1.
Метрото е претъпкано, а битката по спирките –
ожесточена. Осем и петнайсет сутринта. Линията също е номер 8, глупаво
съвпадение, сутрин тя прилича на всички останали. Правостоящите висят на
изопнатите си ръце или безпомощно пазят равновесие, ако не са успели да
се хванат, заклещени между тела, влажни чадъри и чанти, лепнали отчаяно
буза на нечий гръб, свити под нечия подмишница. Завиждат на седналите,
които са се приютили зад разтворените си вестници и четат с интерес
международните новини. Някъде децата измират от глад или се превръщат в
убийци – успокояващо е да си го спомниш в сутрешното парижко метро,
когато те очаква безкраен ден от работни часове и престорени усмивки.
Беше
понеделник. Премазани oт тълпата, Жул и Жан стоически понасяха
неизбежното градско битие. Леко се тресяха, когато метрото набираше
скорост, и залитаха, когато набиваше спирачки. Отляво миришеше на пот,
отдясно – на сладникъв одеколон. Изведнъж една ръка изникна от
тарапаната и щипна Жул.
– Опипват ме! – изкрещя той, но никой не го чу, повечето си бяха запушили ушите със слушалки.
– Крадец! Сексуален маниак! Помощ! – развика се Жан.
Ръката изчезна в безразличната тълпа, а Жан кипна.
– Не го понасям това метро! Особено в понеделник сутрин.
– Три спирки останаха – опита се да го успокои Жул.
Избавлението
не беше далеч. Приближиха се постепено до вратите и заеха стратегическа
позиция след Бастилията, където вагонът се поопразни. Слязоха първи на
следващата спирка и се изкачиха по стълбите. Навън ги посрещнаха сивота и
дъжд. Самоотвержени труженици се трупаха около светофара. Един от тях
пресече на червено – отсреща неопитен шофьор натисна спирачки и колата
му се занесе, автобус присветна с фарове. Жул въздъхна:
Защо
все бързат като углави тия хора? Изморявам се само като ги гледам.
Защото не им се ходи на работа. Колкото по-малко им се ходи, толкова
повече бързат.
Жул и Жан работеха и живееха заедно от двайсетина
години. Водеха спокоен съвместен живот, от който постепенно бяха
отпаднали изненадите, но пък се бе засилила любовта. Обичаха се
съучастнически. Бяха щастливи заедно, дори под дъжда в осем и четирийсет
сутринта.
Модерната сграда на улица „Фобург Сент Антоан“
контрастираше с ниските постройки от XVII и XVIII век, достроени
по-късно, зад чиито каменни фасади доскоро се ширеха дърводелски
ателиета. Повечето от тях бяха превърнати в офиси или магазини, но някои
оцеляваха от прогреса и свидетелстваха за занаятчийското минало на
квартала. Над внушителния вход на офиссградата студено светеше неонов
надпис „В&В Consultants“. Полупрозрачна колона разделяше двете
крила на зданието, а в нея се плъзгаше асансьор. Беше само за клиенти и
за видни гости; служителите си имаха отделен вход и своите четири
асансьора, безлични и невзрачни.
В просторното фоайе, подредени
зад рецепцията, три хубави момичета въплъщаваха гостоприемството на
фирмата. Облечени в строги, но секси костюмчета, те вечно се усмихваха с
перфектно червило, а краката им се кръстосваха зад опушения прозрачен
плексиглас на дизайнерската мебел. Вляво две широки кожени кресла, един
фотьойл, ниска маса и флорална композиция оформяха къта на чакалнята.
По
етажите вирееше фауната на консултантската фирма В&В. Нейните
хиляда служители вегетираха върху шест хиляди квадратни метра. Kато се
изключат коридорите и тоалетните, не оставаше много лично пространство
за служителската душа. Тя оцеляваше благодарение на задоволяването на
някои простички въжделения: да си вземеш месечната заплата, да заредиш
електронния си бадж за стола, да получиш платения си годишен отпуск, да
имаш добра здравна застраховка и коледно увеселение. Но някои истински
вярваха във фирмата и влагаха чувства в работата си. Вечер си тръгваха
късно, сутрин идваха рано. Когато пред асансьорите имаше тълпа, се
качваха пеш.
Жул и Жан слязоха на последния, шести етаж и поеха
по един от четирите коридора. Минаха покрай кафемашината, където имаше
вече опашка, и продължиха напред, защото предпочитаха кафето на
секретарката. Чуха електронния глас, който тържествено обяви: „Честит
рожден ден, Жан-Пиер! Ръдоводството и колегите ви желаят много здраве,
щастие и професионални успехи.“ С този глас фирмата засвидетелстваше
близост със своите служители. Той поздравяваше някого за нещо почти
всеки ден, занемяваше само в събота и неделя.
* * *
Ролята, която Жул и Жан изпълняваха от осем години в В&В,
можеше да се обобщи с думата наблюдение. Тази функция бе от
изключителна важност за дирекцията, позволяваше й да опознае служителите
си, да доближи заплатите до реално извършената работа, да предвиди и
предотврати социалните конфликти. Въпреки че играеха стратегическа роля
за оцеляването и просперитета на фирмата, наблюдателите бяха зле
платени. Директорите считаха, че квалификацията и качествата, които се
изискваха от тях, а именно силно развито периферно зрение, памет, добър
правопис и владеене на докладите, не струваха скъпо на борсата на
работното търсене и предлагане.
Странното при Жул и Жан бе, че
никой не изисквкаше от тях доклади, нито оценки, нито прогнози, всичко,
което може да се очаква от един платен наблюдател. Това обстоятелство
неизбежно намаляваше ползата от труда им и придаваше леко нелеп характер
на ситуацията. По-странното бе, че никой не ги виждаше. Всъщност
служителите от шестия и от другите етажи много добре ги познаваха, но
мисълта, че биха могли да вършат някаква работа във фирмата, не им беше
хрумнала. Когато бяха назначени, Жул и Жан се видяха принудени сами да
си изберат задълженията и се спряха на наблюдението. Харесваше им, а и
съответстваше на техните компетенции.
(…)
Жул и Жан седяха
между повече или по-малко познати колеги от шестия и другите етажи около
огромна овална маса. Както винаги директорът закъсняваше, имаше този
навик, когато се срещаше с подчинените си. За сметка на това винаги
пристигаше захилен сякаш щеше да им поднесе невероятен сюрприз и се
настаняваше на кожения си директорски стол. Останалите седяха на
пластмасови, но дизайнерски столове. Бодро ги поздравяваше – говореше им
на „ти“ естествено. Въпреки гневния му характер, който повечето
опознаваха при личните срещи, и известна доза надменност служителите го
харесваха, бяха като омагьосани от неговия чар.
Само Жул и Жан
виждаха, че непринуденото държание на директора бе резултат от
невероятен себеконтрол и вроден актьорски талант. Бяха го сканирали.
Усетили бяха, че известната доза надменност бе всъщност върхът на
огромен айсберг от амбиция, далечен повей от природната стихия на
жаждата за власт, бушуваща в него. Той все още ръководеше само лявото
крило на шестия етаж и в сложната кадрова схема на B&B имаше още
единайсет директори с неговия ранг. Но Жул и Жан знаеха, че бе орисан за
блестяща кариера.
Върховният, президентът на фирмата, не
пребиваваше в сградата на В&В, посещаваше я от време на време и
задължително всеки първи понеделник на месеца, когато събираше
дванайсетте директори, изслушваше ги разсеяно и изкусно разпределяше
поздравления и гняв. Веднъж на четири месеца организираше коктейл за
служителите, за да укрепи сплотеността и да ги мотивира.
Жул и
Жан бяха на по-скромно събрание, за отчет и координация на шестия етаж.
Един след друг служителите докладваха за дейността си, извършената и
предстоящата, а директорът се правеше, че ги слуша. Жул и Жан обаче
прозираха в мислите му, където витаеше пресният спомен за леко
вулгарната мацка, с която бе пофлиртувал снощи на светски коктейл.
От
време на време хвърляше на Жул и Жан бегъл, но настойчив поглед. Носеха
се слухове, че играел положителна задкулисна роля за хода на кариерата
им, а те силно го мразеха.
– Мизерен похотливец – изсъска Жул.
–
Слепи ли са тия хора, не виждат ли какво става, как ни оглежда! Ние тук
понасяме сексуален тормоз, което си е престъпление според закона, а
никой не вижда!
На кого му пука от закона? Да не мислиш, че някой тук знае за неговото съществуване?
На
Жул и Жан им пукаше за закона, но не и за работното време. Проспиваха
го. Обичаха дрямката, потъваха сладострастно в нея, докато всички
останали, включително Мюриел, бачкаха. Жан, по-любопитен, се будеше
понякога, оглеждаше се и заспиваше отново. Когато Мюриел играеше пасианс
на компютъра, се заиграваше и той. Ала животът на другите служители във
фирмата бе далеч по-тежък…
(…)
Пушачите пушат навън, но не заради закона.
Той
още не е минал, да не бързаме, все още сме в 2000-ната. Ще го гласуват
три години по-късно – на 1 февруари 2007 ще влезе в сила забраната да се
пуши на публични места; година по-къно – по баровете. Все още сме в
2000, но тенденцията вече е налице – малтретира се не производителят, а
потребителят. Все по-скъпо се заплаща индивидуалната свобода да си
доставяш удоволствие, вредно за здравето. Цените и таксите на цигарите
растат; печелят силните, бизнесът и държавата.
А потребителят се
наказва все по-жестоко, защото струва по-скъпо на здравните осигуровки.
По пакетите се появяват фамозните черно-бели етикетчета с дебели черни
надписи под формата на заплахи – „Пушенето убива“. Отслабва
плодовитостта и имунната система, предизвиква астма и рак на белия дроб,
състарява кожата, увеличава риска от сърдечни болести… Вреди и на
околните, в далеч по-малка степен, но заплахата звучи заканително.
Повечето от френските пушачи са грамотни, знаят да четат. Чувстват се
виновни, че пречат на другите. Приели са идеята за смъртта и нейната
преждевременност. Плащат все по-скъпо, за да си преговорят урока. По
парадоксален начин всички тези премеждия само усилват желянието им да
пушат.
В първите години са шокирани от черно-белите етикети.
Тогава някои се отказват, четат Алан Кар, ходят на акопунктура, лепят си
пачове или дъвчат никотинови дъвки. Появява се нов предмет, нов продукт
на пазара, който отговаря на необходимостта на пушача да бъде утешен –
карнетки с контраетикети. Те имитират шрифта на заплахите, но ги заменят
с мъдрости като „Работата убива“. Отново се върти търговия на гърба на
пушачите, но поне е смешно, не вреди на здравето и разтоварва психиката.
По-креативните печелят.
След 2010 обаче френските пушачи ще си
спомнят с умиление за етикетите с черно-бял надпис, заменени от
безмилостни цветни снимки на сгърчени бели дробове, разядени зъби и
мъртви зародиши. Всеки божи ден им се излага безсрамно смъртта. Внушава
им се, че са самоубийци. Тази нова вина се добавя към останалите, цените
растат.
Ала желанието оцелява. От миналото изплува един
полузабравен предмет –цигарената кутия. Тя нахлува в модата, дизайнерска
и изискана, за да възвърне достойнството на пушенето. Пушачите гордо
плащат все по-скъпо.
В&В беше новаторска фирма, усетила бе
преди всички полъха на идеологията на доброто здраве. Заявяваше го
недвусмислено в трудовите си договори: „В&В е фирма непушач“.
Въпреки нелепия си характер тази формулировка вероятно осмисляше по
някакъв начин табелата, закачена в тоалетните: „В&В – фирма с добро
здраве“. Когато Жул и Жан я видяха за пръв път, се шашнаха.
Добре ли виждам, или халюцинирам? – попита Жан. За табелата ли говориш?
Не, реална си е. Виси на вратата на тоалетната. Кому е хрумнала
гениалната идея да закачи това безумие тук? На някой експерт сигурно.
Решението не е взето току-така. Дали помага да се изходиш, ако имаш
запек? Аз мисля, че по-скоро стяга.
Ала повечето служители не й обръщаха внимание.
––––––––––––––––––––––––––
Normal
0
false
false
false
MicrosoftInternetExplorer4
9
Месеците и годините се нижеха унилo. Жул
лентяйстваше, Жан учеше, ала и на двамата животът им изглеждаше монотонно сив.
В него крещящо липсваха мъжете. Имаше свалки, един чернокос провансалец[1]с широки плещи и испански темперамент, един хилав парижанин с грапав език на
пушач, един прилежен студент от предградията с дълги мигли. Кратки връзки,
между които зееха дълги периоди на самота, отдадени на следването и наситени
със скука. Защо ги напусна испанският темперамент? Жул и Жан обожаваха ласките
му. А грапавият език, който ги възбуждаше, защо изчезна и той? Мюриел го
разкара. Това стори и с дългите мигли, а Жул и Жан негодуваха.
Те линееха в бленуване за физически допир и
ласки. По улиците, по терасите на кафенетата, по коридорите в школата,
навсякъде Жул и Жан оглеждаха мъжете, млади и стари, чаровни и обикновени.
Намигаха им, усмихваха им се, разменяха съучастнически погледи. Ала Мюриел не
забелязваше тези свалки, продължаваше по пътя си. Беше прекалено взискателна
към мъжете и погълната от амбицията си. Жул и Жан скучаеха в сутиена и
въздишаха.
Мюриел нямаше усещането, че ѝ липсват любовни
връзки. Ерик, Патрик, Марк и Доминик се бяха изредили в леглото на
боксониерата. Проблемът беше, че не се влюбваше. Мечтаеше за срещата, която ще
я изтръгне от хладното ѝ ежедневие и ще я потопи в бълбукащ от горещи страсти
котел. Възможността такава среща да се случи беше доказана от безброй филми и
романи. Мюриел не губеше надежда и мирно чакаше. Поддържаше се в готовност, за
да не бъде изненадана, когато настъпи съдбовният миг.
Когато любовта обаче се стовари върху нея, я
завари крайно неподготвена. Появи се в силно задимения интериор на студентското
барче.
– Това сте вие, ако не се лъжа – каза едно
момче, приближавайки се до масата, където тя си ядеше сандвича: франзела с
шунка.
Държеше пластмасова чашка с кафе в ръка.
Мюриел вдигна глава и го погледна въпросително, не го познаваше.
– Подсказахте ми на изпита по икономика – добави
той, уверен в себе си.
Мюриел продължаваше да дъвче. Имаше грешка, тя
не подсказваше.
– Брутният вътрешен продукт, инфлацията,
бюджетният дефицит, всички тези цифри, невъзможни за запомняне. Изкарах изпита
благодарение на вас, мерси много – добави той и като видя смаяния ѝ поглед, реши
да смени сюжета: – Как е сандвичът?
– Като сандвич – промърмори Мюриел. – Не знам за
какво говорите. Не си спомням.
– Няма значение – каза той и попита
дали може да седне, за да си изпие кафето.
Тя кимна. Беше висок и седна напреки, за да
има място за краката. Жул и Жан се изчервиха. Жан му бе подсказал, защото
отдавна го харесваше с дебелите му сладострастни устни. Мюриел бе смутена от
прямия му поглед и от очите му, бледокафяви или по-скоро блатнозелени.
– Как се казваш, нали може на „ти“? – попита
той.
– Жул и Жан – отговориха в хор
двамата, превъзбудени.
– Мюриел, а ти?
– Филип. Филип Вен.
– От кой випуск си? Коя специализация, коя
група?
Установиха, че имат общи часове, и се почудиха
защо не са се засичали. Мюриел излъга, че бърза, беше прекалено смутена. Той
настоя да я почерпи за взетия изпит. Уговориха се да се видят отново. Записа
телефона си на къс хартия, който Филип прибра в джоба на дънковата си риза.
Дните минаваха, ризата не излизаше от главата
на Мюриел. Ами ако я беше изпрал с листчето и нейния телефонен номер в джоба?
Той най-сетне се обади. Тя се вкопчи в слушалката като в спасителна шамандура.
Слушаше, а нищо не чуваше. Разменяха си любезности как си, добре съм, и аз съм
добре, как върви ученето, бачкам по едно експозе… Най-сетне параметрите на
срещата започнаха да се конкретизират: имаш ли време, имам, да се видим, добре.
НАЙ-СЕТНЕ. Мюриел се бе уплашила да не би артистичната неяснота да продължи
вечно. Затвори телефона и се срина на леглото.
* * *
Трите дни изминаха мъчително, но поне имаха
някаква функция – доближаваха я до срещата. Преди да излезе, Мюриел прекара цял час
пред огледалото, същото онова старото и напукано огледало. Преоблече се седем
пъти и се спря окончателно на широка кремава блуза, която да прикрие
несъразмерния ѝ бюст, джинси, за да не изглежда прекалено шик, и късото
тъмносиньо манто. Добави един копринен шал на венециански мотиви.
Мястото на срещата не лъхаше на романтика:
университетският стол на улица „Мабийон“, където можеше да се хапне сравнително
вкусно за петнайсет франка, ако не страдаш от агорафобия. Филип го бе
предложил. Мюриел пристигна навреме, той мъничко закъсня. Наредиха се на
опашката, която се качваше по широкото стълбище. Бавно се придвижваха нагоре.
Жул и Жан се притиснаха няколко пъти до Филип, Мюриел смутено се извини:
– Тълпата ме блъска…
Филип се усмихна и от двете страни на
месестите му устни се образуваха трапчинки-езерца, в които погледът на Мюриел
потъна. Най-сетне стигнаха до третия етаж, където се намираше столът. Опашката
сега се виеше покрай дълги рафтове с чинии. Жул и Жан лакомо разглеждаха
изложените предястия и ястия: салата „Ница“, „Цезар“, фаршировани яйца, печено
пиле с ориз и задушени моркови, яхния от телешко, пържола с пържени картофи,
сирена и десерти. Мюриел си избра разсеяно менюто, бе погълната от присъствието
на Филип. Той посочи една маса в дъното, която се освобождаваше. Запътиха се
натам и седнаха, не смееха да се погледнат в очите. Мюриел бе попаднала на тъп
нож и с мъка си режеше пържолата.
– Не съм те виждала напоследък – каза тя.
– Скучно ми е. Ходя само на задължителните
лекции.
– А как изкарваш изпитите?
– Преснимам записките на един приятел, чета
книги.
– И това ти стига?
– Да.
– А какво правиш, като бягаш от лекции?
– Имам един аквариум…
Жул и Жан внимателно изслушаха дългото
изложение за рибовъдството в домашни условия: видове аквариуми, температура на
водата, осветление, храна. Когато приключи с техническата част и премина към
самите риби, Филип заговори за усмивки и сръдни, за намигвания, за любов и
ревност. Отдавна се бяха нахранили. Станаха, оставиха мръсните чинии на
предназначеното за тях място и слязоха. Навън грееше мартенско слънце.
– Какво ще правиш сега? – попита Филип.
– Ще ходя на лекции, а ти?
– Не знам.
Вървяха по булевард „Сен Жермен“ към школата и
мълчаха.
– Сигурно са ти казвали, че имаш изключително
красиви гърди.
Жул и Жан усетиха мощен прилив на кръв, а
Мюриел тутакси поруменя, слепоочията ѝ затуптяха.
– Харесваш ми – каза Филип и
внезапно спря.
Тя не успя да намери отговор, отпусна се в
ръцете му, а той я притисна към себе си. Устните им се докоснаха, езиците им се
преплетоха в изгаряща целувка, светът се завъртя като виенско колело. Филип и
Мюриел се отделиха, погледнаха се, прегърнаха се отново и тръгнаха напосоки.
Говореха превъзбудено за нещо. Стигнаха до някаква спирка.
– Тук минава автобусът, който отива до вкъщи – успя да
каже Мюриел.
Спряха и се зацелуваха. Автобусът дойде, вътре
седяха трима пенсионери и майка с количка. Мюриел си оправи мантото, усмихна
се, Филип се наведе да я целуне, а тя постави пръсти на устните му. Прелестите
на Париж се нижеха бавно зад стъклото. Жул и Жан трепереха от превъзбуда.
Най-сетне слязоха, а Филип я обхвана с ръце, „Не мога да вървя, без да се
опирам на теб“, каза и двамата поеха с колебливата походка. Стигнаха до
кооперацията, където живееше Мюриел, заизкачваха се по виещото се стълбище,
спираха на всяка площадка и се целуваха. На последния етаж Мюриел дълго търси
ключовете, а после едва уцели ключалката.
Жул и Жан агонизираха в сутиена, когато той
най-сетне изхвърча, безцеремонно разкопчан. Изскочиха като полудели и се
разстлаха на женското тяло. Пулсираха от възбуда. Ръцете на Филип нежно ги
галеха. Болезнено втвърдени, Жул и Жан охкаха от удоволствие. Филип се наведе и
ги облиза с език, после ги духна, за да ги охлади, и ги всмука. Те изстенаха.
Филип и Мюриел също стенеха. Слабините им
пулсираха. Слети, телата им се извиваха като змиорки. Твърдият член натискаше
гладкия корем или се мушкаше между краката, шаваше около туптящата вулва. „Ела,
моля те“, промълви Мюриел със задавен от желание глас. Изпъшка с облекчение,
когато той бавно проникна у нея.
Лежаха изтощени на леглото. Последният за деня
слънчев лъч огряваше косо капандурата. Мюриел галеше гърдите му, играеше си с
косъмчетата по тях. Филип улови ръцете ѝ, целуна ги и се засмя.
– Защо се смееш?
– Сетих се за глупаците, които сега са на
лекция.
Мюриел замълча, не ѝ беше забавно. Филип нежно
я стисна в обятията си.
– Притеснена си, защото изпусна лекциите този
следобед, нали?
– Мъничко.
– Всички жени сте такива, работливи, прилежни, – каза той и
стана.
Огледа я с възхищение.
– Невероятно красиво тяло имаш, а гърдите ти
са прелестни.
– Не са. Огромни са, несъразмерни.
– Не е вярно, перфектни са.
– Тежат ми, в буквалния и преносния смисъл.
– Да не би да си от жените, които се мислят за
дебели?
– Не се мисля, такава съм.
– Ще те отуча да мислиш глупости! – каза той и
скри лице между гърдите ѝ.
Тя се заигра с косите му.
– Мили мои Жул и Жан, аз ви обичам.
– На кого говориш пък сега!
– На гърдите ти, които ти не оценяваш.
– Предпочиташ да говориш с тялото ми, а не с
мен? Омръзнах ли ти вече?
– Ревнивка.
– Защо ги нарече Жул и Жан?
– Не знам, така ми хрумна. Отива им, не мислиш
ли? Може би се сетих за един от любимите ми филми, „Жул и Жим“ на Франсоа
Трюфо.
– Какво общо има той с моите цици?
– Жул и Жим са страстно влюбени в божествената
Жан Моро, а тя лековато обича и двамата. Образуват неразделно трио, което само
смъртта може да раздели. Така и става, Жим се самоубива.
– Много си странен.
Отново се любиха, потънали в мрака, отново
лежаха уморени и изгладнели. Коремът на Филип изкъркори.
– Какво каза, скъпи мой Мечо Пух, я повтори,
че не те разбрах? – закачливо попита Мюриел.
– Много си глупава. Като чуваш корема ми, не
означава, че има какво да ти каже.
– Циците ми са по-бъбриви, това ли се опитваш
да намекнеш?
– Не ги познавам още достатъчно, за да твърдя
подобно нещо.
Филип седна на ръба на леглото и се протегна.
– Нямам нищо за ядене – предупреди го
Мюриел.
– Да отидем да вечеряме на улица „Муфтар“?
Каня те.
– Окей.
– При едно условие. Искам да те гледам, докато
се обличаш.
– Знаех си, че ще има условие…
Мюриел стана и отиде до душ-кабината. Филип
оправи възглавниците и се излегна отново. Когато тя излезе, хиляди капчици
блещукаха по бедрата ѝ, преди да бъдат погълнати от мекия памук на
тъмнорозовата хавлия. Филип присви очи от удоволствие. Бели дантелени бикини се
изкачиха към венерения хълм. Но когато Мюриел понечи да си сложи сутиена, Филип
се възпротиви.
– По-добре без сутиен!
– Моля те, остави ме на мира!
– Защо го слагаш? Нали вече ти обясних, че…
– Няма гола да се разхождам по улиците!
– Без сутиен не значи гола.
– Значи, когато мярката ти е деветдесет и пет
Е!
– Мразя сутиените. Приличат ми на презервативи
за гърди.
Филип хвана с пръсти двата мръсни презерватива
от пода и демонстративно ги разклати.
– Харесват ли ти?
Мюриел се нацупи.
– Гнусен си.
И се целунаха страстно.
* * *
Следващите месеци протекоха с невероятна
скорост, най-бързите месеци в живота на Мюриел. Времето летеше и едва докосваше
повърхността на събитията, оставяйки бяла и ефирна пяна зад себе си. С Филип
бяха неразделни. Любеха се до изтощение, разхождаха се, държаха си ръцете,
гледаха се – бяха влюбени.
Филип вече имаше ключ от гарсониерата ѝ. Често
идваше с цвете. Сутрин ставаха заедно, пиеха кафе и се качваха на автобуса.
Мюриел имаше щастливото усещане, че стават семейство. Решила беше да поеме
отговорността за бъдещето на Филип. Събуждаше го рано, мъкнеше го по лекции.
Разпитваше го за експозетата и го окуражаваше. Филип беше умен. Когато полагаше
усилия, жънеше успехи. Експозето му по геополитическа икономика бе определено
като „блестящо“ от преподавателя и включено в ежегодника на школата. Мюриел бе
удивена, защото знаеше как набързо бе подготвено то.
Филип беше умен, но мързелив – тя
трябваше да му помогне да се пребори с порока си. Тази хуманитарна мисия
придаде ново измерение на нейната любов, направи я полезна. Мюриел бе щастлива.
Забрави за страха от изпитите и от бъдещето, вживя се в новата си роля на
спасителка. Филип обаче нямаше ни най-малко желание да бъде спасен. Тя да учи
колкото си иска, той имаше нужда да живее. Не намираше обаче живот нито в
учебниците, нито в библиотеката. Беше се озовал в школата, следвайки волята на
амбициозните си родители. Нямаше желание да успява, търсеше смисъла другаде – и фактът,
че не знаеше къде е това другаде, го изпълваше с възбуда и радост. Правеше
усилия да ходи на лекции заради Мюриел, а тя не го оценяваше. Един ден ѝ подари
„Обломов“ и каза:
– Ако искаш да ме опознаеш, прочети тази
книга. Страхотна е, любимият ми литературен герой.
Така Жан откри Обломов и се влюби в него, а
Мюриел се ужаси. Не можеше да намери човешката красота в литературния образ:
разплутият млад мъж, който лежеше по цял ден, плюскаше и размишляваше. Не
разбираше душевното му богатство, което въодушевяваше Филип, не разбираше
смисъла му. Почувства отново дистанция. Държавният изпит наближаваше, тя нямаше
време да мисли за любовта, потопи се в ученето. Един ден Филип каза, за да си
отмъсти за нейното отдалечаване:
– На Жан му личи, че е бил лишен от ласки в
детството си.
– Кой Жан? За кого говориш?
Мюриел мислеше за аналитичните финанси, които
не разбираше.
– За дясната ти цица, Мюриел. Забрави ли? – попита той
натъжен.
– Само за глупости мислиш и говориш. Какво
толкова му има според теб на господин Дюпон?
– Кой е той?
– Фамилното име на Жан, не знаеш ли – каза
Мюриел саркастично.
– Жената винаги се грижи повече за едната си
цица, подсъзнателно има предпочитания.
– Аха…
– Аз например, колкото и да се стремя да бъда
безпристрастен, предпочитам някои от рибите си.
– Но какво общо имат рибите ти с моите гърди?
– Нищо. Просто реших да ти кажа какво усещам,
а то е, че пренебрегваш дясната си цица. И тя скърби.
– Искаш да кажеш, че е отпусната? Че е увиснала?
– Ни най-малко. Огорчена я чувствам, някак си
разочарована – рече той и целуна гърдата през фланелката.
Мюриел се изправи. Какво точно искаше да ѝ
каже Филип с тези езотерични разговори? Харесваше ли я още, или заобиколно
искаше да ѝ подскаже нещо? Понякога Мюриел се питаше що за човек е, даваше си
сметка, че знае малко за него. Изплъзваше ѝ се като риба от ръцете на несръчен
рибар. Възможно ли беше споделено бъдеще с толкова потаен и странен мъж?
Филип чакаше с нетърпение края на следването и
мечтаеше за свобода и любов. Щяха да пият бири по парижките тераси, да
развъждат саламандри в големи аквариуми, да пътешестват. Щяха да намерят начин
да си изкарват хляба, достоен и простичък. Животът беше хубав и само три месеца
ги деляха от него.
Беше се стъмнило. Филип чу вратата на
хладилника да се затваря. Мюриел седеше зад бюрото си и пиеше бира от
бутилката.
– Не те разбирам – каза най-сетне тя.
Той заговори в тъмното, излегнат в леглото:
– Винаги, когато подхвана интересна тема, ти
се цупиш. Терзанията на една цица ме вълнуват много повече от това, което
вълнува теб и твоите състуденти – учене, изпити, професионална кариера…
– Просто невинаги те разбирам – повтори
Мюриел, остави бутилката и седна на леглото, а той я придърпа към себе си.
Преди да заспи, Жул загрижено запита Жан:
– Прав ли е Филип?
– За кое?
– Че си пренебрегнат от Мюриел.
– Филип май наистина обича да говори глупости
и няма нищо лошо в това.
– Във всеки случай аз не се чувствам любимец – оправда се
Жул, прозявайки се. – Лека нощ, скъпи.
– Лека.
И двамата сладко потънаха в сънищата.
[1]Прованс – област в Южна Франция. – Бел. авт.
/* Style Definitions */
table.MsoNormalTable
{mso-style-name:“Table Normal“;
mso-tstyle-rowband-size:0;
mso-tstyle-colband-size:0;
mso-style-noshow:yes;
mso-style-parent:““;
mso-padding-alt:0cm 5.4pt 0cm 5.4pt;
mso-para-margin:0cm;
mso-para-margin-bottom:.0001pt;
mso-pagination:widow-orphan;
font-size:10.0pt;
font-family:“Times New Roman“;
mso-ansi-language:#0400;
mso-fareast-language:#0400;
mso-bidi-language:#0400;}
Отзиви
Все още няма отзиви.