Да обичаш на инат

Когато бях студент, почти всяка година излизаха впечатляващи български филми. Един от тях – "За къде пътувате" на Рангел Вълчанов ме беше впечатлил повече от обичайното. Маестрото като цяло е самобитна личност и творец, на когото с готовност свалям шапка, но за този филм не успях да му сваля шапка – тя направо ми падна. С моите приятели бяхме гледали филма по 4–5 пъти, коментирахме го, преживявахме го и изобщо го възприемахме като особен емоционално-интелектуален допинг.
За къде сме тръгнали? Към какво се стремим? Кое в живота е стойностно и кое не? Кое е трайно и кое преходно? Кои сме ние и можем ли да се променим, ако земята спре да се върти? И после – ние оставаме ли си ние, когато нищо около нас вече не е същото? Все въпроси, на които и близо 25 години по-късно не мога да кажа, че съм намерил отговор. Но ако напуснем екзистенциалната плоскост, днес имам куража да изложа моята позиция за това, накъде върви светът и какво е мястото на моята страна в него.