Притчов роман за твореца, творбата и цената – цената, която плаща твореца, за да създаде творбата. Роман за любовта, приятелството и добротата, за художниците, които рисуват картини и ги излагат на небето, „за да накарат и най-върлите скептици да вдигнат поглед от земята, да видят необятността на синевата и красотата на небето и да се почувсват истински свободни хора“. Роман за намирането на себе си и пътя към дома чрез чистотата на децата, аналогия с Христос и неговите ученици.
Това е второ преработено издание на романа „Безкрайни бели полета” на Златимир Коларов, което излиза, след като първото – от 2005 г., спечели конкурс на Националния център на книгата.
За автора
Проф. Златимир Коларов е роден през 1954 г. в София. През 1980 г. завършва медицина в София и работи десет години като лекар и асистент по вътрешни болести в различни градове на страната. Той е ревматолог, автор е на над 200 научни статии и съобщения, отпечатани в български и чужди списания и представени на научни форуми в страната и чужбина, на три самостоятелни научни монографии и на други три в съавторство. Председател е на Българското медицинско дружество по остеопороза и остеоартрозa. Проф. Коларов работи в Клиниката по ревматология на Медицинския университет – София. Занимава се с художествена литература и има издадени книги – повест, сборник с разкази и романи.
НОВЕЛА ПЪРВА
СТАРИЯ КИТАЕЦ
Една сумрачна утрин в началото на пролетта в
квартала се появи един китаец. Възрастните го видяха да хлътва във входа на
една от къщите до стадиона, която подлежеше на събаряне според кадастъра на
новия градоустройствен план. Бързаха за работа и въпреки че не бяха виждали
някого да влиза в изоставената къща от години, подминаха го, без да се вгледат
в лицето му и да разберат що за човек е той.
Първи го забелязаха децата. Това се случи по същото
време на следващия ден. Отиваха на училище с наведени глави, покрусени от
мисълта за скуката на предстоящите шест учебни часа. Това вгорчаваше доброто
им настроение, породено от здравия сън и красотата на раждащата се зора, и те
вървяха безразлични към предизвикателствата на съдбата от най-ранно утро. И за
да разведрят тягостната атмосфера и да повишат понижения си тонус, запълваха
времето с коментари на отношенията си с момчетата от съседния квартал.
Изведнъж вратата на старата къща се отвори, пантите
изскърцаха и в рамките се очерта суха мъжка фигура. Момчетата се спогледаха –
мислеха, че къщата е необитаема – прозорците бяха посивели, черчеветата –
почернели, мазилката се беше свлякла и откриваше оронени изсветлели тухли на
стените.
Непознатият бе облечен в широка черна дреха, на
главата си носеше черна шапка, привързана под брадата с връв. В едната си ръка
държеше пазарска чанта, в другата – мрежа с празни бутилки и буркани. Краят на
дрехата опираше в петите, а периферията на черната шапка скриваше лицето му.
Той притвори вратата и тръгна пред тях със ситни стъпки, загледан в
островърхите си обувки с цвета на дългата му дреха.
С риск да закъснеят за първия час и да си навлекат
неприятности с учителите и директора момчетата хукнаха след него и се
разкрещяха:
– Вижте един китаец! Един стар китаец…
Непознатият ускори крачките си, вятърът изду
дрехата му като плащ, периферията на шапката се развя над раменете му като
криле и той сви в първата пряка, която се изпречи пред очите му. Най-бързите
стигнаха до ъгъла на карето и се спряха, останалите ги настигнаха и дъхът им
секна – от китаеца не бе останала и следа! Свиха рамене, почесаха се по главите,
постояха няколко минути в размисъл, без да могат да си обяснят тайнственото
появяване и мигновеното изчезване на непознатия китаец, и тръгнаха към
училището, разочаровани от неуспеха да разберат що за птица беше той. Всъщност
не бяха сигурни дали непознатият бе китаец, японец, облечен като китаец,
виетнамец, кореец или от някоя друга източна народност, но до един бяха
убедени, че прилича много на стар китаец. Когато влязоха в двора на училището,
бяха забравили за враждата с момчетата от съседния квартал, с които не можеха
да поделят открай време баскетболното игрище на запустелия стадион в парка.
На връщане от училище отново минаха покрай къщата,
от която сутринта бе излязъл тайнственият стар китаец. Позабавиха крачки,
спряха пред съборената ограда на стадиона, откъдето се виждаше най-добре
входът на къщата, и прекараха няколко часа, изпълнени с трепетно очакване, но
той така и не се появи до късно вечерта. На другия ден някой каза, че по същото
време го е видял на трамвайната спирка от другата страна на парка. Вървял със
забързани китайски стъпки към дома си, загледан в островърхите си китайски
обувки. Носел торба, от която се подавали дървени летвички и навити на руло
свитъци хартия. Това ги озадачи още повече. Стария китаец отивал към дома си, а
те не го видяха!?… – помислиха си те и решиха да го проследят, загърбвайки
проблема с баскетболното игрище и момчетата от съседния квартал.
Стария китаец се появяваше ненадейно и изчезваше
безследно, виждаха го по едно и също време на няколко места в квартала, после
се изгубваше за дни, като че ли потъваше вдън земя, или се бе завърнал в Китай,
което си е своеобразно потъване в земята – коментираха те до късно вечер,
стаени зад оградата на стадиона. (Там, под сенките на кестените, далече от
уличните лампи до входа на парка с езерото и стадиона, се намираше сборният им
пункт, в който решаваха всички общи трудности и споделяха всички неудачи.) Един
разказваше как изглеждат тесните очи на Стария китаец, друг – скулестото му,
сиво като пергамент лице, трети – дългата му заострена брада и побелели мустаци
– тънки, дълги и увиснали покрай стиснатите му китайски устни. Някой от
най-малките разпалено твърдеше, че е видял черния му колан от конопено въже и
за да подчертае голямото значение на тази наглед незначителна подробност,
рисуваше с пръчка в пръстта как изглежда конопеният колан на Стария китаец. В
края на седмицата и най-резервираните бяха убедени и никой вече не се
съмняваше, че в квартала им се е заселил истински китаец, а не японец,
виетнамец или кореец и изобщо представител на която и да било източна
народност.
Една вечер, когато всеки бе казал по нещо за Стария
китаец и разговорът беше изтънял до такава степен, че всеки момент щеше да се
скъса, едно от момчетата, не много уверено, каза, че предната нощ е видяло
Стария китаец и поясни – връщало се с родителите си от кино. Не каза, че бяха
гледали филм за монасите от манастира Шаолин. До този момент то бе слушало разказите
на приятелите си и завиждаше на най-красноречивите за интереса на останалите,
но не го признаваше пред себе си и не го показваше пред другите. Преситени от
разкази за Стария китаец, приятелите не обърнаха на думите му никакво внимание
и то продължи с по-висок глас: Стария китаец се носел из парка като черна
птица, въртял нунджи и вериги и се упражнявал в древни китайски бойни
изкуства. Било тъмно и не било сигурно дали тренирал кунг-фу, таекуондо, карате
или някакъв друг вид боен спорт. В един миг китаецът изчезнал, все едно че се
стопил в мрака – завърши разказа си то и замълча. Във внезапно настъпилата
тишина се чуваше учестеното дишане на другите. Погледнаха очевидеца със завист,
видяха черната дреха на Стария китаец да се слива с тъмнината, а закривената
му сабя да проблясва като светкавица в мрака, и съжалиха, че си бяха легнали
рано миналата вечер.
Същата нощ повечето прекараха няколко будни часа
зад пердетата на потъмнелите прозорци, заслушани в тишината и загледани в
мрака. Пред подлютените им от взиране очи мер- желееше разтегнатият кръг на
стадиона, черният масив на парка и блесналата повърхност на езерото, в която
се отразяваше пълната луна. На следващия ден всеки разказваше по нещо ново за
Стария китаец. Бяха го видели да изстрелва метални звезди и да ги забива в
оградите на къщите, да стреля с лък, да хвърля копие като атлет, да нанася
отсечени, кратки удари по въображаем противник, да пълзи като змия, да се
катери като котка по дърветата, да скача от върха им, с няколко преобръщания
да се приземява и приклекнал да застава в бойна стойка, готов да се отбранява и
напада…
През голямото междучасие изчакаха учителя по
трудово възпитание да отиде при парнаджията в мазето да изпушат по цигара,
вмъкнаха се в работилницата, издялаха нунджи от дърво и ги свързаха със
стоманена верига, изрязаха шестолъч- ни звезди от ламарина и заостриха
върховете им на шмиргела, после изработиха остриетата на копията и стрелите и
се изнесоха от работилницата под слисания поглед на учителя, който се връщаше
от мазето и дъвчеше дъвка, за да не разберат другите учители, че е пушил цигари
с парнаджията. Като се прибраха вкъщи, почистиха ръждата от забравените
рицарски мечове и шпаги, които събираха прах в килерите и под леглата, от
мазетата изровиха прабългарските лъкове и ги пирографираха с китайски
йероглифи, същото направиха и с колчаните от стари пазарски чанти, и с
византийските ризници от кожа и картон и в края на деня снаряжението на всеки
бе готово.
Отзиви
Все още няма отзиви.