Какво искат? Какво не
им дадох? Не живеят ли по-добре отпреди? Направих политически реформи, данъчни
реформи, аграрни реформи. Постарах се да имат свободна преса, свободно
вероизповедание, дори хомосексуалистите са свободни да правят каквото искат.
– Знаеш, че
ситуацията се клати отвън – гласът отсреща не изразяваше излишни емоции. –
Всичко е игра, всичко е пари. Няма добри и лоши. Световният ред е люлка. Един
иска да я наклони в едната посока, друг – в друга. Много е трудно да я
балансираш в средата.
– Всичко е
заради нефта, нали?
– Вероятно и
заради нефта. Много хора искат бразилците да станат техни приятели. Яд ги е, че
в момента сте наши приятели. Всеки ще тегли чергата към себе си. Но ти ще
избереш верния път, Дилма. Няма да бъде лесно. Ще протестират още. Бедните хора
са лесно манипулируеми. Готови са да правят всичко, което им кажат, дори и за
един допълнителен долар. Но няма как да ги направим богати за ден-два, месец.
Трябва да продължиш това, което започна с реформите!
– Корупцията е
жестока. Все още не мога да се справя с нея – отново въздъхна жената.
– И при нас е
така. Но ще се борим. Системите не се сменят с едно щракане на пръстите.
Понякога се налага да минат поколения, за да се изчистят нещата.
Отзиви
Все още няма отзиви.