Обича ме, не те обича

– Тогава няма да се любим.

– Не ставай смешна…

– Не е смешно – просъска тя. – Няма
да те деля повече с никого!

Нощ погледна шапката, после –
полуголото момиче. Абсурд-ната є ревност сякаш още повече разпалваше желанието
му. Какво пък толкова… Шапката легна върху късо подстриганата му глава като
излята. Той се опита да почувства някаква разлика, но не успя.

– Добре ти стои – отбеляза тя.

Разкопча сутиена си и го метна върху
креслото. Изсули копринената си фуста и остана само по чорапи с телесен цвят и
жартиери. Жартиерите бяха яркочервени, което накара очите му да изскочат. Това
момиче не спираше да го изненадва! Маринела пристъпи към него, обгърна раменете
му и хищно го зацелува. Скрибуцането на канапето се смеси с виковете є.

Внезапно тя спря да се движи и го
изгледа втренчено.

– За какво мислиш сега?

– Съвсем не мисля! – докладва той.

Канапето отново запрепуска.

…

След третото натискане на звънеца
(малко по-дълго от предишните две) фелдфебел-школникът вече беше напът да се
откаже и да поеме надолу по стълбите. Внезапно входната врата се отвори с рязък
замах и на прага изникна капитан Нощ по халат на големи квадрати и чехли на
босо, с някаква нелепа жълта шапчица на главата.

– Какво има? Да не е станал
преврат? – изригна началникът му.

– Съвсем не, г-н капитан! – Занев
отстъпи крачка назад.

Той забеляза, че на шапката пише
нещо, но не успя да го разчете.

– Днес съм отпуск! Да сте чували за
изобретението, наречено телефон?

– Звънях, но вие не вдигате…

– Значи съм имал по-важна работа,
ха-ха! – изпъчи се Нощ.

– Виноват, г-н капитан – кимна с
разбиране Занев, макар че съдейки по вида на началника си, можеше да заключи единствено
че се лекува от заушки. – Тази новина обаче със сигурност ще ви заинтересува…

Той сниши поверително глас:

– Пипнали са я!

– Кого?!

– Едната от близначките. Само не ме
питайте коя точно от двете.

Нощ инстинктивно докосна шапката,
после хвърли поглед през рамо и вдигна предупредително пръст. Шшшшт!

– Кога?

– Преди няколко дена. Базов мълчи
като риба. Подочух оттук-оттам… Смокова от деловодството потвърди – продължи
да шепти Занев. – Криела се на един таван, в някакъв гардероб. Държат я в дирекцията
на полицията.

– Чакай тук! – отсече Нощ.

Той хлопна вратата под носа на
фелдфебел-школника и се върна в стаята. Маринела лежеше на канапето, подпряна
на лакът като одалиска. В ръката є димеше дълго цигаре от кехлибар и слонова
кост; беше го купила тайно от един антиквар, тъй като на гимназистките беше
строго забранено да пушат. Нощ захвърли халата и тръгна да се облича.

– Какво има? – долетя гласът є.

– Служба – кратко отвърна той.

– Така ли ще ме зарежеш?

– Може да останеш тук колкото си
искаш.

– Ще го запомня.

Тя изтръска демонстративно цигарата
си на пода, но това сякаш не му направи никакво впечатление. Нощ се настани до
нея и започна да обува високите си тесни ботуши – задача, която изискваше сила
на духа и пределна концентрация. Той не искаше и да мисли каква част от живота
му беше преминала в обуване и събуване на ботуши!

– Имаш ли нужда от помощ? –
подхвърли тя с нескрито злорадство.

– Само при събуването…

Петата му най-сетне достигна дъното.
После другата. Той въздъхна облекчено и се изправи. Свали шапката от главата
си, повъртя я в ръце и я сложи на масата. Изпрати го сдържан кикот.