Огънят в мен

ОГЪНЯТ В МЕН

Този път щеше да
му се скара. Това на нищо не приличаше! Най-любезно го бе помолила да внимава,
а ето че вече трета поръчка пристигаше с проблем. Първия път една от
кристалните пирамиди се оказа с чукнато ръбче – вярно, резката едва се забелязваше, но все пак си я имаше, след това дойде
счупеното шишенце от пратката с етерични масла и накрая – като капак –
петте изгубени пакета с изсушени билки, които бяха изпаднали по време на
транспортирането. Пълно безобразие! Две години работеше с тази куриерска
служба, но за първи път попадаше на толкова невнимателен куриер – сякаш
докарваше стоката от другия край на планетата, и то по възможно най-ужасния
маршрут. Днес отново беше ден за доставка и ако нещо се окажеше надраскано,
счупено или разсипано, щяха да хвърчат глави. Една поне със сигурност.

Погледна ядосано часовника
си – десет без пет. Пет минути оставаха до грандиозния скандал, който смяташе
да завихри. Забарабани с нокти по бюрото, зад което стоеше, и плъзна поглед по
гладката му повърхност – чудесен екземпляр от осемнадесети век, майсторски
изработен от орехово дърво. Очите ѝ се спряха върху кошничката с визитните
картички, изписани с тъмночервен готически шрифт: Магазин „Пет сезона“ –
езотерика и антиквариат. Беше работила неуморно и упорито, за да си създаде
име и да спечели доверието на клиентите, можеше да поръча всичко от която и да
било точка на света, да гарантира лично за автентичността на стоките, защото в
нейния магазин евтини имитации не се продаваха, а ето че сега някакъв небрежен куриер
внасяше смут в цялата ѝ прецизно изградена система на работа. Но тя щеше да му
даде да се разбере, о, да! И още как!

В
магазина беше тихо. Тя с обич огледа витрините, чекмеджетата и рафтовете,
покриващи стените, и безупречно подредените върху тях предмети, на всеки един
от които лично беше избрала мястото, водена от вътрешното си усещане за
порядък. Свещите, строени една до друга досущ войници на парад, грабваха
погледа с многообразието си от форми, размери и цветове – кръгли, квадратни,
триъгълни, тумбести, сплеснати, тънки, дебели, ниски, високи, бели, сини,
зелени, червени, лилави, розови, жълти. Някои бяха ароматизирани, други не,
имаше такива с гравирана повърхност, златни, сребърни, а също и доста трудните
за намиране черни свещи – не тъмносини, а наистина черни – като катран. Особена
гордост ѝ бяха венецианските восъчни свещи, изцяло ръчна изработка по стара
технология. Тях поръчваше директно от свещоливницата във Венеция и те бяха
предназначени за истински ценители.

До тях се нареждаха дългите редици
на шишенцата с етерични масла, които изпускаха чудните си аромати дори през
стъклото: роза, зюмбюл, момина сълза, мента, лавандула, жасмин – истинска
наслада за сетивата. Следваха пакетите с билки и треви, а също и с различни
видове смоли – копал, доставен със специална пратка чак от Мексико, стиракс, но
не имитация, а съвсем, съвсем истински, арабска акациева смола, а също и
асафоетида от Афганистан, добре увита заради лошата си миризма.

Магазинът беше добре
зареден и с различни предмети за гадаене – махала, стъклени и метални купи,
кристални топки, поставени върху изящни подложки от ковано желязо, малки
огледала с красиви сребърни рамки, както и голяма колекция от над двадесет вида
карти Таро. Но без съмнение едно от най-хубавите неща беше богатата библиотека,
половината от която антикварна. В нея можеха да се открият ценни и редки
издания от различни векове и на различни езици. Тя обичаше да ги разгръща, да
вдъхва миризмата на старите пожълтели страници, скрили в себе си чудни, страшни
или пък забавни тайни, готови да се разкрият пред любознателния читател.
По-голямата част от книгите бяха поръчани от различни точки на географската
карта – беше изградила стабилни търговски връзки с антикварни магазини в
немалко държави.

Отправи взор към
стъклените витрини, зад които бяха подредени книгите. В процеждащ се лъч
светлина танцуваха миниатюрни прашинки, които блестяха като златни. Дървеният
под лъщеше от чистота. Встрани от входната врата една от дъските поскърцваше,
когато някой я настъпеше, но тя не искаше да я поправи – наричаше я „моята
пееща дъска“ и твърдеше, че под нея живее духчето, което се грижи за магазина
през нощта.

Беше тихо, макар че имаше
двама клиенти – единият разглеждаше каталога със заглавия от библиотеката, а
другият, подпомаган от помощничката ѝ, се ровеше по лавицата с етеричните
масла. Обичаше този магазин! Беше вложила много, за да го създаде и поддържа, и
всичко щеше да бъде чудесно, ако на сцената не се беше появил невнимателният
куриер.

Някакво бръмчене прекъсна
мислите ѝ. Тя тръсна глава и погледна през прозореца точно в момента, в който
момчето паркираше мотора до тротоара. Е, поне идваше навреме. Изправи се
решително, за да го посрещне, но в следващия момент се спря. Това не беше той!
Нямаше нужда да си сваля каската дори, просто не беше той. Бяха изпратили друг.

Е, нищо, щеше да предаде по
него съобщението. Седна отново зад бюрото и зачака момчето да влезе. Няколко
секунди по-късно малката камбанка над вратата звънна и оповести с тънкото си
гласче, че някой е дошъл. Куриерът, висок и широкоплещест, пристъпи, огледа се
и когато очите му се спряха върху нея, тя му кимна да се приближи.

– Нося поръчката ви –
усмихна се той, но нейното лице си остана все така намръщено.

Тя пое двата пакета от
ръцете му, остави ги пред себе си и попита:

– Къде е Пиер, днес не е ли
на работа?

– Той вече ще отговаря за
друг район – отвърна куриерът.

– Това може само да ме
радва. По-нехаен човек от него не би могъл да ходи по тази земя! Надявам се, че
поне вие сте карали внимателно и няма повредена стока.

Тя го погледна все така
сърдито. В този момент лицето му ѝ се стори странно познато. Замисли се къде го
е виждала, но нищо не ѝ дойде наум. Това накара бръчицата между веждите ѝ да се
задълбочи още повече.

– Срещали ли сме се
някъде? – попита го тя.

Реакцията му я изненада –
той се разсмя, полагайки не особено успешни усилия гласът му да звучи по-тихо.
Тя отметна червената си коса от раменете и кръстоса ръце пред гърдите си.

– Нещо смешно ли казах? –
попита го раздразнено.

– О, не, не – отвърна през
смях куриерът. – Просто този въпрос го задавам обикновено аз, когато срещна
някое хубаво момиче. – Прокара набързо пръсти през косата си, а след това, като
се опитваше да бъде сериозен, подаде ръка: – Приятно ми е, Ален.

Тя се поколеба за момент, но
въпреки това я стисна в отговор.

– Катрин. – Стрелна го с очи
и добави: – Надявам се да имаш по-професионални навици от колегата си.

Държеше да е ясна от самото
начало, ако ще работи с него занапред.

Ален засмяно поклати глава.

– Разчитай. Аз съм
олицетворение на професионализма!

За кратко между двамата
настана тишина. Тя продължи да се взира в лицето му, знаеше, че го е виждала,
беше сто процента сигурна, но изобщо не успяваше да си спомни къде и при какви
обстоятелства. Това я подразни. Беше много добър физиономист и не разбираше
какво ѝ става в момента и защо не може да си припомни. Тази добре оформена
брадичка, високо чело, плътни устни, прав нос и меко изсечени скули, кестенява
коса, леко разрошена от каската… и тези очи с цвят на лешник – познаваше ги,
беше гледала в тях и друг път, но кога?

Излезе иззад бюрото,
освобождавайки място на помощничката си да обслужи двамата клиенти, които вече
бяха избрали какво да си купят, и застана до Ален, като продължаваше
съсредоточено да го гледа.

– Значи мислиш, че сме се срещали? –
попита той.

– Сигурна съм! – гласът ѝ
звучеше уверено.

– Може би грешиш. Със
сигурност щях да те запомня. Вероятно приличам на твой познат…

– Не, не – прекъсна го
припряно тя, – познавам те отнякъде.

– Знаеш ли какво – той
пристъпи напред и се наклони към нея, а обонянието ѝ долови мириса на парфюма
му, – точно зад ъгъла има едно чудесно кафене. Дали пък няма да си припомниш
къде сме се виждали, докато пием кафе?

Ъгълчетата на устата му се
извиха в закачлива усмивка, а очите му проблеснаха. Катрин се ядоса. Какви ги
дрънкаше този, ама че нахалник! Как ли пък нямаше да излезе с него!

–
Мечтай си! – отвърна тя, хвърли му яден поглед и млъкна, с което искаше да
покаже, че му е време да си тръгва.

Ален подпъхна пръсти в
задните си джобове, огледа се бавно наоколо, след което небрежно попита:

– На кой щанд държите
отварите?

Въпросът я изненада.

– Не продаваме отвари –
отвърна сериозно.

Той направи тъжна гримаса
и въздъхна дълбоко.

–
Много жалко. Мислех да купя една отвара за усмивки и да ти я подаря, но
предполагам, че донякъде и това ще свърши работа. – С тези думи бръкна в джоба
на якето си, извади един шоколад и го сложи в ръцете ѝ. – Ето, надявам се да
помогне. Приятен ден.

Ухили се, завъртя се и
излезе. Катрин проследи с поглед как си слага каската и потегля.

– Мари! – обърна се тя към
помощничката си – високо момиче със сложно сплетена тъмна коса, дълга до земята
черна пола с множество волани и черен корсет с вплетени тънки яркочервени
нишки, обточен отгоре и отдолу с фина дантела. На очите си имаше плътен грим в
тъмни тонове. Катрин ѝ подаде шоколада. – Заповядай. Нали знаеш, че не ям
такива неща.

– Този май те хареса –
засмя се Мари, разопакова шоколада, отчупи си едно парченце, пъхна го в устата
си и примижа от удоволствие. – Ммм, страхотно! Единственото калорично нещо,
което си позволявам от време на време…

– Трябва да си позволяваш
повече – вметна Катрин, оглеждайки слабото тяло на приятелката си, – иначе
рискуваш да се разтвориш във въздуха.

– Ха-ха, няма такава
опасност. Да не са ни сменили куриера? Добре че не се появи Пиер. Сигурна съм,
че щеше да го убиеш.

– И още как! – отвърна
заканително Катрин. – Каква книга си купи господинът преди малко?

Мари я заобиколи, взе
пакетите с новополучената стока и се отправи към склада, който се помещаваше в
част от малката стаичка отзад, като пътьом отвърна:

– Съновник.

На Катрин ѝ се стори, че
пред очите ѝ избухва ярка светлина. Ами да, разбира се, как можа да не си
спомни по-рано! Тя припряно избра някакъв номер на мобилния си телефон и когато
от отсрещната страна чу добре познатия глас, заяви развълнувано:

– Едмон, случи се нещо, за
което искам да ти разкажа. Да се срещнем след работа на нашето място.

– Дадено, принцесо.
Интересно какво ли си ми приготвила този път.

* *
*

– Хайде сега да се
успокоиш и да ми разкажеш всичко отначало. Наистина не разбирам защо толкова се
вълнуваш, при положение че не ти се случва за първи път.

Двамата седяха в кокетно
малко кафене с кръгли масички от ковано желязо и удобни столове с меки
облегалки. Едмон, който дори не беше преполовил своя орехов сладкиш, с
любопитство наблюдаваше Катрин, която дояждаше вече втора купичка крем брюле.
Знаеше, че когато е силно развълнувана от нещо, можеше да изяде за кратко време
промишлени количества от любимия си десерт.

– Да, така е – хвана се тя
за последните му думи, – не е за първи път, но се чудя как можах да не си
спомня веднага. А и работата е там, че скоро не ми се беше случвало.

– Това последното е без
значение – възрази приятелят ѝ. – С нас стана същото, нали?

– О, не, не – възпротиви
се Катрин и размаха лъжицата, – това между нас беше различно, двустранно, ако
мога така да го нарека. Освен това аз знаех, че ще се случи, очаквах го. Сега е
друго и е малко стряскащо, не мислиш ли?

– Честно казано, не
намирам особена разлика освен двупосочността. Опитай се да ми разкажеш точно
какво сънува. Не пропускай нищо.

Тя се замисли за момент,
сбърчила вежди, след това изгреба остатъка от крема, поръча си още един, облиза
лъжицата и за пореден път започна да разказва.

– Бях на някакво непознато
място, но със сигурност знам, че беше зло. Миришеше ужасно – на тиня, сяра и
всякакви мръсни неща. Навсякъде около мен имаше пламъци и беше много горещо и
задушно. Някакви невидими ръце се протягаха към косата ми – не ги виждах, но ги
усещах, искаха да ме хванат и аз се чудех как да се предпазя от тях. Не можех
да помръдна, защото изпитвах кошмарна болка дори и при най-малкото движение.
Сякаш отвътре ме разрязваха ножове. Даже кожата ме болеше. Погледнах към
стъпалата си – бях боса и около тях се стелеше някаква черна лепкава слуз.
Точно пред мен имаше нещо като басейн или шадраван с най-прекрасната и бистра
вода, която можеш да си представиш. Копнеех да се потопя в нея, трябваше да
направя една-единствена крачка, но не беше възможно да помръдна дори на сантиметър.
Пламъците и смрадта се засилиха, нечии пръсти успяха да се доберат до косата ми
и я стиснаха, болката стана съвсем нетърпима и тъкмо когато бях сигурна, че ще
умра, някой ме дръпна напред и паднах в шадравана. Още преди да успея да стъпя
на дъното, започнах да се чувствам по-добре. Заоглеждах се наоколо, исках да
видя кой ме спаси от сигурна смърт. Тогава той изплува от водата и застана пред
мен – съвсем близо, раменете ни почти се докосваха. Гледахме се мълчаливо
известно време, след което той каза: „Това е моята кръв“. Погледнах надолу и
видях, че водата в шадравана се е превърнала в кръв. И двамата бяхме изцапани с
нея, стичаше се по телата ни. И тогава се събудих.

Едмон трескаво обмисляше
току-що чутото, забил съсредоточените си светлокафяви очи в една невидима точка
върху облегалката на съседния стол. Някакво лошо чувство се надигаше в него,
имаше нещо в този сън, което го притесняваше, нещо неосъзнато и едва доловимо.
Реши засега да не изказва тези си мисли на глас.

– Сигурна ли си, че това е
бил той? – попита с подозрение.

– Напълно! – отвърна уверено
Катрин. – Просто не можах веднага да си спомня къде съм го виждала.

– И не допускаш, че можеш да
грешиш, така ли? Ами ако си се припознала?

– Едмон! Казвам ти, той
беше! Ако съм се припознала в него, значи съм се припознала и в теб. – Тя го
погледна сърдито.

Той побърза да отговори:

– Добре, добре, щом казваш,
значи е така – сетне замълча, докато сервитьорът оставяше новата порция крем на
Катрин. Не искаше да говори в негово присъствие. Изчака го да се оттегли, след
което продължи: – Колко пъти го сънува, преди да го видиш?

– Четири, може би пет.

– Как каза, че му беше
името? Ансел?

– Ален.

Едмон отново се замисли.
Хапна малко от сладкиша си и забарабани тихо с пръсти по стъкления плот на
масичката. По дяволите, какво беше това тягостно чувство, което не го пускаше!

– Слушай, Кат, нещо не ми
харесва тази работа. Никак не ми харесва. Откакто сънуваш това, случвало ли ти
се е нещо лошо?

– Не, нищо – повдигна
рамене тя.

– Сигурна ли си? – настоя
той и погледът му се вряза в очите ѝ. – Може да не си обърнала внимание.

– Като изключим, че Пиер
три пъти оплеска доставките, всичко е наред.

Тя се взря в напрегнатото
му лице. Така добре познаваше тези черти – правилния овал, орловия нос,
високото чело и живите, проницателните очи – и емоциите, които се крият зад
тях. Знаеше, че се притеснява за нея, макар че едва ли щеше да си го признае.
Наведе се напред и го целуна по бузата. Наболата му брада, която той никога не
бръснеше гладко, я боцна по носа.

– Не го мисли, нищо лошо
няма да ми се случи. – Постара се гласът ѝ да звучи бодро.

– О,
да, аз със сигурност ще направя всичко, което е по силите ми, за да бъде така.
А какво казаха картите по въпроса?

– За съжаление нищо.
Просто не мога да раздухам мъглата.

– С нещо друго не опита
ли?

– Не се получава.
Странното е, че виждам единствено ситуацията от съня си, но не и причината за
нея.

Той помълча минута-две,
след това колебливо приплъзна по масата ръцете си към нея.

– Може ли?

Катрин
го изгледа продължително, обмисляйки как да постъпи. Накрая вместо отговор тя постави дланите си в
неговите. Едмон кимна, стисна пръстите ѝ, сведе глава и затвори очите си. Тя
също затвори очи и светът наоколо изчезна. Първоначално всичко тънеше в мрак,
но той бързо се разпръсна. Двамата се озоваха в тесен дълъг коридор и тръгнаха
по него. Беше тихо. Не разговаряха, а дебелият килим под краката им заглушаваше
звука от стъпките им. По стените висяха сребърни свещници с по три рамена, но
свещите в тях бяха почти изгорели и пламъчетата им едва мъждукаха, осветявайки
съвсем малко пространство около себе си и оставяйки големите картини, на които
се виждаха само силуетите, да се губят в тъмата. Таванът изобщо не се виждаше –
той беше изцяло потънал в сянка и никой не можеше да каже дали е нисък или
висок. Дори от него да висеше нещо, в което биха могли да ударят главите си, то
оставаше невидимо. Беше задушно, сякаш се придвижваха в отдавна непроветрявано
помещение. В дъното на коридора имаше висока двукрила резбована врата от тъмно
дърво, зад която струеше слаба светлина, а под прага се виеше жълтеникав дим.
Когато стигнаха до нея, ги лъхна неприятен мирис на сяра. Катрин натисна
дръжката, пропусна Едмон да влезе и затвори след него, а след това седна на
пода и зачака.

Тя не знаеше дали времето
минава бързо или бавно, нямаше представа колко ще ѝ се наложи да чака. Знаеше
обаче, че приятелят ѝ ще премине през сериозно изпитание, а тя нямаше как да му
помогне. Щеше да се наложи да се справи сам, не можеше да го подкрепи – колкото
и да ѝ се искаше. Макар да осъзнаваше, че той е достатъчно силен и може да се
справи с всичко, все пак щеше да е добре, ако точно в този момент тя беше с
него. Ей така – просто за да не е сам. Защото Катрин добре знаеше какво имаше
зад вратата, през която беше преминал Едмон. Няколко пъти вече се беше будила
от собствения си вик и след това не беше успявала да заспи заради нещата, които
ѝ се бяха присънвали. Тях щеше да види и Едмон.

Когато излезе, кестенявата
му коса му беше разрошена и обгоряла, целият трепереше, погледът му бе като на
безумец, а тялото му – подгизнало от пот. Тя го хвана за ръка и двамата
тръгнаха обратно по коридора. Той вървеше бавно, препъваше се и залиташе, а
коленете му се огъваха.

Едмон отвори очи и погледна
ужасено приятелката си. Всичко беше продължило не повече от минута-две, но на
него му се струваше, че са минали часове. Дишаше тежко и гърлото му беше
пресъхнало. Току-що беше съпреживял съня на Катрин и за негов най-голям ужас
опасенията му се бяха потвърдили.

– Вече съм сигурен, че нещо
не е наред – заговори трескаво той. – Остава само да разбера какво е.

– Откъде си толкова
сигурен? – попита го с любопитство тя, поръча си още един крем и загледа
зачервените си пръсти.

Едмон проследи погледа ѝ.

– Съжалявам – измърмори
той, – май съм те стиснал доста силничко. – Взе внимателно дясната ѝ ръка и
започна нежно да разтрива дланта ѝ. – Господи, Кат, това беше отвратително.
Интуицията не ме лъже, то означава нещо и аз ще се опитам да разбера какво.
Надявам се, че няма да имаш нищо против.

– Не, разбира се. Но ми се
струва, че се впрягаш излишно.

– Ще ми се да си права, но
чувствам, че не си. За всеки случай внимавай – каза загрижено той.

Катрин се подсмихна.

– Май забравяш, че знам как
да се пазя.

– О, не, нищо подобно…
дай си и другата ръка. Ужас, направо съм ти смазал пръстите!

– Ще ми мине – засмя се тя.

– Не е трябвало да му
отказваш. Когато следващия път те покани на кафе, отиди и виж какво ще стане.
Говори с него, поразпитай го за някои неща, чуй какво ще ти каже. Кога очакваш
нова доставка?

– След четири дни. Но може
да не дойде. Току-виж върнали Пиер.

– Той ще е, ще видиш.

– Щом казваш. – Тя замълча
за миг, хапна си от крема и добави: – Ами ако не ме покани на кафе?

– Тогава го покани ти.
Заведи го на кино, каквото искаш прави, само говори с него.

– Може и нищо да не излезе
от всичко това – предположи Катрин.

– Не се знае. Длъжни сме да
опитаме, не трябва да поемаме никакви рискове, вече трябва да се пазим от
всичко. Ние не сме като другите, могат да ни се случат какви ли не неща.
Знаеш…

Тя не
му отговори. Беше свела поглед и с върха на лъжицата трошеше карамелизираната
коричка на остатъка от крема. Лицето ѝ беше изопнато, а веждите смръщени.
Личеше си, че нещо я гнети.

– Нали не продължаваш да
преживяваш онази история? – попита Едмон.

– Вече не – поклати глава
тя.

– Така трябва – каза тихо
той и я погали по лицето с опакото на пръстите си. – Ще говориш с Ален, нали?
Виж какво можеш да получиш от него. Но бъди внимателна, искам много да се
пазиш. След това ще ми разкажеш всичко и ще решим какво да правим.

– Дадено, разбрахме се –
кимна Катрин. – Сега обаче искам да повървя малко пеша, защото изядох четири
порции крем брюле и мисля, че ще се пръсна.

Едмон се засмя, платиха
сметката и тръгнаха.

* *
*

– Ето и Катрин идва! –
провикна се Анри, надигна се от мястото си и размаха ръка във въздуха.

Катрин му помаха в отговор,
усмихна се и се запъти към масата, на която седяха. Бяха четирима – Селин,
Жулиен, Анри и Едмон.

– Здравейте всички –
поздрави тя, настани се до тях и потръпна приятно от уютната обстановка на
бистрото – едно от многото подобни в Латинския квартал.

– Къде е Мари? –
поинтересува се Едмон, вперил съсредоточен поглед във входната врата.

– Няма да дойде – отвърна
Катрин, – излезе ѝ ангажимент.

– Какъв ангажимент?! Нали се
бяхме разбрали?

Тя го изгледа шеговито.

– Не мога да разбера –
възмущаваш ли се, или се оплакваш?

– По малко и от двете –
изпухтя той.

– Неин приятел от Лион за
няколко дни е в Париж и отиде да се види с него.

– Какъв е този приятел? –
подскочи Едмон. – Аз познавам ли го? Колко са близки?

– Слушай какво – отвърна с известна
досада тя, – ако искаш да я видиш, просто ѝ се обади и я покани да излезете,
става ли? Или ела в магазина. Писна ми непрекъснато да ме разпитваш за нея. Не
се познавате от вчера, нито пък си толкова срамежлив. – След това се обърна към
Селин, усмихна се широко и размаха пред лицето ѝ тъмносин хартиен плик с красив
златист надпис „Пет сезона“. – Познай кой ще отпразнува един вълшебен Лугнасад^[1]?

^[1]Лугнасад – езически
празник, който се чества на 1 август. Той отбелязва първата жътва и символизира
оттеглянето на слънчевите енергии. Празнува се основно от последователите на
Уика. Уика – съвременна паганистка религия, която, макар и млада, е основана
върху древни вярвания и ритуали и е изградена върху изразяване на почит към
природата. Уика не внася нищо ново, а само обединява тези вярвания и практики в
единна система.