Не толкова кратка история на самолета

ЧОВЕК В БЯЛОТО
ПОЛЕ

В автобуса е
топло и уютно. Навън прехвърчат снежинки. За да снимам в тази белота, трябва да
отворя обектива на фотоапарата си доста повече от това, което показва
светломерът. Старият „Никон“ обаче е в чантата ми, а чантата – в багажното
отделение. Искам да спя след цялото това безсъние от последните седмици.
Забелязвам, че шнолата на жената пред мен не е достатъчно добре закрепена да
издържи тежката ѝ черна коса. Дали е бързала тази сутрин? Опитвам да си спомня
лицето ѝ – мисля, че я погледнах, когато се настанявах на мястото си. Погледнах
ли я?

Отпускам
седалката назад и опитвам да дремна. От време на време обаче някъде иззвънява
мобилен телефон и до мен достигат приглушени парчета разговори. Тези невинни
афери с външния свят събуждат нещо като ревност у нас, които мълчим.
Мелодийките на телефоните внасят дисхармония в общата ни участ на пътници.

Разтривам
уморените си очи, после опирам чело на хладното стъкло, решавам точно сега да
запомня нещо от този познат до безразличие път. Снощи е наваляло толкова, че да
покрие само северната страна на едроразораните буци. От полето стърчат
електрически стълбове и тук-таме – голи дървета с гнезда, като клишета от
детски рисунки. Всичко е черно-бяло. В далечината ситната мъглица превръща
дърветата в контури на дървета, а по-нататък – в призраци. По някое време
автобусът минава през населено място с грозни къщи и приведени хора, с
найлонови торбички в ръце. Сега пътят се вие покрай река с нападали около нея
дървета с изпочупени клони, окичени с боклуци. Тракторна гума е заседнала в
плиткото корито до един мост. След острия завой, вдясно горе, се подава
мътножълтеникаво кълбо – зимно слънце. Автобусът излиза на една по-права
отсечка, поема дъх и усилва скоростта си.

И тогава го
виждам.

В гръб. И се
отдалечава. Облечен в неизменните избелели селски дрехи, на главата с таке,
върти бавно педалите на голям и тромав велосипед. Отзад на багажника му, с тел
навярно, е прикрепена зелена пластмасова щайга. Самотният колоездач с мъка, но
решително се придвижва в полето и става все по-малко видим.

Автобусът
превключва на още по-бърза предавка и леко сменя курса си. Извръщам глава, за
да запечатам колкото мога повече от този момент. Закъде си тръгнал, човеко, в
това бяло поле? Какво носиш в зелената си щайга? Автобусът тръсва малко
по-рязко. Пред мен шнолата на жената се закача на облегалката и тежката лъскава
коса започва да се разсипва надолу.

На стъклото, там,
където е било залепено челото ми, е останал малък отпечатък.

Вдъхвам в него.
Какво да нарисувам там?

ТАКИВА ДНИ

…има такива
дни.

Говоря за дни,
които започват, като че току-що си пропуснал да помогнеш на някого.

Говоря за дни, в
които без причина разливаш кафе в чинийката, вратите заяждат или някой те настъпва,
без да разбере.

Дни, в които
слънцето не е нито твърде близо, нито достатъчно далеч.

Дни, в които
жените изглеждат прекалено гримирани, а мъжете говорят ниско и гърлено.

Дни, в които една
усмивка ти се струва толкова истинска, колкото сухо цвете между страниците на
стара книга.

Дни, които
бълбукат като онези пластмасови китайски шадраванчета, имитиращи ручеи.

Дни, в които се
чувстваш като фермер, загубил земята си и принуден да изкарва своя хляб на
кораб, между чужди брегове.

Говоря за дни, в
които знаеш, че нещо невидимо между теб и този свят се е пропукало. В такива
дни искаш да повярваш, че някъде другаде има любов.

Не любов към
човечеството, ближния или децата ти, а дива, дълбока, трагична любов към
един-единствен човек.

Има такива дни.

…има такива
дни.