„Когато Лорилий ми се усмихне, нищо друго няма значение. Може да стане земетресение, торнадо, да плъзне смъртоносен вирусен щам, извлечен от азиатски маймуни, който накрая ще изтреби цялото познато ни човечество, а аз няма и да забележа“ – ето такива мисли са обсебили 16-годишния Дъг Шафър. Свободолюбивата по дух Лорилий обаче се среща само с лоши момчета. Затова Дъг си поставя за цел постепенно да опетни своята репутация, като развие зависимост към… дрогата. За да се чувства Дъг потиснат, има и още една причина – принуден е да живее в сянката на по-големия си брат Тревър – бивша футболна звезда на гимназията, а днес воюва в Ирак.
Дрога
Изчерпан
Автор: Мая Слоун
Преводач: Светлана Комогорова
ISBN: 978-954-28-1354-5
Дата на издаване: 2013-08-01
Страници: 252
Преведено от: английски език
Корична цена: 2 лв.
Normal
0
false
false
false
MicrosoftInternetExplorer4
Ревю от Петя Райчева за книгата ДРОГА/Мая
Слоун
Интересно какви неща могат да преминат през
главата на един тинейджър. Тинейджърството се характеризира като трудна
възраст, наивна възраст, но до голяма степен тя е и поучителна възраст, защото
тогава цялото ти тяло и всичките ти сетива работят в полза на възприятията към
света и околните, както в положителна, така и в отрицателна степен на светоусещане.
“Дрога” не е точно книга за
пристрастяването към дрогата. В нея дрогата е просто алтернативна възможност да
привлечеш нечие внимание и да бъдеш забелязан от другите.
На пръв поглед Дъг Шафър е от онези
момчета, които си мислят, че са незабележими, че се движат само с един
единствен приятел, че живеят в сянката на по-големия си брат и имат голяма
любов, но несподелена. До колко в тази възраст любовта може да се нарече любов
не знам, но със сигурност е нещо като обсебваща мания, като фикс идея, която
бързо може да изгуби блясъка си. И все пак тинейджърските години са време на
подражание. Дъг Шафър си има голяма любов, чието име е Лорилий – достатъчно е
тя само да го погледне и всичко друго губи значение. Но Лорилий си пада по лоши
момчета, а нашият герой съвсем не е такъв. Може би затова техните
взаимоотношения се свеждат само до разговори в краткотрайните почивки, когато
пушат цигари без филтър и той играе роля на слушател. Но това е само на пръв
поглед. В дълбините на неговата душа живее едно друго същество, чувствително и
устремено в своите тинейджърски търсения за смисъла на живота. Трудното му
детство като дете израснало без баща и живеещо в сянката на по-големия си брат,
който е бивша футболна звезда на гимназията, а в момента е на мисия в Ирак, още
повече засилват желанието на Дъг да промени живота си. Промяната се свежда до
избора на една алтернативна възможност – дрогата.
Книгата разглежда кратък период от
живота на главния герой, но дава много изводи за тинейджърските търсения и
смисъла на живота. Какво си готов да направиш за да бъдеш като другите? Все пак
да бъдеш като другите не е толкова трудно, по-трудно е да бъдеш себе си.
Историята е разказана на
тинейджърски език, който на моменти излиза извън границите на обикновеното
общуване и повествованието придобива съвсем различен облик, но умело съчетан с
предишния. Интересно е да отбележа, че историята е разказана в 1 л. ед. ч. oт
името на главния герой, който е момче, а авторката е жена. Ако тази информация
предварително не се знае, изобщо не се забелязва и мога да каже, че магията на
разказа в стилово отношение е добре издържана.
“Дрога” е книга за смисъла, за
човешките търсения и за избора, който правимзаради другите,
пренебрегвайки себе си…
Препоръчвам!
/* Style Definitions */
table.MsoNormalTable
{mso-style-name:“Table Normal“;
mso-tstyle-rowband-size:0;
mso-tstyle-colband-size:0;
mso-style-noshow:yes;
mso-style-parent:““;
mso-padding-alt:0cm 5.4pt 0cm 5.4pt;
mso-para-margin:0cm;
mso-para-margin-bottom:.0001pt;
mso-pagination:widow-orphan;
font-size:10.0pt;
font-family:“Times New Roman“;
mso-ansi-language:#0400;
mso-fareast-language:#0400;
mso-bidi-language:#0400;}
Normal
0
false
false
false
MicrosoftInternetExplorer4
ПЪРВА ГЛАВА
Краката на Лорилий са голи и синкави под
плисетата на карирания ѝ сукман. Веднъж ми каза, че е същият, който е носила в
католическото училище. Много момчета биха се надървили, ако момиче им каже
такова нещо. Аз съм едно от тези момчета.
С Лорилий клечим зад контейнера за боклук
до задния вход на Пен Скуеър мол. Облегнати на бетонната стена, пушим Кемъл без филтър.
Преди да срещна Лорилий, пушех Парламент. Кемъл ми харесват. Харесва ми как парченцата тютюн полепват по върха
на езика ми. Накланям глава наляво, изплювам ги и това ме кара да се чувствам
мъж.
Оглеждаме се за Терънс – близо двуметровия
сипаничав нацист от охраната на мола, вероятно шизофреник без диагноза. По
правилник всички служители трябва да напускат територията на мола, когато
пушат, но имаме само петнайсет минути и е студено. Лорилий има струпей на
коляното. Иска ми се да прокарам пръсти по грапавите му краища. Искам да
докосна всеки неин недостатък – леко стърчащите уши, изгризаните нокти с олюпен
сребърен лак. Искам да заровя лице в немитата ѝ коса с избелели тюркоазени
кичури на слепоочията. Вместо това чопля пъпка на бузата си – от онези,
невидимите, точно под кожата. Те най-много болят.
– Вчера той тормозеше онези клети малки
чекиджии – казва Лорилий. Чувам как зъбите ѝ изтракват, когато засмуква с устни
крайчеца на своята цигара Кемъл. – Те на никого не пречеха, убиваха си времето край фонтана.
Бяха по на дванайсет години сигурно. Той ги изкара навън и ги накара да свалят
банданите си. Били бандитски, казал им. Ха! Дванайсетгодишни хлапетии. Моля ти
се!
– Майката на Терънс трябва да се е друсала
с крек, докато е била бременна с него – вметвам. – Ей, искаш ли палтото ми?
Нищо не би ме направило по-щастлив –
Лорилий с палтото ми, ароматът ѝ се пропива в подплатата, после цял ден съм обгърнат
в Лорилий. Вътре в Лорилий. Усещам как пишката ми се втвърдява. Килвам глава,
изплювам се и си мисля за баба си гола. Баба ми е мъртва от петнайсет години,
което прави умственото упражнение още по-ефикасно. Почти веднага ми спада.
Лорилий е вдигнала крака към гърдите си и е опряла буза на едното си карирано
коляно.
– Обичам студа, той ме разбужда – казва
тя. Смуча цигарата и си представям как с всяко вдъхване белите ми дробове почерняват
и се спаружват. Така се чувствам все едно върша
нещо значително. Сигурно по същата причина
някои хора се порязват или се напъват да драйфат. Имаш контрол поне върху нещо,
па макар и само върху самоунищожението си. Освентова никога
няма да чуете за шестнайсетгодишни, болни от ракна белия дроб.
Ракът е за старците. Шестнайсетгодишните получават някое рядко, невъзможно за
диагностициране неврологично разстройство или левкемия. Опадва им цялата коса,целият
футболен отбор си бръсне главите в знак на солидарност, а после списание Пийпъл пише статия за
това. Чудя се,ако се разболея от неизлечима болест, дали фондация Намислиси желание ще ми прати елитна курва, та да не си умра девственик.
Поглеждам Лорилий. Тюркоазеният ѝ кичур отива наизбелялото
синьо на контейнера.
– Ако умираш и преди това можеш да се
срещнеш с единпрочут човек, кого ще избереш? – питам. Лорилий съсредоточено
набърчва нос. Повечето момичета биха завъртели очи и
възкликнали: „Пфу, стига си се държал
толкова смахнато.“ НоЛорилий не е като повечето момичета.
– Жив или мъртъв? – пита тя.
– И двете.
– От митологията или истински?
– Както искаш. Въпросът е теоретичен.
– Исус – ухилва се тя.
– Исус?
– Черният Исус със сигурност. Млад, секси
черен Исус.Това расистко ли е?
– Не, но не може да избираш Исус. Много е
лесно – отвръщам.
– Не знаех, че теоретичните въпроси имали
правила. АмиСатаната?
– Последно? – питам аз с глас досущ като
от Кой иска дабъде милионер.
– Чакай! – Тя изпъва гръб. – Дейвид Бауи.
Него ще избера. От периода на Зиги Стардъст. Когато е страшен хубавеци с
неопределена сексуалност. – Дейвид Бауи е новата манияна
Лорилий. Преди това беше Кърт Кобейн. После всички вучилище
го откриха и тя трябваше да го зареже. Измъчените олдскул музиканти отново се
връщат. Още по-добре, ако сасе самоубили или са умрели от свръхдоза.
Лорилий смята, чещом Бауи е още жив, си е неин поне за още няколко месеца,освен
ако не спретне номера на Майкъл Джаксън.
– Ще избереш Дейвид Бауи? От всички?
– Да – отвръща тя. – Ще е хубаво да си
отида така. Тойможе да ми пее приспивна песен, докато се унасям. Може да мегримира.
Ще си се излежавам в ковчега, накипрена, намацана сброкат и
с изкуствени мигли. Ами ти, хлапе?
– Не знам. – Лорилий винаги ме нарича хлапе, въпреки чеи
двамата сме на шестнайсет.
– Ти нали не умираш? – пита тя.
– Още не.
– Добре. Не искам да умираш. С кого ще
пуша в почивката? Ще трябва да пуша с някое от момичетата от щанда за
козметика. Или с ония задници от Хотдог
на клечка. Тия хуйове
на клечка дори не правят намаление за
персонала на мола. Хлапе, недей да умираш! Ще ми липсваш. – Тя се опитва да
издухадимно колелце, но не успява.
След ще ми
липсваш не чувам нищо. Ще липсвам на Лорилий. Това
значи, че тя мисли за мен, когато не сме заедно. Пресмятам набързо наум. За
една средна смяна в мола обикновенопрекарваме заедно две петнайсетминутни
почивки в пушенедо контейнера. Понякога, ако не е твърде заета с подрежданена
кордели, тя излиза едновременно с мен в обедна почивка.
Ако в седмицата има 168 часа и аз
прекарвам поне два от тяхс Лорилий тук навън, в пушене до
контейнера, и тя казва, чеще ѝ липсвам, то в някакъв момент от останалите 166 часа отседмицата
тя трябва да мисли за мен. Трябва да мислиш
занякого, за да ти липсва. А в
някакъв момент от тези 166 часатя трябва да е гола. Значи в някакъв
момент от седмицата иманякакъв мизерен шанс Лорилий едновременно да е гола и дамисли за
мен. Мисълта ме кара пак да се надървя. Виждам бялото ѝ насапунисано тяло,
мократа ѝ коса, тя прокарва една отонези розови гъби за баня по тялото си, аз ѝ липсвам.
Обаче момичетата като Лорилий не си
прекарват свободното време в мисли за момчета като мен. Липсваш ми е просторечева
фигура. Липсваш ми, направо щях да откача,
щях даумра, подай ми солта.
И сякаш чете мислите ми, тя въздъхва:
– Скапана съм. Снощи излизах.
– Къде ходи? – питам аз и челюстта ми се
стяга. Лорилийизлиза всяка вечер. Челюстта ми се стяга всеки път, като микаже.
– В Инфинити, надолу към Двайсет и трета улица. Навремето е било църква.
Знаеш ли го? Бутнаха всичко вътре, сложиха пулсиращи лампи и готово.
Стъклописните прозорци систоят, или поне така си мисля. Много се
бях натряскала, хлапе.
Трябва да питам Даниъл.
– Оня пич от Ел Рино? – питам, като знам
отлично, чепичът от Ел Рино се казва Маркъс, кара олдсмобил, който нарича
сводникомобил, и е прекарал две години в поправителендом за
фалшифициране на чекове. Лорилий изпръхтява.
– Моля ти се. Маркъс е леке. Вече го
забравих. Сега Даниъл… Даниъл е съвсем друга история. Той е будист. И имататуировка
на шията. На дракон. Огнедишащ и тъй нататък.
Боже, страшно искам татуировка! Някой ден
ще си направя.Някъде, където не можеш да я скриеш. На Даниъл не му пукакой
какво си мисли. Той ми отвори очите за много работи. Будизмът е як.
– Той яде ли месо?
– Да, ебаси. – Тя пак потръпва, въпреки че
вятърът е утихнал. Бледата ѝ, покрита с настръхнала кожа ключица стърчикато
закачалка от оръфания край на суичъра ѝ, там, където еизрязала
неравно яката. Това обезсмисля предназначението насуичъра,
но на нея ѝ отива. Когато ѝ казвам, че това ми харесва, тя ми обяснява, че се
вдъхновила от среднощно излъчванена „Флашданс“ по Ти Ен Ти.
– Беше два през нощта и аз изрязах по врата всичките
фланелки в шкафа ми – разказва ми тя. – Не мога да гообясня. Струваше ми се, че тези
биета ми пречат. Майками беше супер изненадана, като разбра – половината бяхакашмирени суичъри на Джей Кру,
поръчани от нея по каталог, и затова се вбеси двойно. Няма значение, аз обичам
дая вбесявам.
Освен това, както аз ги изрязах, изглеждат по-добре. Трябва да участвам в някое
от онези риалити шоута,в които шиеш рокля от бананови кори и ти дават сто бона,и ти обясняват, че си егати гения.
Осемдесетте така илииначе пак са на мода. – Когато ѝ
напомням, че през осемдесетте тя изобщо не е била родена, тя ми се ухилва. – Предишенживот – казва тя. – Глупаво момче.
Според Лорилий в предишните си животи тя е
била египетска царица, просякиня по улиците на Лондон, чието средство за
оцеляване са само умът ѝ и джебчийските умения,и потомка на
собственик на плантация и неговата робинялюбовница.
Когато споменавам, че тези откровения като чесъвпадат с
излъчванията по кабелната на Клеопатра, Оливър!и Корени, тя ме ощипва по ръката.
– Стига си приемал всичко буквално! –
казва ми тя. КогатоЛорилий ми се усмихне, нищо друго няма значение. Може дастане
земетресение, торнадо, да плъзне смъртоносен вирусенщам,
извлечен от азиатски маймуни, който накрая ще изтребицялото
познато ни човечество, а аз няма и да забележа. Самоще ѝ се
хиля насреща.Сега ѝ е студено и ако ми стискаше, щях да я прегърнапрез
раменете.
– Той е съвременен будист. Всичко е в това
как ти го определяш. Той вярва в четирите благородни истини и тъй нататък,но все
пак яде пържоли. Не мога да тръгна с веган, знаеш го.
Дъхът им е отврат. Освен това няма нищо
по-хубаво от еднаяка сочна пържола, не мислиш ли? Като долу, в кланиците?Майка ми
ме заведе веднъж, като бях малка. Дават ти бира вхалба с форма
на ботуш – много яко, нали? Тоест аз пих безалкохолен коктейл, разбира се, нали
бях още малка. Но пак мидадоха да си взема ботуша. После отидохме
в каубойския магазин отсреща и мама ми купи детска розова каубойска шапкас розова
панделка, която се връзваше под брадичката. Цял денсе
мислех за Барби каубойка, толкова хубава се чувствах. Незнам
къде е сега тая шапка. Мисля, че я продадохме на разпродажба в двора. Жалко, че
вече я нямам. – Тя се засмива.Искам да ѝ кажа, че можем пак да отидем в
кланиците. Ще ѝ купя друга розова шапка. Ще я почерпя с най-голямата
пържола, която е виждала, от онези, дето
са по две кила. Дорище я нарежа на хапки и ще ѝ ги давам. И докато ѝ ги давам, тяможе да
е гола.
– Ей! – Тя изправя гръб. – Колко е часът?
– Четири и десет.
– Уф… – Тя прокарва пръсти през косата
си, докато се изправя. – Трябваше да ми кажеш. Не мога да оставям дълго Дениз
сама. Сигурно ще пробие септума на някоя третокласничкаили нещо
такова.
Ако се облегна върху щанда на Курабийките на леля Бетии погледна
вляво от отдела за храна, виждам Лорилий през витрината на кинкалерията. Гледал
съм я как пробива стотициуши. Подхваща с ръка всяка малка брадичка
и шепне, докато вдига пистолета за пробиване. Малките момиченца рядкоплачат.
Чудя се какво ли им шепне. Иска ми се да прошепнеи на
мен. Каквото и да е. Списък за покупки. Менделеевататаблица.
След като им пробие ушите, тя им поднася огледало ите се
усмихват на себе си с млечни зъбки и си въртят главитенасам-натам,
а малките златни топченца проблясват на ушитеим. Устните ѝ
мърдат. Понякога различавам думите. „Хубавица – казва им тя. – Красавица“.
Лорилий гаси цигарата си в контейнера и
прибира фаса вкутията.
– Някога иска ли ти се да направиш нещо
драстично?
– Много ясно. – Представям си как я
притискам до синия контейнер и завирам ръце под полата ѝ, между студенитеѝ бедра.
Представям си как трепкат миглите ѝ, тихия ѝ стон,ритмичното
дрънчене на метала зад гърба ѝ. После разбирамколко малоумна
е тази фантазия, да не споменавам, че е нехигиенична.
– Е, аз ще извърша нещо драстично. Ти само
почакай, хлапе. Ще извърша нещо необратимо.
– Като например?
– О, ще видиш. Ще е изненада. – Тя ми се
ухилва.
Тя е красива. Не с красотата, която могат
да виждатония кретени от класа ми. Не красива като кралицата наабитуриентския
бал. Тя е класическа красавица, като мацките от нямото кино. Има големи, влажни
очи, които говорят дори когато устните ѝ не помръдват. Тъпите селяндуриот моето
училище няма да погледнат втори път момиче катоЛорилий. „С
торба на главата става – ще си мърморят помежду си. – В тялото е добре, ама в
лицето хич. Шестицаот десет. Ако съм се замаял от бирата.“ Все едно са ги произвели в
лаборатория тия клиширани смотаняци от моетоучилище.
Вземете мензура и сложете вътре риалити шоута,песента, която
тази седмица се е въртяла по Ем Ти Ви, вкарайте и позьорския жаргон на белите
момчета от среднатакласа – „Йе, копеуе, ние с аверите разпускахме с малко коз и
бутилка на паркинга на Уол-Март“, – разбъркайте и гоизсипете в
петриева паничка. И ето ти, получавате всекипич, който
някога е учил в гимназията Класен. Те са научниексперименти. Те са кучетата на Павлов,
които точат лигипо големите цици на мажоретките, русите коси и миризматана лак
за коса. Чак да ги ожалиш такива пичове. Ако не мискапваха
така живота, де.
– Имам нещо за теб – казвам, като се
опитвам да говоряспокойно. Споко, човек,
наред си. Бъркам небрежно в предния джоб на
престилката си и ми се иска, Господи, да не бяхчакал с такова
нетърпение да я видя и да я бях свалил таяпрестилка, и
въобще да не ми се налагаше да нося престилка, и вадя копието на „Стръкчета
трева“, което разнасям отдва месеца. – Ето – подавам ѝ го все едно
е дъвка. – Помислих си, че може да ти хареса. Той е бил щуро брадатохипи.
Преди изобщо да е имало хипита тоест. Керуак го еобичал. Помниш
ли оня тип, за когото ти разправях? Керуак?Оня, дето е
пътувал? – Долавям настойчивостта в гласа си.Млъкни,
скапаняко. Просто млъкни. – Бил е
бисексуален.Преди това да стане шик. Искам да кажа, че е опитал отвсичко.
Такава е била философията му. Момичета, момчета,нямало е
значение. Сигурно го е правил дори и с животни.
Майтапя се! Обичал е животните. Като
домашни любимциискам да кажа. – Засмивам се. Аз съм
шибан идиот и искамда умра.
Тя взема книгата от ръката ми и я оглежда.
Усмихва се,а после и аз, защото тя е като зараза. Такава, която искашда
прихванеш. С която се хвалиш. Лорилий е болестта нацелувките.
В един алтернативен свят, в който аз не
съм путьо, сега щяхда се приближа до нея, да обвия с ръка кръста ѝ, да я дръпнакъм
мускулестите си гърди и да кажа с гласа на Джеймс Бонд,изигран
от Даниел Крейг, опарвайки с горещия си, невеганскидъх леко
щръкналото ѝ ляво ухо: „Какво ли знаеш ти за неуловимия електричен огън, който
за теб играе в мен.“
Но в този свят аз имам мършави ръце и не
съм нахакан.
Поглеждам надолу към маратонките си –
подметките отстраниса изподраскани със заврънкулки. Когато си ги купих, изглеждаха
олдскул, с ирония. Сега изглеждат инфантилно.
– Благодаря, хлапе – казва тя и ме целува
по бузата. –
Сладур си. Ще я прочета, когато няма много
клиенти. – Щечувствам отпечатъка на премръзналите ѝ устни чак до края насмяната
си. Ще мисля за катеричката ѝ, за кльощавите ѝ колене и топлия ѝ език в устата
ми, докато опаковам издути отпълнежа курабии за обикалящите из мола
домакини по анцузи. Ще напиша „Честит рожден ден, Нанси!“ с розова глазуравърху
бисквитена торта и ще мисля за Лорилий, гола, в позиот „Кама
Сутра“ с будиста Даниъл, адамовата му ябълка подскача като топче от флипер под
татуирания дракон с всяко потно изсумтяване. От уредбата се носи асансьорната
версия на
Light My Fire синтезатор от осемдесетте и арфи, саундтракътна моята
посредственост. Ще си я тананикам, докато изрязвамсърца от
готово тесто.
Лорилий ми се усмихва, притиснала книгата
до гърдитеси с една ръка, сякаш страниците ще я стоплят. Малките ѝрезци са
по-остри, отколкото на повечето момичета. „Аз съмвампир – каза
ми тя веднъж и изръмжа: – Пази се да не те ухапя!“ Сега се смее и звънтенето
отеква в циментовите стении металния контейнер като вятърни амулети
в беден кварталв Тихуана. Не че съм виждал Тихуана, освен в документалнифилми.
Просто Лорилий би направила красива и канавката.
– Голям си сладур, знаеш ли, хлапе?
Лорилий си тръгва от работа преди мен и
оставя кинкалерията на Дениз – знае, че след часа за лягане малките деца неидват да
си правят пиърсинг. Гледам я как върви към ескалатора, стиснала оръфаната си
раница с емблемата на анархията.
Изведнъж тя се спира пред ескалатора,
който води надолу, сякаш е забравила нещо, и се обръща към мен. Зяпам я все
едноя следя. Тя се ухилва и махва с ръка. И аз ѝ махвам, като
идиот.Все едно тя отива на война. После тя се качва на ескалатораи
последното нещо, което виждам, преди да изчезне, е бледосиньото на слепоочията
ѝ. Забръмчава таймер и аз подскачам. Канелените
курабийки са готови.
/* Style Definitions */
table.MsoNormalTable
{mso-style-name:“Table Normal“;
mso-tstyle-rowband-size:0;
mso-tstyle-colband-size:0;
mso-style-noshow:yes;
mso-style-parent:““;
mso-padding-alt:0cm 5.4pt 0cm 5.4pt;
mso-para-margin:0cm;
mso-para-margin-bottom:.0001pt;
mso-pagination:widow-orphan;
font-size:10.0pt;
font-family:“Times New Roman“;
mso-ansi-language:#0400;
mso-fareast-language:#0400;
mso-bidi-language:#0400;}
Отзиви
Все още няма отзиви.