дни
часа
минути
Очаквайте на 8 февруари 2021!
И ето че кой знае как, от мътилката на миналото се оформя, изправя и издига един спомен с баща ми, с когото отиваме да пускаме хвърчило.
И ето че кой знае как, от мътилката на миналото се оформя, изправя и издига един спомен с баща ми, с когото отиваме да пускаме хвърчило.
Спомням си как някой ми беше дал старо хвърчило. Изглеждаше добре, но колкото и да опитвах да го вдигна, колкото и силно да тичах, то се забиваше в земята с объркани лупинги. Помня как плача и го нося на баща ми.
Тя се усмихна и отговори с думите на една преживяла Първата, Втората световна война, социализма и обсадата на Сараево деветдесет и пет годишна лекарка: Човек много бавно става добър, момиче. Човек може да стане лош лесно, но добър се става много, много бавно.
Няма нищо по-реално от болката. И нищо по-самотно. Болестта обаче е нещо друго – тя е напомняне, че ти принадлежиш. Че освен твоето лично страдане ти си част и от необятния океан на всеобщата човешка болка. Епидемиите са унизително напомняне, че никой от нас не е толкова специален, колкото умът го заблуждава; всички сме банални средноаритметични единици от човешкото семе.
Попитах се там и тогава – под мастиления здрач на чуждото небе, прорязвано от лястовици, – след като този град бе надмогнал война, насилие и толкова пролята кръв, а сега продължаваше да живее и да се весели, кой въобще имаше право да хленчи за глупости? Всички с „разбити сърца“ трябва да видят Сараево, помислих си, всички лигльовци от всички краища на света. Може би трябва да има такъв вид туристически услуги? А може би вече има – няма начин някой да не се е сетил.
Няма нищо по-реално от болката. И нищо по-самотно. Болестта обаче е нещо друго – тя е напомняне, че ти принадлежиш.
Че освен твоето лично страдане ти си част и от необятния
океан на всеобщата човешка болка. Епидемиите са унизително напомняне, че никой от нас не е толкова специален, колкото умът го заблуждава; всички сме банални средноаритметични единици
от човешкото семе.
Попитах се там и тогава – под мастиления здрач на чуждото небе, прорязвано от лястовици, – след като този град бе надмогнал война, насилие и толкова пролята кръв, а сега продължаваше да живее и да се весели, кой въобще имаше право да хленчи за глупости? Всички с „разбити сърца“ трябва да видят
Сараево, помислих си, всички лигльовци от всички краища на света. Може би трябва да има такъв вид туристически услуги? А може би вече има – няма начин някой да не се е сетил.
