Четири вида любов

Normal
0

false
false
false

MicrosoftInternetExplorer4

Малката купувачка

В
големите вериги магазини, особено в „Кауфланд“, всички ние отиваме, за да
пазаруваме много, за да напазаруваме поне за няколко дни. Особено около
празниците.

Видях ги на опашката пред
мен – баща и пет-шест годишната му дъщеричка. Той беше взел няколко глави лук в
прозрачно пликче, в него имаше още един хляб и една кофичка кисело мляко.
Толкова.

Момиченцето разглеждаше
шоколадите, бисквитите, джуджетата, дядоколедите около касата. Доближаваше до
тях личицето си и някак изведнъж го отдръпваше. Понякога докосваше с пръстче
някое от тях и пак така рязко, внезапно оттегляше ръка. Беше отдадена,
абсолютно отдадена на тези лакомства, бисквити, шоколади, обвити в толкова
примамливи опаковки.

Бащата имаше мрачно и
навъсено изражение, каквото впрочем имаме повечето българи. Имаше излъчването
на човек без бъдеще, без амбиции, без радост, без празници. Навярно е и много мълчалив, помислих си, навярно
почти не разговаря с детето си, навярно му издава единствено нареждания –
яж, спи, лягай, влез, излез, не вдигай шум, не разхвърляй играчките, събери ги,
пази тишина. Навярно когато тя заспи, той застава до леглото є и унесено я
наблюдава, представя си живота є, не иска нейния живот да прилича на неговия.
Навярно единствено тогава я погалва по главицата, единствено тогава си
позволява сълзите да изпълват очите му.

– Тате, искам да ми купиш
този туикс! – внезапно каза момиченцето, той се наведе, прошепна є нещо съвсем
тихо.

– Но нали обеща за Нова
година! – настояваше тя за подаръка си, държеше го в ръка и гледаше баща си с
удивените си, разширени очи.

Човекът се огледа наоколо,
да не би някой да е чул дъщеря му, или се огледа наоколо, идеше му да потъне
вдън земя, аз се обърнах почти с гръб към тях, за да е сигурно, че не съм
следила разговора им, че не съм навлязла в съдбата им. Той приклекна до нея и
започна отново да є говори, този път дълго, прекалено дълго.

Детето остави туикса на
рафта при останалите, прилепи се до баща си, зарови главата си в ръката му.

Ето това беше най-тъжното от
всичко – жестът, с който остави примамливото, недостъпно лакомство. Знаела е,
че ще є бъде отказано, знаела е, че ще трябва да го върне, но детското е
надделяло, поне да го подържи за малко в ръката си, а може да се случи и чудо,
нали съвсем скоро е Коледа.

Така чакахме едни до други,
чакахме да дойде реда ни. Опашката вървеше бавно, защото всеки буташе
препълнена количка или най-малкото препълнена кошница с продукти. Един по един
хората слагаха покупките върху лентата, после един по един също така ги прибираха
в коледните си торби. Всички излизаха с най-малко два огромни плика от
магазина.

В съзнанието на детето – два
огромни плика с недостъп-ните лакомства. За него имаше това – хляб и кисело
мляко. И няколко глави лук за готвене.

Онова, което в действителност
обаче ме потресе, беше смирението на момиченцето. Никакво детско мрънкане,
никакво настояване, никакво разплакване. Какво є каза баща є, когато приклекна
до нея, когато започна да є говори дълго, прекалено дълго, както ми се стори,
шепнешком. Обясни є, че не може да є купи обещания за Нова година туикс. Но как
є го обясни, какви вълшебни думи є каза, че тя така кротко се облегна на ръката
му и зачака с търпението на възрастен опашката? Какво пълно разбирателство
трябва да е имало между двамата, какво доверие един в друг, какво упование в
милостта на другия, за да може тя така смълчано да преглътне отнетия подарък за
Нова година, а той така изчерпателно да є обясни защо є го отнема.

И ето чудото – упованието,
милостта между тези две същества.

И колко
странно стояха тези няколко глави лук на фона на препълнените колички, в които
имаше неща за радостна трапеза, за подаръци, за украса, за веселие! А лукът, лукът беше възможно
най-баналното и делничното, сякаш той най-ярко контрастираше с еуфорията около
прииждащия празник.

Но в
това беше и чудото – мълчаливото разбирателство, стаената нежност между бащата
и неговото детенце. И още – излъчваха достойнство, което никога не би им позволило да приемат подарък
от непознат. А ако го приемеха, наред с радостта щяха да изпитат и болка.

Помислих си – онова
ястие, което той ще сготви с лука – ще бъде сигурно най-вкусното. Помислих си как ние ще седнем пред
нашите отрупани и пищни трапези. Как тяхната ще бъде бедна, смълчана, но с
по-дълбока и вглъбена радост. Защото отрупваме нашите трапези с ястия, но на тяхната
сигурно сяда Сам Господ.

Теодора Димова

/* Style Definitions */
table.MsoNormalTable
{mso-style-name:“Table Normal“;
mso-tstyle-rowband-size:0;
mso-tstyle-colband-size:0;
mso-style-noshow:yes;
mso-style-parent:““;
mso-padding-alt:0cm 5.4pt 0cm 5.4pt;
mso-para-margin:0cm;
mso-para-margin-bottom:.0001pt;
mso-pagination:widow-orphan;
font-size:10.0pt;
font-family:“Times New Roman“;
mso-ansi-language:#0400;
mso-fareast-language:#0400;
mso-bidi-language:#0400;}