Когато бях армейски генерал

КОГАТО БЯХ АРМЕЙСКИ ГЕНЕРАЛ

НЕЩО КАТО УВОД

В
кое поделение е служил Уди Алън? Как да вкараме Бетовен в пътя? Защо жените не
харесват Швейк?

Да започна първо с това: кой е войникът Мишев?

Той е същият, който се подвизава и под името
Вешим.

Вешим,
когото много хора наричат ВешиН и го мислят за внук или правнук на художника
Ярослав Вешин.

Нещо
повече: покрай него журналистите започнаха да наричат и художника класик
Ярослав – ВешиМ. Току в печата ще се появи дописка, че е намерена неизвестна
картина на художника ВешиМ. А наскоро „24 часа“ писа, че милионерът Валентин
Златев колекционирал картини на ВешиМ.

Декларирам,
че двете лица, Мишев и Вешим, са едно и също лице, т.е. – аз. Такива декларации
съм писал неведнъж, за да послужат пред разните счетоводства при изплащане на
хонорари.

А веднъж
в редакцията на „Стършел“ се обади читателка, която искаше да разговаря с г-н
Верешчагин.

Само с
Мърквичка не са ме бъркали – ето какви недоразумения ми докара този псевдоним.

Но в
казармата има ред и нещата са сериозни – там псевдоними не вървят. Затова през
времената на Студената война в стройните редици на армиите от Варшавския
договор воюваше само школникът Мишев. Вешим тогава не беше в строя, но пък
винаги присъстваше и наблюдаваше събитията отстрани.

***

За
приключенията си като морски капитан съм ви разказвал в друга книга. Ако сте я
чели, вече знаете, че морски капитан не съм бил.

Отсега си
признавам – и армейски генерал не станах… Но съм воювал на различни фронтове
в социалистическата казарма точно две години и три месеца – достатъчно време,
за което един редник може да израсне до маршал, ако е носил в раницата си
маршалски жезъл.

Аз жезъл
в раницата си на школник не носех, а носех всичко, което беше описано в
повиквателната – два чифта чорапи, два чифта гащи и прибори за бръснене.

Приборите
за бръснене веднага ми ги откраднаха, гащите малко по-късно. Но най ме е яд за
друго откраднато – тия две години и три месеца от живота ми. Който май ще е
единствен и друг не се предвижда. Макар Уди Алън да казва: „Не, че вярвам в
прераждането, но за всеки случай ще си взема чифт бельо за смяна“, аз резервно
бельо за другия живот няма да нося – и там ли да ми го откраднат като в
казармата?

Късно е
вече да се жалвам – за изгубените гащи и изгубеното време между 1983 и 1985
година. Социализмът взе от едни хора къщи и фабрики, на други – бъдещето, на
трети им взе целия живот, не върви да се оплаквам за някакви две години и три
месеца…

Вярно, че
бяха от най-прекрасната ми възраст – младостта. Влязох точно на 23 години,
излязох на 25 и 3 месеца. (Не съм дребнав, но и тия 3 месеца не мога да ги
простя, винаги ще ги напомням – оттук до края на книгата.) Точно бях завършил
университета, бяха ме назначили вече на работа в „Стършел“, всеки ден пишех
смешки и имах велики творчески планове.

И
изведнъж: край на личните планове! Тръбата свири сбор, държавата ме призовава
да я браня!

Първото,
което се запитах: споменатият Уди Алън (също колега хуморист) ходил ли е в
казармата, за да защитава американската си държава? Доколкото знаех, той свиреше
на кларинет в един нюйоркски бар, а не гърмеше с автомат в някоя военна база на
Пентагона – в Тексас или Аризона.

А аз съм
длъжен – иначе съд!

Добре, от
мен да мине, ще защитя отечеството – но от кого?

Не виждах
чужда армия да ни превзема, нито вражески танк да атакува бащиното ми огнище. И
аз ли като съветския боец Матросов (от деца ни възпитаваха с подобни героизми)
да затискам с тяло амбразурата, или с връзка гранати да се хвърлям под натовски
танкове?

По онова
време соцпропагандата ежедневно ни подгряваше, че сме на ръба на войната:
натовците от Западна Европа и ястребите от Щатите искат да унищожат социализма.
Военнолюбците империалисти са готови да запалят Трета световна война, трябва да
ги спрем! Защитата на мира и социализма е върховен дълг на всеки българин! С
оръжие в ръка да се борим за мир!

Ако не
друго, във Факултета по журналистика се бях научил да не вярвам на пропагандата
и автоматично да си затварям ушите, когато ме наставлява Глас на рупор – от
упор.

Сега
Гласът на рупора ме призоваваше да воювам за мир – схващах тоя абсурд (война за
мир) и никак не ми се воюваше. Но имах ли избор? Връстниците ми на Запад го
имаха: на повечето места в цивилизования свят армиите бяха професионални, а
военната служба не беше задължителна. Но разликата между тях – там, и нас –
тук, си я знаехме. ТЕ бяха свободни хора, можеха да пътуват по света, да
живеят, където си поискат, да четат, каквото поискат, да слушат музиката, която
им харесва, и да се обличат, както намерят за добре. НИЕ нямахме такива права, можехме
най-много да идем на запад до ГДР, но само на екскурзия, организирана от
„Балкантурист“, да учим в чужбина – но само в Москва (децата на отговорните
другари бяха с предимство), да четем – от „Как се каляваше стоманата“ до „Син
на работническата класа“, да слушаме естрада от Емил Димитров до Муслим
Магомаев и от Лили Иванова до Алла Пугачова. От малки ни пазеха от „западното
влияние“ – бяхме чавдарчета и пионери („Рапорт даден, рапорт приет“), после
задължително комсомолци („Комсомол, Комсомол – ти летиш като сокол!“)… В
училище ни мереха косите на сантиметър и ни стрижеха с ножица, гонеха ни, ако
сме с дънки, изключваха ни за слушане на упадъчната рок музика… В гимназията
имахме задължителни часове по военно обучение, в които пенсионирани офицери ни
учеха да разглобяваме автомат „Калашников“ и пистолет „Макаров“ – не само
момчетата, но и момичетата. В десети клас лагерувахме една седмица на военен
лагер в рилското село Говедарци – униформи, маршировки по плаца и стрелби – пак
с „Калашников“ – автоматът, обявен за върховно постижение на съветската
индустрия.

Докато
„Дженерал мотърс“ произвеждаше линкълни и кадилаци в Щатите, а Федералната
република Германия – мерцедеси, съветските (и български) военни заводи бълваха
автомати. За автомобил у нас се чакаше по двайсет години, за апартамент – и
повече, за цветен телевизор – по няколко седмици на денонощна опашка. Но виж:
„Калашников“ бе осигурен на всеки социалистически гражданин – да воюва за мир
срещу силите на империализма.

Когато
завършеше гимназия, младият американец тръгваше да пътува до Стария континент –
задължително да види Рим и останките на Древна Гърция. Щом завършеше гимназия,
българският младеж трябваше да влезе в казармата и да получи своя автомат.

Номерът на моя автомат го помнех доскоро – почти трийсет години. След като
го издадох на старшината, номерът остана като щампован в паметта ми. Опитвах се
да го забравя – напразно. Животът си течеше, годините минаваха, забравях любими
книги и филми, лица на любими хора, вълнуващи срещи, драматични раздели… Но
номера на моя „Калашников“ не можех. Понякога той изплуваше в паметта ми на
най-неочаквани места – казвах него, когато счетоводители ме питаха за ЕГН-то
или в обувен магазин вместо номера на обувките си.

Преди
седмица в един хубав ден установих, че вече не го помня… Нито една цифра от
поредицата.

Дали това
не е първи знак от г-н Алцахаймер? Дали господинът не се е заиграл с гумичката,
за да изтрие всяка информация от мозъчната ми кора, започвайки от военния
раздел, раздел „Казарма“?

Затова реших да побързам с тази книга – разказ за социалистическата казарма, преди Алцхаймер да се е разбързал с гумичката.

***

„Ако се
наложи да сте сами на пустинен остров, коя книга бихте взели със себе си?“
Такива тестове се явяват понякога в забавните страници на вестници и списания.
„Приключенията на Швейк“ – отговарям, без да се замисля.

Това е
книгата, която съм чел стотици пъти, без да ми омръзва – от юношеството, та до
днес. Знам почти наизуст историите на Храбрия войник, мога да ги преразкажа и насън
да ме бутнеш. А когато ми е тъпо, имам изпитана рецепта – няколко страници от
Хашек и доброто настроение се връща.

„Швейк“
взе със себе си моят покоен приятел и колега Кръстьо Кръстев в болницата,
когато му предстоеше тежка операция.

С
обемистото томче под мишница аз тръгнах да си търся жена – спътник в живота.

Ето защо:

Младостта
си отиваше – тананиках си „не съвсем, не съвсем“ и си живеех безхаберно, по
ергенски, волен като птичка. Неочаквано срещам Радой Ралин. И още по-неочаквано
той ме почва:

– Ти на
колко стана?

– На
трийсет и шест…

– Ааа,
време е да се ожениш… Аз като станах на трийсет и пет години и си казах:
което момиче срещна на улицата, за него ще се оженя…. Така и направих.
Тръгнах по улицата и се ожених за първата моя позната, която срещнах… –
Направи пауза и продължи: – Разбира се, след две години се разведох… – Пак
пое дъх: – Но пък имам двама сина… – Отново пауза: – Разбира се, аз с тях не
си говоря… Но пък имам няколко внуци… – Погледна ме и завърши невесело: – И
с тях не си говоря…

– Ами
тогава, чичо Радой – рекох му, – за какво да се женя?

– Защото
си закъснял. Минал си трийсет и пет! – натърти на своето и продължи по пътя си.

За мен
Радой беше безспорен авторитет – най-големият български сатирик. Вслушах се в
съвета му и тръгнах да си търся жена.

Но не
исках да е случайна приятелка, срещната на улицата – както при Радой. Затова
дълго мислих и реших, че най-подходяща за съпруга е не онази, която има дълги
крака, руса коса или „страшни очи“, богати родители или самостоятелен
апартамент.

А тази,
която е чела „Швейк“. Чела ли е, значи има чувство за хумор и склонност към
кикот. Ако за други бракът е хомот, нека за мен да е безкраен кикот – да минава
в шеги и закачки. Пък ако се стигне до семейни скандали – ще разведряваме
атмосферата със семейно четене на Хашек.

Гушнах
„Швейк“ под мишница и двамата с него тръгнахме да си търся булка – която го е
чела, за нея ще се оженя.

Една,
втора, трета… Нищо.

Отговорите
бяха:

– Абе, то
е нещо за казармата… Не ми е интересно…

Или:

– Мъжка
книга… Не мога да ѝ разбера хумора…

– Същата
ли е, дето я носиш? Много е дебел войникът на корицата – и това ми чуха ушите.
Оставаше само девойката да препоръча на Швейк диета за отслабване.

Така и не
срещнах жена, която да се развълнува от приключенията на Храбрия войник.

Затова се
наложи да снижа критерия – сегашната ми спътница в живота има известно чувство
за хумор, животът с нея (невинаги) е безкраен кикот, а към Швейк няма да
посегне дори да го оставя на възглавницата ѝ.

Ще отмести книгата настрани или с нея ще подпре меката
мебел, за да ми напомни, че диванът в хола ни отдавна е за смяна.

Да, никой
не е съвършен… Жените не се интересуват от поручик Лукаш и фелдфебел-школника
Марек, от мнението на сапьора Водичка за маджарките и от лакомията на свръзката
Балоун.

Както мен
хич не ме е еня за половия живот на героините от „Сексът и градът“.

***

Разговор
за казармата може да развали и най-веселата компания. Сигурно ви се е случвало:
събрали сте се на хапване, пийване, майтапът си върви, докато някой подхване:

– А пък
старшината ни, Глогов се казваше, беше голяма драка…

– Стига с
тая казарма! – ще го прекъснат от женската част на компанията на
най-интересното място. – Когато сте само мъже, тогава си говорете по военни
въпроси!

Така че напълно
съзнавам риска като автор – да загубя женската читателска аудитория с шеги по
военни въпроси.

Ярослав
Хашек не можа да спечели женското внимание, та аз ли?

Но пък си
струва да се опитам.

Пък и се
налага…

Защото
напоследък чувам отново гласове за въвеждане на задължителна военна служба –
дисциплинирала, научавала на родолюбие и патриотизъм; само така безхаберният
юноша ставал мъж.

Това с
възмъжаването е голяма заблуда – целта на казармата е не да те направи личност,
а обратното – да те обезличи. Да те превърне в бойна единица, анонимно колелце
и винтче от военната машина. Да изпълняваш заповеди, без да разсъждаваш, защото
друг разсъждава вместо теб – твоят командир: лейтенант, капитан, майор или
полковник. Той разполага с живота ти, за него ти си едно оловно войниче и той
може да те жертва когато си поиска.

Сещам се
за една карикатура от Славомир Мрожек, друг мой любим писател, който също
рисуваше и карикатури със смешни човечета. Мрожек, царят на абсурдите, беше
нарисувал един военен да командва силует с разрошена грива. Военният: „Стани!
Легни! Стани! Легни! Бетовен, ти на глух ли ми се правиш? Два непоряда по
служба!“.

Това е
казармата – навсякъде по света. И в миналото, и днес. Само им дай Бетовен, ще
го вкарат в строя с маршова крачка!

Към класическата
военщина соцстроят добавяше и идеология – облечеш ли униформата, си длъжен да
отдадеш живота си за делото на комунизма – нещо такова се казваше във военната
клетва.

Социалистическият
войник маршируваше под портретите на Маркс, Енгелс, Ленин, Георги Димитров и
Тодор Живков, пееше на отиване към столовата „Хей, от запад се надига черна
вражеска вълна!“, а вечер си лягаше с националния химн, в който последният
куплет бе: „Дружно, братя българи, с нас Москва е в мир и в бой! Партия велика
води нашия победен строй!“.

Уж
армията възпитава на патриотизъм, а за чужда столица пеехме в националния химн.
Уж служехме на народа, а славехме една Партия – то други партии нямаше.

Това беше
нашата казарма, социалистическата – но каква да е, когато и животът навън е
превърнат в казарма.

– Такива
бяха времената! – се оправда Добри Джуров (истински армейски генерал, за
разлика от мен, и дългогодишен министър на отбраната – пак за разлика от мен)
след 10 ноември; без капка угризение, без намек за извинение.

Никак не
ми се иска отново да се връщат „такива времена“ за моите деца и за техните
връстници. Които сега имат щастието да си избират сами бъдещето, да растат като
свободни хора, а не като колелца и винтчета във военни машини, движени от
идеологически доктрини.

***

В
университета влязох от първия път, в казармата – от втория.

През
септември 1978-а получих повиквателна за армията: да се явя на 17-и еди-къде
си, в еди-колко си часа. Датата я помня, защото съвпадна с рождения ми ден.
Вместо да го празнувам с приятели, щях да марширувам по плаца.

Бях
виждал по нашата телевизия как хипитата в Щатите си горят повиквателните за
Виетнам – това ни го даваха, за да видим колко е лош животът на Запад.

А при нас
животът е много хубав, отиваш с песен в казармата. Смееш ли да си изгориш
повиквателната?

Не ми и
хрумна да щракам със запалката – огледах листчето, прочетох го няколко пъти и
започнах да си набавям нужното от списъка: прибори за бръснене, четка и паста
за зъби, долни гащи и „юнашки фланелки“, хасе за партенки.

Няколко дни
преди 17-и играх футбол в двора на панчаревското училище и си скъсах менискус
на дясното коляно. Окуцях, сложиха ми гипсова шина и ме обявиха за НГВС
(НеГоден за Военна Служба).

Отложиха
ме за една година, но тъй като бях приет в университета, започнах да уча (на
куц крак) и казармата се отложи с пет години – докато завърша.

„Хе, пет
години – рекох си куцук-куцук, – далечно бъдеще. Дотогава може да отменят
задължителната военна служба.“

Дете
наивно, социализма не познаваш! Не само не я отмениха, но я увеличиха. По онова
време службата за висшисти беше година и половина, направиха я две. А накрая ни
задържаха и три месеца свръхсрочно.

Но
отлагането си имаше и добрите страни – когато дойде втората повиквателна,
влязох в казармата не като охахавен юноша бледен, а като нахитрял младеж,
запасен с известен житейски опит. Такъв войник е трудно да го натискаш с
униформен ботуш или с идеологическа преса. Бях не само житейски, но и
литературно подготвен за казармата – от дългогодишно приятелство с редник Йозеф
Швейк бях заприличал и физически на него. Запазил съм снимка от влизането в
Плевенската школа за запасни офицери – остриган нула номер и с щръкнали уши,
пухкав и ухилен, същински двойник на Храбрия войник, както го рисува
илюстраторът Йозеф Лада.

Не само
приличах на Швейк, бях си и решил да се държа като него – идиотски. Разбира се,
Храбрия войник от австро-унгарската армия бе доказан идиот (имаше си тапия), а
аз трябваше тепърва да се доказвам.

Е, за две
години и три месеца мисля, че успях.