Крадецът на праскови

През евакуацията продадох наследството, което
получих след смъртта на баща си. То беше хубаво място за строеж в новите
квартали на Търново, край Севлиевското шосе, където някога бяха лозя.

Когато пристигнах в стария град да извърша
продажбата, беше горещ летен ден. Градът бе препълнен с евакуирани – във всяка
къща живееха по две-три семейства. Не достигаше вода поради безводната
местност, недостиг се чувстваше и от храна. На обед тесните тротоари преливаха
от хора и във всички гостилници изморените прислужници, непривикнали на толкова
работа, тичаха с мъка между масите.

Вечер сирените завиваха и тогава гражданите бягаха с
чанти и с куфарчета по стръмните и тъмни улички към двата тунела под града.

В хотел „Борис“ имаше десетина немски офицери. Те пиеха
бира на терасата, мълчаливи, омърлушени, с безцелно отправени погледи към
старинната крепост, потънала в бурени и в зеленина. Говореха рядко и когато
погледите им се срещнеха с погледа на българин, студените им очи се изпълваха с
недоверие и ненавист.

Бях напуснал моя роден град отдавна, като
дванадесетгодишно хлапе, през осемнадесета година, тъкмо привършваше Първата
световна война. И сиво-зелените униформи, които помнех оттогава, сламенорусите
и червени коси, сините очи и преуморените изпънати лица създаваха в мене
впечатлението, че те са били винаги тук. Само траурните начупени кръстове по
нашивките ги отличаваха от техните бащи и вуйчовци от онова време. Може би
някой от тия немци беше син или племенник на немец, от ония, които тогава бяха
построили бараките си край града, където беше разположена една обозна част с
ковачница.

Тая част се състоеше от десетина нестроеваци. Пред
бараките бяха сковани маси и скамейки, а сред тях имаше побит в земята кол, на
който бе набучен широк дървен кръг. На тоя кръг стоеше ястреб. Той беше
привързан о кола с пиринчена верижка, жълта, както бе жълт и неговият дълъг,
гол и хищен крак. Войниците го хранеха с месо и с живи котки.

Спомних си за Фриц, добермана, с щръкнали уши и с
рязана опашка, бърз като сърна. Той ни пазеше на стръмната уличка, където се
намираше месарницата на немците – един хладен като изба дюкян с желязна,
червено боядисана врата. Над него живееше французинът евреин Жан Гранжан,
собственик на единствената пералня и парна гладачница в града. И когато ние,
босокраките хлапета, минехме оттам, загледани в тлъстото жълто-кафяво говеждо,
Фриц скачаше отгоре ни с грозно ръмжене…

Няма нищо по-тягостно от повторение на миналото.
Виждах същото лятно уморено небе, каквото висеше над тоя град и тогава, и в
неговата празна синкава бездна личеше същата неизвестност да се надвесва над
страната. Търново бе малко променено; същите стари къщи, без дворчета, струпани
сякаш една върху друга, с изцапани мазилки и олющени бои, загубили своя цвят от
времето; къщи, в които се носи миризма на кисела влага и на три-четири
поколения, живели в тях. Рядко се виждаха нови сгради да развалят еснафската
линия на главната улица, а кварталите на Варуша и край Янтра бяха такива,
каквито ги оставих.

 Тръгнах да обиколя уличките, по които някога
бях играл, минах край родната си къща, в която сега живееха непознати хора, и
видях фурничката на площада, дето преди двадесет и пет години се нареждахме с
купоните в ръка, за да получим парче кален чер хляб, направен от къклица и ръж.
Над тая фурна живееше основният учител Андреев, Бучката, както го наричахме
ние, децата. Той беше дребничък, посивял, с жълти изпопадали зъби, но много
строг. Имаше многочислено семейство – седем деца. Къщата миришеше на фурна,
беше топла, пълна с дървеници, с мирис на квас. Лазар, Петко, Сана, Лиза, Мита
и Роза – почти всички починаха през тия години от недояждане и от
туберкулоза…

Колко тежки бяха условията, при които израсна нашето
поколение! Без бащи, които гинеха по фронта, обути в налъми, въшливи и окъсани,
с майки, чиито погледи горяха от мъка и от преумора – жени, изсушени от
недояждане и от плач, които не знаеха за какво да се грижат по-напред: за
нашето изхранване или за възпитанието ни. Почти всички бяхме станали гамени,
тъй като растяхме на улицата, между лагерите на пленниците, в глада, хаоса и
корупцията на тая безсмислена война…

Вечерта минах още веднъж по тесните криви улички,
потънали в мрак и глухота, едва осветлени от няколко мъждукащи електрически
крушки. Къщите хвърляха мрачни сенки, тук-там из мрака лъщяха стъкла, котка
изскачаше внезапно от някоя изба, отдето идваше миризма на оцет, на плесен и на
старинност. Бях продал мястото, без да го видя, за да не изпитам по-силно
скръбта, че се разделям с нещо свидно. Като дете там бях прекарал ония сухи,
горещи лета, когато чешмите пресъхваха и някоя епидемия пламваше в града. Но на
следващия ден не се стърпях и отидох да се простя с него, обзет от любопитство
да видя как изглеждат сега тия някогашни лозя.

Тръгнах по стария познат път много рано, с изгрев
слънце. Улиците бяха почти пусти. Едрите кварцови камъни по калдъръма седефено
лъщяха, отразявайки зарите на деня. След половин час бях накрай града. И тогава
с учудване забелязах, че местността се е променила до неузнаваемост. Беше
изникнал цял квартал там, дето по-рано имаше само две-три къщурки, няколко
варници и един каменист път, насечен от жилавите корени на акации, чиито
тъмнокафяви шушулки някога беряхме, за да ядем тяхната сладка сърцевина.

Акациевата горичка беше изчезнала. Спрет-нати нови
къщи грееха на сутрешното слънце белите си стени. Кокетни дворчета, в които
като розови облачета цъфтяха японски трендафили, се редяха едно до друго.
Непознати хора надничаха през разтворените прозорци, от които висяха постели,
сложени да се проветряват. Някъде свиреше радио и звуците идваха от хладната
вътрешност на къщата. И колкото повече отивах напред, толкова по-непозната
изглеждаше цялата околност. Вместо посивелите зидове с лишеи, които ограждаха
старите лозя, се издигаха къщи и вили, виждаха се овощни градини.

Само пътят, по който някога минаваха пленниците,
беше същият – пак така издълбан от коловозите, каменист, неравен, като дъно на
пресъхнал поток. С усилие открих тясната ивица земя, която се отделяше от тоя
път и по която можеше да се навлезе в парцелираната само в инженерската карта
местност, зад новия квартал, дето отделните незастроени места се губеха между
градините и лозята. Стана неизбежно да мина през двора на една вила. Гъста
вишнева горичка я потулваше от погледа и само заостреният ѝ покрив стърчеше над
вишните.

Дребно старче с нощна шапка, направена от женски
чорап, с богообразен вид на стар учител пенсионер, се показа на вратата. То се
приближи към мене и твърде недружелюбно ме попита какво желая. Когато му казах,
че съм собственикът на мястото, което се намира недалеч оттук, старчето
изненадано повдигна гъстите си вежди, горчиво се усмихна и силно стисна ръката
ми:

– Ах, ти, Кольо… лошо момче, нима не ме помниш?

Избелелите очи със зачервени клепачи, големият нос,
беззъбата уста и тая костелива ръка, която сега стискаше моята, едва ли имаха
нещо общо с моя някогашен учител по аритметика, комуто навремето създавах
толкова ядове. Бедният господин Петров, Козичката, както го наричахме ние,
неговите нескопосници! Някога той имаше брадичка и тая брадичка, подострена
като молив, обичаше да дъвче, когато ни изпитваше на черната дъска. Тая
забележителност сега липсваше – вероятно беше я обръснал, тъй като тя е станала
отчайващо рядка. Но той все още изглеждаше жизнен, пъргав и чистичък, както са
чистички старчетата, които не пият и не пушат. От него лъхаха спретнатост и
порядъчност, каквито имаше в ония вече починали наши дядовци и бащи, свикнали
да живеят редовен и духовно чист живот.

– Нима продаде мястото? – извика той, когато му
казах защо съм дошъл. – Боже господи, кой продава сега?

В очите му се появи огорчение. Той пусна ръката ми
бавно, с нескрито разочарование.

В двора на вилата тревата бе мокра от росата.
Току-що напръсканите асми сушеха на слънце широките си листа. Леха латинки
красеше входа, по чиито стъпала прецъфтелият трендафил беше изронил листата си.

Дванадесетгодишна девойка донесе два стола. И докато
ядяхме вишневото сладко, което моят учител поднесе, той ми се похвали с
уредбата на лозето си, като не забрави още веднъж да ме укори за продаденото
място.

Слушах тихия му глас между звучните изсвирвания на
авлигите и те ми напомняха за хубавите сутрини на моето детство. Ако не бе
нуждата, никога не бих продал това място. Когато го видях, убедих се, че
добрият старец е прав да ми се сърди. Няколко орехови дръвчета, кой знае как
изникнали тук, с гладки сребристолъскави стъбла, с едри жълто-зелени листа,
прилични на млади палми, хвърляха дългите си сутрешни сенки по тревясалата
поляна. Нищо не напомняше, че някога тук е било лозе. Насреща беше издигната
вила. Дебел човек с грамадна сламеница стоеше на терасата и любопитно ни
гледаше. Една постройка, която служеше за кошара, бе разрушена и малко
по-настрана от нейните още неразчистени основи се издигаха тухлените стени на
бъдеща къща.

Само колибата на полковника беше такава, каквато я
оставих. Бурени и жалки храсти я обвиваха като мрачна развалина. Почернелите
керемиди на покрива бяха обрасли с жълти мъхове и сиви лишеи. Тя беше каменна,
четвъртита, прилична на стар барутен погреб и тъй дълбоко вбита в земята, че
човек можеше да стъпи на покрива ѝ, ако се приближеше откъм гърба ѝ. Бе
построена така, че задната ѝ част потъваше в земята, докато предната се
откриваше висока няколко метра. Хралупест орех с изсъхнали връхни клони
хвърляше зелената си прозрачна сянка върху тая жалка купчина, цялата потънала в
хлад и в роса. Никаква пътечка не водеше към нея и никаква човешка следа не
показваше някой да е идвал тук.

– Помниш ли полковника? – попита моят учител, когато
се приближихме към колибата.

– Колибата е същата – забелязах аз.

– А историята с жена му… Нима си я забравил?
Целият град говореше за нея.

Историята с жена му бях забравил. Колкото за
колибата, в моето въображение тя беше запазила по-големи размери. Как да не я
помнех, когато беше служила на детските ми мечти за най-подходящо място, което
населявах с всички магьосници и герои от приказките.

Един ден видях пред нея да стои една жена. Бях дошъл
да помародерствам и когато се промъквах към старата зарзала на полковника, натежала от плод, се натъкнах на жената. Тя седеше на ниско столче пред вратата,
облечена в светлосиня рокля с широки ръкави, през които излизаха нейните
ослепително бели разголени ръце. Къдравата ѝ коса, златиста и буйна, лежеше
разчесана в скута ѝ. Седеше неподвижно, замряла в съзерцание. Всред тишината на
старата колиба, сред този пустош и глухота тя приличаше на привидение. Когато я
видях, обзе ме ужас, сърцето ми сигурно е престанало да тупти и мисълта, че тя
е същество от неземния и магьоснически свят на приказките, скова волята ми.
Неочаквано тя се обърна и аз видях очите ѝ – дълбоки и сини, изпълнени с мека
светлина и с тъга. Аз наддадох уплашен вик и с всички сили избягах от нея.
Докато тичах към града, разкайвах се, че не съм вярвал в съществуването на този
прекрасен и ужасяващ свят. Няколко пъти се спирах, изкушаван от желанието да се
върна и отново да я видя, за да се убедя, че тя е обикновено човешко същество.
Когато стигнах вкъщи, разказах приключението на майка си.

– Тя е жената на полковника – каза майка ми, учудена
от развълнувания ми вид.

Жената на полковника?!… По-късно я видях да минава
край нас и тя ми се стори пак така тайнствено красива със своята дълга тъмна
рокля, с широкополата си шапка, с черните си ръкавици и със сладостната миризма
на парфюм, която оставяше след себе си.

Колкото до самия полковник, познавах го много добре.
От него се бояха всички, най-вече ние, децата, които често играехме край лозето
му. Панически страх ни обземаше, когато чуехме металическия му глас да ни
отправя проклятия и закани. Той беше шишкав, към петдесетгодишен, плещест,
късоврат, с плътно прилепнали към черепа уши, с остри сиви очи и побелели коси,
стригани алаброс. Тоя алаброс придаваше на главата му израз на рис.

Често го виждахме по Марно поле как инспектира
обучението на войниците. Войниците се вдървяваха, щом го зърнеха, подофицерите
трепереха за частта, която обучаваха, офицерите се червяха или бледнееха, ако
ударът с нож не излезеше достатъчно енергичен. Фелдфебелът, въоръжен с дълга
върлина, на чийто връх набучваха парцалена топка, заставаше срещу войника,
който държеше пушката си с натъкнат нож. И ако войникът не умееше да се брани,
фелдфебелът го блъскаше немилостиво в гърдите или по лицето с върха на
върлината. В такъв случай полковникът побесняваше – късият му врат ставаше
апоплектично червен. Той се нахвърляше върху нещастния селяк с псувни, закани,
плесници и след като излееше по този начин гнева си, наказваше го под оръжие.
За него дисциплината беше сляпо и безпрекословно подчинение, а върхът на
военното изкуство – ударът с нож.

Той беше донесъл от Русия покрай военните познания
всички руски ругатни, за да хока с тях войниците, както и безкрайно
благоговение пред царизма, чувство, което бе преминало и към „негово
величество“ Фердинанд Първи. През 1912 и 1913 година беше се бил срещу турците
и сърбите, които го раниха с шрапнел в горната част на бедрото. Оттогава бе
полуинвалид, тъй като малко понакуцваше. През Европейската война беше назначен
за комендант на града.

По него време градът беше пълен с пленници. Грамадни
копи сено и слама се издигаха на Марно поле, което служеше и за плацдарм на
войниците. Складове с храни се намираха из старите търговски изби и магазини.
По копите работеха пленници, повечето сърби и румънци. В лагера на запад от
града живееха русите, които се ползваха с особено благоволение и симпатии,
французите, италианците и англичаните, които не работеха нищо.

На полковника беше поверена тая разноцветна
пленническа маса. Той презираше румънците и диво мразеше сърбите, „коварните и
подли съюзници“ от Балканската война, които го бяха ранили и провалили военната
му кариера. Инвалид и вече застарял, той започна внезапно да се грижи за имота,
останал от баща му, разчитайки един ден да построи тук вила и окончателно да се
оттегли в нея на старини. И твърде често идваше да провери как върви
прекопаването или пръскането на лозите. Със селяшка пестеливост и
скъперничество държеше сметка за всяка похарчена стотинка. На съседите беше
омръзнало да се карат и да се съдят с него. За един случайно хвърлен камък край
синора той вдигаше скандал и заплашваше съседа си с бой.

– Беше недостъпен за нас,
обикновените хорица, с които се държеше господарски – разказваше моят учител,
който ми припомни тая история.

За да направи и имота си недостъпен, заповяда на
ординареца да прекара между бодливия тел, с който бе оградено лозето, тънка
цинкова жица, привързана о звънец, скрит в дрипите на едно чучело, изправено
там да плаши свраките и косовете.

Тъй като старата колиба беше нехигиенична, та
полковнишата предпочиташе да летува у свои роднини, недалеч оттук, ординарецът
пазеше лозето до неговото обиране. Тоя ординарец беше висок мършав селянин,
отскоро останал вдовец, с мижави очи, които напомняха очите на слепец, с кафяви
мустаци, увиснали като царевични бради над тънките му устни. Мълчалив и
затворен в себе си, той ходеше като лунатик и сляпо изпълняваше заповедите на
полковника. Ако не беше ординарец, сигурно би станал калугер и също така робски
щеше да служи на владиката, както сега служеше на полковника.

В края на лятото през осемнадесета година градът
пламна от коремен тиф. Небивала суша изгаряше земята. Напеченият от слънцето
град потъна в прах и миризми. Скалите, върху които е застроен, излъчваха
топлина дори през нощта, като стени на пещ. От полупресъхналата река идваше тежка
миризма на тиня, а в старите дървени къщи се навъдиха множество хлебарки.
Чешмите се пущаха за няколко часа и веднага след това се спираха. Край водата
ставаха свирепи сбивания между жените, които слагаха от вечерта разни тенекии и
смачкани съдове, за да създадат по такъв начин някакъв ред. Градът замря,
вцепенен под бледосиньото прашно небе. По обед той се губеше в мараня,
разсичана от погребалния звън на петте черкви. Дюкяните се отваряха само за
няколко часа. Хората престанаха да се ръкуват; пиеха преварена вода, миеха
ръцете си с разредена карболова киселина и се изселваха в лозята. Всички
забравиха приближаващия се неизвестен край на войната, глада и своите близки на
фронта. Епидемията вземаше застрашителни размери – в пленническите лагери имаше
случаи на холера, донесена от пленени колониални войници.

Тогава полковникът избяга с жена си тук, в старата
колиба.

Една военна каруца докара багажа – огромно дървено
легло, дюшеци, няколко стола, кухненска маса и завивки. Семейството се настани
в каменната колиба, хладна като изба. Тя имаше само една стая, измазана с вар,
с долапи и с пезули в стените. Дебела дъбова врата, надупчена от червеите,
която се заключваше с дървено сюрме и с грамаден ключ, водеше направо в стаята.
Два прозореца с капаци и с железни перила, без стъкла, пропущаха светлината
вътре.

Наредиха се криво-ляво. В хладната колиба горещината
не се усещаше така убийствено. Обядваха и вечеряха на трема, запазени от
сянката на стария орех, на който през нощта кацваше някой чухал.

Ординарецът оплеви бурените наоколо, окоси тревата и
построи пейка и пещ близо до старата зарзала, отрупана всяка година с обилен
плод. Една бедна жена от Варуша, на име Марьола, идваше да готви всяка сутрин и
си отиваше на обед, без да гледа на горещината. Обхванат от панически страх
пред епидемията, полковникът забраняваше външен човек да влиза в колибата.
Слугинята готвеше вън. Преди да пристъпи към работа, тя обличаше една вехта
рокля на госпожата, а своята дрешка закачаше на дюлите, близо до пещта. Колкото
до ординареца, той спеше безропотно на двора.

Самият полковник, щом слезеше
от файтона, с който пристигаше от града, бързаше да съблече бялата си лятна
куртка под дърветата, измиваше тутакси ръцете си с карбол и след като навлечеше
дрехите, които жена му донасяше, влизаше в колибата. Чаша преварена вода, в
която сипваха йод, довършваше този неотменим дезинфекционен обред. Тогава
полковникът сядаше да обядва, вече успокоен, че микробите са умъртвени от
антисептичното действие на тия медикаменти – единствените, които познаваше.

Неговите грижи към петдекаровото лозе не престанаха
дори и през това време. Всяка вечер, щом се върнеше, тръгваше да обикаля имота,
следван от ординареца.

Няколко дни след тяхното преселване една от
прасковите беше обрана. Крадецът беше се вмъкнал през нощта, без да бъде
усетен. Полковникът се разгневи страшно. Той се гордееше с тия дръвчета, които
раждаха едри и вкусни плодове. За да ги спаси от сушата, ординарецът отиваше
всеки ден за вода с един бракуван артилерийски кон, натоварен със саки, и ги поливаше.
Плодовете се червенееха отдалеч като оранжеви птици, накацали по редколистните
дръвчета.

Войникът получи строга заповед от сега нататък да
нощува в лозето, за да хване крадеца.

През тия усилни години мародерствата в лозята
ставаха ежедневно. Дружини от гладни деца и бедняци налитаха на гроздето и на
плодовете, без да искат да знаят за епидемията. Безстопанствени кучета,
натирени от селата, скитаха из лозята и се хранеха с грозде. Освен това от
пленническите лагери бягаха „роби“. Те крадяха плодове, дрехи, сечива и
неведнъж пат-рулите застрелваха някой от тия нещастници, чийто труп оставаше
непогребан с дни.

Семейството заживя усамотено. Не посещаваха никого и
никой не ги посещаваше. Всяка сутрин файтонът отвеждаше полковника в града и на
обед го докарваше обратно. След като се нахранеше и поспеше в хладната колиба,
той отиваше на работа и се връщаше привечер, когато горещото слънце залязваше
зад тъмните брястови горички към лагера. После вечеряха на трема, играеха на
карти и разговаряха за хода на войната.

Всеки следобед между три и пет часа ординарецът
отиваше за вода твърде далеч оттук, понеже местността бе безводна, а сушата
беше изпила всички близки изворчета и чешми. Тогава Елисавета, жената на
полковника, оставаше сама.

В тия следобедни лениви часове дърветата хвърляха
къси сенки, от небето идваше суха светлина, дразнеща очите, и всичко замираше в
тъжен унес. Над пожълтелите лози прехвръкваха малки сиви мухоловки, по
безоблачното небе не прелиташе нито една птица, тежка глухота лягаше над околността
и само далеч, по посока на града, дето се чернееше гарата, изпищяваше
локомотив, който изпущаше тежък чер дим и отвличаше след себе си дълга верига
вагони, пълни с войници, храни и муниции за фронта.

Елисавета прекарваше тия часове на трема, където шиеше
или четеше. Тя беше красива жена, преминала първата си младост, и сега
излъчваше уморената и презряла хубост на отминаващо лято. В големите ѝ очи се
долавяше нещо замислено, твърдо, дори мрачно, което придаваше на погледа ѝ
студен израз, какъвто имат очите на бездетните и незадоволени жени.

– Аз я смятах за безсърдечна – разказваше старият
учител, – достойна другарка на такъв човек, какъвто беше полковникът. Но жена
ми беше на друго мнение. По-късно се убедих, че тя е права.

 Нейният
съпружески живот не беше щастлив. Полковникът бе суров човек и неговият сприхав
характер стана причина тя да се чувства самотна и преждевременно остаряла.
Сигурно не беше изпитвала дори половината от това любовно щастие, което днес
изпитва едно момиче. Брачният ѝ живот премина между три войни, които страната
води в течение на седем години. Тя помнеше само няколко хубави дни от техния
брак, годините преди Балканската война, когато беше най-хубавата жена в града и
най-желаната дама на баловете, където по онова време още танцуваха мазурка.
Тогава нашето офицерство подражаваше на руското царско офицерство с неговото
грубо тщеславие и просташко разточителство. Когато полковникът я поиска за
жена, тя беше учителка в града. Ползваше се с уважението на гражданите, защото
бе от вид-но, ала обедняло семейство. Може би това я накара да стане жена на
застарелия капитан, петнадесет години по-възрастен от нея, а може би е била
привлечена от екселбантите, белия кител и от глупава суетност, която не ѝ е
позволявала да се омъжи за друг човек. През тия години офицерството
представляваше висшият обществен слой. По-късно, когато е загубила надеждата да
има деца, тя се е изпълнила с предчувствието, че от сега нататък не ѝ остава
нищо друго, освен да доживее този нерадостен живот, в който младостта ѝ беше се
прахосала напразно. Голямата война я накара окончателно да се примири.
Елисавета беше доволна, че мъжът ѝ не е на фронта и че благодарение на поста,
който заема, може да има в къщата си всичко, което другите нямат.

В самотните часове, които прекарваше всеки ден, тя
изпитваше най-силно това неизказано чувство на отчаяние и на малоценност, което
измъчва безплодните жени пред прага на старостта. Единственото развлечение за
нея бяха книгите и новините, които съпругът ѝ и Марьола донасяха от града. Тя
се утешаваше с тях така, както нещастният човек се утешава с нещастията на
другите. Новините бяха лоши: хлябът ставаше все по-оскъден, а епидемията
продължаваше да взема всеки ден своите жертви, между които имаше и нейни
познати.