ЖЪЛТОТО ПЕТЪРЧЕ
От седмица съм се впуснал в агитация. И да ти
кажа правичката – отдава ми се. Гледам криво-ля-
во да дам кураж на наш Петърчо. Иначе тъй както
е тръгнало, ще си остане стар ерген. Те, неговите
акрани75, се изпожениха, деца им се народиха, а той
седи и чака. Какво чака, и той не знае. А може ли, те
питам, eдин мъж да стои без жена и да кукурдясва?
– Иди, брe – казвам му, – иди, що си се заманге-
льосал76 такъв. А той мига като дядо-Добревия пе-
тел и дума не обелва.
– Не си без покрив, работиш, образован си, двор
голям, зарзават колкото щеш, ама жена щом нямаш
до себе си – без значение е какво друго имаш.
– Мома ще искаш – продължавам аз, – няма да
искаш пари в заем. Какво толкова, езика ли си глът-
на? Няма да ти изядат устата я. Айде сега, щом
баща ѝ е Айкаръ Стойно, дай да стоим и да чакаме.
E, вярно е, че той като се ръкува, пръстите си брои,
но ти няма да подхождаш с недоверие. Важното
е да си изработиш тактика. Иначе ще налетиш на
рунтави гърди и като нищо ти е вързал сополите.
То всички знаят, че не цепи басма никому и сурвака
мераклиите, дето се навъртат около щерка му, но ти
сега пък какво? Я по-мъжката.
И го тупам бащински по рамото, а той не спира
да гледа като теле в шарена врата.
– Спокойно – викам, – то това с пердаха е било
отдавна. Айкаръ Стойно едва ли е същият. Остарял
е вече. Отде сили на тия години да се противи. А се
види, че неговата дъщеря върви към сама кукувица.
Тъй че може сега да е по-благосклонен и да ти изле-
зе късметят. Ама ти няма да тръгваш като на война.
Ще идеш с мир. Важното е да мислиш стратегиче-
ски и току-виж си намазал филията.
Тъй му приказвам на Петърчо, а той продължава
да зяпа, като че ли не знае на кой свят се намира.
А бай-Стойновата Злата, майчице, бе такава не-
веста, че ум да ти зайде. Аз по-красиво нещо не съм
виждал. Само да я зърнеш, и ти спира дъхът. После,
като те погледне – свят ще ти се завие. А замига ли
с клепките си, с ония, дето са като борови иглички
и вятърът им ти разроши перчема – чак тогава ид-
ваш на себе си. Това добре, ама нали Айкаръ Стой-
но все накриво гледа момчетията, дето я харесват и
набързо им охлажда мераците. Терсене човек. Но и
ти да си на негово място, какво би сторил? Дава ли
се такава хубост току-тъй в чуждите ръце.
– Така че – рекох му – не му се сърди. Ти няма
да ходиш у тях, препасал ками и пищови. Видя се,
че на такива им разменя калпаците… Чуваш ли как-
во ти говоря? – упорствам аз. – Щото тъй кат‘ те
гледам май си седнал на ушите си. Недей стоя като
препариран, ами действай. Всичко е толкова прос-
то. Важното е да ти работи фантазията.
Напълни – викам – едно шише ракия, ама от оная,
дето можеш я сбърка по цвят със зехтина. Нека да е
гроздова, в никакъв случай от джибровата! Все пак
по важна работа отиваш, няма да се излагаш я. Ще
откъснеш две-три краставици, някой друг домат –
ракия на голо не се пие. А щом стигнеш портата да
не вземеш да хлопаш като първия човек. Ще го из-
викаш по име. Ама не много силно, по-благо някак
си. Щото може пък да ти се наложи блага ракия с
него да пиеш, ако те остави жив и рачи да ти я даде,
разбира се. Появи ли се старият, няма от вратата да
издаваш четата. По-добре с крак да се подхлъзнеш
отпреде му, отколкото с език. Но, няма и да мъл-
чиш като пукал. „Добрутро, бай Стойно! ” – ще му
речеш, без да се пъчиш много. И ето, подхванал си
приказка. И за Злата ще питаш, ама отпосле. Гледай
първо да тръгне думата, че да я докараш веднъж до
масата. Като е готова салатата и си кажете някол-
ко пъти наздраве, и вече сте на втората чашка, чак
тогава си разкриваш намеренията. Казваш къде те
стяга чепикът и… толкоз. И тия мустаки да вземеш
да ги ликвидираш. Така де, иначе влизаш в пряка
конкуренция с Айкаръ-Стойновите, а това може да
ти навреди на дипломацията.
Речено-сторено, както се казва в приказките.
Станал отзарана Петър, поумил си очите, обръс-
нал се до гладко. Ще-не ще, махнал си мустаците и
заприличал на отлъчен евреин. Ударил и две чаши
вино на гладно и зачервил бузите. Взел каквото му
бях заръчал и тръгнал към прага на своите страхо-
ве и желания. „Ох, само да склони баща ѝ да ми я
даде. Веднъж да ми стане жена” – говорел си сам
той като изперкал, докато вървял натам и си мислел
отде да я подхване, че да не стане някакъв сакатлък.
И сам си давал кураж.
Хубаво е, че Господ гледа отгоре: не се наложило
да вика, за да му отворят вратата. Щото Петърчо-
вият език тъй се бил удебелил, че не можел и дума
да каже. А Айкаръ Стойно, без да подозира за не-
говите терзания, стоял пред тях си. Казвам ти, чис-
та случайност! Оглеждал нещо по дувара и както
обикновено си мърморел.
– Добрутро, бай Стойно – незнайно отде извадил
глас наш Петър.
А бай ти Стойно, без да види кой го поздравява,
изломотил начумерено:
– Знам ви аз добрутрото. Ей на, пак са наклепали
дуваря магаретата им недни.
„Почна се – помислил си кандидат-зетят и на ня-
колко пъти споменал майка ми. – Ще ме кара той
обезоръжен у Айкаръ-Стойнови да ходя. С домати
и краставици. Ракия да му нося, със салата да сме
я пиели. Че то както е тръгнало, старият мене ще
ме направи на салата. Един господ знае колко ножа
има затъкнати по себе си, лудост е туй някаква, лу-
дост – продължил все тъй наум да размишлява Пе-
търчо.”
Стойно пък, щом разбрал кой му е рекъл до-
брутрото – изгледал го изпод рошавите си вежди и
на бърза ръка се разпоредил.
– Петре бре, не ме гледай, като ошмулен! Тъй и
тъй си дошел, я ела тука, че да поизчистим дува-
ря, че видиш ли как са го нацапотили хаирсъзите77.
Ама аз само да ги пипна, ще им дам едно „Злато,
обичам те!” Да ми паднат те в ръчиките, така ще я
заобичат, че няма и да помислят за нея.
А Петър, забравил за тихата дипломация, се
хвърлил с двата крака в дълбокото. От виното ли,
от какво ли… не знам, но му дошло кураж и му се
развързал езикът:
– Ами то и аз обичам Златето… тъй де, дъщеря
ти. Ама не съм тръгнал да драскам с вар по дува-
рите.
Бай Стойно се сепнал, сякаш мълния минала
през него.
– Що рече?
Суровият му глас се ударил първо в камъните на
дувара, рикоширал и право връз Петър.
– Майко мила, тоз път изгорях – понечил да пре-
кара пак някоя мисъл през акъла си Петърчо, но
всичко в него било вече парализирано.
– Що рече? – повторил въпроса си Стойно и като
не получил отговор, добавил следващия: – Ти на
мъж ли ми се правиш бе? Я ела тука, ела, ела да те
видя що за мъж си!?
Заканителният му тон като че ли налял олово в
Петърчовите крака. Приискало му се на мига да по-
бегне в обратна посока, но как да стане? Дъртият,
на колкото и години да бил, така здраво го хванал за
ризата, че отърване нямало. Тъй, стиснат в дрехата,
Петърчо така и не разбрал как се озовал в двора му.
Кибритлията го вкарал там досущ като арестантин.
– Злато ма, излез, излез – прогърмял той и като
че ли облаците се събрали на едно място отгоре. –
Излез, къзъм78, да видиш, кой ни е дошел на гости.
– Ама, бай Стойно, то аз такова…” – понечил да
състави изречение любовчията, но не се получава-
ло. Думите му бягали като пехотинци под артиле-
рийски обстрел.
А щом се показала Злата, изведнъж навън стана-
ло по-светло. То хубаво, станало по-светло, ама на
Петърчо му причерняло.
– Леле, тате, какво си му сторил? – изхълцала
притеснена хубавицата и се спуснала към прежъл-
телия Петърчо да го наплиска с водица. Колкото и
зле да си, ако такова чудо ти държи стомна на една
педя от тебе, трябва да си луд да не дойдеш на себе
си.
– Какво си му направил? Гледай, гледай колко е
пожълтял милият – засуетила се тя. И след туй си
свалила даже забрадката и почнала да му попива
потта.
Казвам ти, – и аз жълт ставам, и сто пъти се при-
потявам само и само и мене тия ръце да ме гъделич-
кат по ушите.
А бай ти Стойно понадигнал наш Петър и взел
да се оправдава:
– Нищо – казва – не съм му сторил, дъще. Само
дето му помогнах да влезне по-бързо у дома. Че да
може сам да ти каже онова, що ми го рече одеве.
Видях аз, че прежълтява нещо, и да не го гледат на-
вън хората, го помолих да влезе вкъщи. Пък и как
да дам благословията си на пътя?
75 Акрани (тур.) – набори – б. а.
76 Замангельосал (разг.) – шашнал – б. а.
77 Хаирсъзин (тур ) – безделник, непрокопсаник – б. а.
78 Къзъм (тур.) – дъще – б. а.
Отзиви
Все още няма отзиви.