Showing all 2 resultsSorted by latest
Книги от Юлиан Попов
Юлиан Попов живее в Лондон от 1994 година, където работи като журналист и консултант. Женен е и има двама сина, 7 и 9. Завършил е Софийския университет, работил е като редактор в списание „Факел”, Директор на литературния музей „Ангел Каралийчев” и Изпълнителен директор на Нов български университет. Той е почетен секретар на британската благотворителна организация „Приятели на България” (www.friendsofbulgaria.org.uk), която подпомага деца със специални образователни нужди в България. Член е на Асоциацията на чуждестранните журналисти в Лондон.
Юлиан е познат в България със статиите си, които често се появяват на страниците на „24 часа”, „Дневник” и други издания, и с коментарите си по радиото и телевизията. През 2004 година издателство Ciela публикува книгата му „Английска България или Швейцария на Балканите”. Критиката даде висока оценка на книгата с квалификации като: "Не е за пропускане"; сбирка от "политически провокации", на които авторът отговаря "елегантно и остроумно", но също така и "безпощадно иронично"; препоръча на читателя да я поема "на хапки с насладата на политически кулинар"; нарече я "чудесна и важна" книга.
Негови статии са публикувани във водещи международни издания като The Independent, EU Observer, The Scotsman и др., участвал е с коментари в телевизионни и радио програми в Германия, Англия, Русия, Китай.
Ето какво пише за себе си на своя сайт, www.julianpopov.com, който придоби вече широка популярност:
Няколко думи за мен
Роден съм на 21 септември 1959 година в София. Не се гордея особено със софийските си корени, но и още не съм намерил достатъчно основания да се притеснявам от тях. Завърших 20 основно училище Тодор Минков. Оттам най-вече си спомням кабинета по трудово обучение и физкултурния салон, в който се провеждаха вечеринки. На една такава вечеринка спечелих от томболата голямата награда - сервиз за ракия. Бях на 10 години. После завърших 21 гимназия в София. На 16 г. станах спасител на Каваците.
На 18 г. отидох в казармата - Харманли, Чирпан и Стара Загора. Прекарах две прекрасни години сред странни хора, които иначе не бих срещнал. Казармата беше и висше предизвикателство по отношение на това, колко правила човек може да наруши за единица време. Оказа се, че много. Сега малко съжалявам, че не се отнесох към военната си служба малко по-сериозно и не прекарах двете си години като интензивно обучаващ се дисциплиниран войник. После завърших българска филология в СУ.
Прописах по вестниците, когато бях в 3-ти курс в университета. Първата ми публикация беше кратка рецензия за някакъв филм във вестник "Земеделско знаме". Бях написал просторно разсъждение за филма "Отражения", в който главната роля играеше моя приятелка, Жана Караиванова. Не знам защо отнесох писанието си в "Земеделско знаме". Те отклониха любезно текста, но ме пратиха на премиерата на някакъв български филм с поръчение да напиша 10-15 реда. Щях да скоча от прозореца от радост. Година-две по-късно се озовах в Москва, на гости на моя приятелка, Нина, която тъкмо по това време караше последната си година като балерина в Болшой. Нейната майка се познаваше с цялата плеяда живи литературни класици, които обитаваха през лятото литературното селце Переделкино. Направих интервюта с Валентин Катаев, Арсений Тарковски (бащата на Андрей Тарковски) и още няколко звезди. Имах и няколко уговорки с поетесата Бела Ахмадулина, но все не успявах да я сваря достатъчно трезва. Арсений Тарковски остана в паметта ми като една от най-светлите и достойни фигури, с които съм се срещал. Благодарение на тези интервюта, малко преди да завърша, Георги Борисов ме покани в списание Факел. Това стана през 1985 година, годината, когато започна размразяването в Съветския съюз. Благодарение на това размърдване имахме възможността да публикуваме невиждани и нечувани неща. И понеже Факел все пак беше издание за руска и съветска литература, можехме да публикуваме там каквото ни скимнеше, привилегия, която другите издания в България нямаха.
През 1985 година отворих в дома си галерия. Нарекох я 357, заради адреса, на който живеех (ЖК Червен Звезда, бл. 35, ап. 7). Първата изложба беше на Сюлейман Техлекели. Зад това име се криеше Мони Паси, който беше решил по този малко ексцентричен начин да изрази мнението си за преименуването на турците, което течеше по онова време. Заедно с него и Владислав Тодоров основахме по-късно Комитет за инвентаризация ма комунизма. Идеята ни беше, че комунизмът си отива и ние прилежно трябва да номерираме всичките му творби (материални и нематериални) и да ги приберем в музеен склад. Ако не извършехме тази акция, съществуваше риск, експонатите на отиващият си режим да си пръснат и да ни заразят за вечни времена. Някой може да каже, че по-късно точно това се случи. Така или иначе акцията започна с инвентарен номер едно, който аз гордо поставих върху паметника на Ленин пред камерите на популярното телевизионно предаване Панорама. Дизайнът на инвентарните номера беше изработен от Момчил, чиято съпруга, Лили, има малка галерия на ул. Раковски, която се казва "Лили". Сред изложбите в моята галерия трябва да спомена и изложбата на моя близък приятел Николай Панайотов. Той неотдавна закупи училището в село Стоките, където ще създаде школа за модерно изкуство. Скоро ще напиша нещо и за тази инициатива. В биографията си имам и още няколко акта, свързани с изобразителното изкуство, но тук няма да ви занимавам с тях.
Когато дойде 1989 година станах за кратко време директор на популярния по това време музей Ангел Каралийчев. Там се водеха различни сбирки на групата Синтез (на която бях по едно време бях нещо като секретар) и на Дружеството за Нов български университет. Покрай тези сбирки Проф. Богдан Богданов ми предложа да поема инициативата за развитието на дружеството и превръщането му в някакъв тип учебно заведение. Така станах изпълнителен директор на Нов български университет, нещо с което и до днес не спирам да се гордея и вероятно да преувеличавам ролята си в неговото развитие. Там прекарах още 4 бурни години. През 1992 година подписахме договор с британския Open University. Подписването стана в сградата на Британския парламент, където изнесох реч. Някъде трябва да имам снимки от това събитие, ако ги намеря, ще ги сложа. През 1994 година заминах за Англия - чисто романтични подбуди. Оттогава живея в Лондон и пиша. Работя и доста често като консултант по Източна Европа и бившия Съветски съюз. От консултантските ми пътувания най-интригуващи ще си останат пътуванията ми в Сибир, Грузия и Астрахан. Иначе най-любимите ми места са Бейрут, Дамаск, Сирийската пустиня, Истанбул и остров Делос (в днешно време необитаем).
През 2004 година издателство Ciela издаде книгата ми "Английска България или Швейцария на Балканите", предговорът любезно написа Филип Димитров. Тази година (2006) предстои да излезе и първият ми роман. Той не е автобиографичен, но много случки в него, ако мога така да се изразя, са се случили. Заглавието му е "Островът на мъглите".
Не се гордея с факта, че никога не съм членувал в българска политическа партия. Сега си мисля, че през 1989-90 трябваше да се присъединя към някоя от множеството никнещи партии. Вярно, че по това време бях маниакално ангажиран с Нов български университет, но това е вид извинение. Компенсирах обаче с писане. Помня, когато запалиха Партийния дом, седях вкъщи и слушах репортажите по радиото. Когато чух, че гори, толкова се възбудих, че седнах и написах възторжена статия. Сградата гореше, аз пламенно пишех. Имах чувството, че съм в центъра на историята. Преди няколко години станах член на Консервативната партия (Великобритания). Може би това е един от малкото признаци на зрялост, които проявявам. Дори два пъти се кандидатирах за общински съветник в Лондон (на губещи места).
Това е накратко. Може би ще добавя и още нещо в близките месеци, кой знае. Като гледам какво изписах, започва да ми звучи като начало на автобиография. Още не ми стига обаче смелост да започна пълни самопризнания.
Юлиан Попов
Юлиан е познат в България със статиите си, които често се появяват на страниците на „24 часа”, „Дневник” и други издания, и с коментарите си по радиото и телевизията. През 2004 година издателство Ciela публикува книгата му „Английска България или Швейцария на Балканите”. Критиката даде висока оценка на книгата с квалификации като: "Не е за пропускане"; сбирка от "политически провокации", на които авторът отговаря "елегантно и остроумно", но също така и "безпощадно иронично"; препоръча на читателя да я поема "на хапки с насладата на политически кулинар"; нарече я "чудесна и важна" книга.
Негови статии са публикувани във водещи международни издания като The Independent, EU Observer, The Scotsman и др., участвал е с коментари в телевизионни и радио програми в Германия, Англия, Русия, Китай.
Ето какво пише за себе си на своя сайт, www.julianpopov.com, който придоби вече широка популярност:
Няколко думи за мен
Роден съм на 21 септември 1959 година в София. Не се гордея особено със софийските си корени, но и още не съм намерил достатъчно основания да се притеснявам от тях. Завърших 20 основно училище Тодор Минков. Оттам най-вече си спомням кабинета по трудово обучение и физкултурния салон, в който се провеждаха вечеринки. На една такава вечеринка спечелих от томболата голямата награда - сервиз за ракия. Бях на 10 години. После завърших 21 гимназия в София. На 16 г. станах спасител на Каваците.
На 18 г. отидох в казармата - Харманли, Чирпан и Стара Загора. Прекарах две прекрасни години сред странни хора, които иначе не бих срещнал. Казармата беше и висше предизвикателство по отношение на това, колко правила човек може да наруши за единица време. Оказа се, че много. Сега малко съжалявам, че не се отнесох към военната си служба малко по-сериозно и не прекарах двете си години като интензивно обучаващ се дисциплиниран войник. После завърших българска филология в СУ.
Прописах по вестниците, когато бях в 3-ти курс в университета. Първата ми публикация беше кратка рецензия за някакъв филм във вестник "Земеделско знаме". Бях написал просторно разсъждение за филма "Отражения", в който главната роля играеше моя приятелка, Жана Караиванова. Не знам защо отнесох писанието си в "Земеделско знаме". Те отклониха любезно текста, но ме пратиха на премиерата на някакъв български филм с поръчение да напиша 10-15 реда. Щях да скоча от прозореца от радост. Година-две по-късно се озовах в Москва, на гости на моя приятелка, Нина, която тъкмо по това време караше последната си година като балерина в Болшой. Нейната майка се познаваше с цялата плеяда живи литературни класици, които обитаваха през лятото литературното селце Переделкино. Направих интервюта с Валентин Катаев, Арсений Тарковски (бащата на Андрей Тарковски) и още няколко звезди. Имах и няколко уговорки с поетесата Бела Ахмадулина, но все не успявах да я сваря достатъчно трезва. Арсений Тарковски остана в паметта ми като една от най-светлите и достойни фигури, с които съм се срещал. Благодарение на тези интервюта, малко преди да завърша, Георги Борисов ме покани в списание Факел. Това стана през 1985 година, годината, когато започна размразяването в Съветския съюз. Благодарение на това размърдване имахме възможността да публикуваме невиждани и нечувани неща. И понеже Факел все пак беше издание за руска и съветска литература, можехме да публикуваме там каквото ни скимнеше, привилегия, която другите издания в България нямаха.
През 1985 година отворих в дома си галерия. Нарекох я 357, заради адреса, на който живеех (ЖК Червен Звезда, бл. 35, ап. 7). Първата изложба беше на Сюлейман Техлекели. Зад това име се криеше Мони Паси, който беше решил по този малко ексцентричен начин да изрази мнението си за преименуването на турците, което течеше по онова време. Заедно с него и Владислав Тодоров основахме по-късно Комитет за инвентаризация ма комунизма. Идеята ни беше, че комунизмът си отива и ние прилежно трябва да номерираме всичките му творби (материални и нематериални) и да ги приберем в музеен склад. Ако не извършехме тази акция, съществуваше риск, експонатите на отиващият си режим да си пръснат и да ни заразят за вечни времена. Някой може да каже, че по-късно точно това се случи. Така или иначе акцията започна с инвентарен номер едно, който аз гордо поставих върху паметника на Ленин пред камерите на популярното телевизионно предаване Панорама. Дизайнът на инвентарните номера беше изработен от Момчил, чиято съпруга, Лили, има малка галерия на ул. Раковски, която се казва "Лили". Сред изложбите в моята галерия трябва да спомена и изложбата на моя близък приятел Николай Панайотов. Той неотдавна закупи училището в село Стоките, където ще създаде школа за модерно изкуство. Скоро ще напиша нещо и за тази инициатива. В биографията си имам и още няколко акта, свързани с изобразителното изкуство, но тук няма да ви занимавам с тях.
Когато дойде 1989 година станах за кратко време директор на популярния по това време музей Ангел Каралийчев. Там се водеха различни сбирки на групата Синтез (на която бях по едно време бях нещо като секретар) и на Дружеството за Нов български университет. Покрай тези сбирки Проф. Богдан Богданов ми предложа да поема инициативата за развитието на дружеството и превръщането му в някакъв тип учебно заведение. Така станах изпълнителен директор на Нов български университет, нещо с което и до днес не спирам да се гордея и вероятно да преувеличавам ролята си в неговото развитие. Там прекарах още 4 бурни години. През 1992 година подписахме договор с британския Open University. Подписването стана в сградата на Британския парламент, където изнесох реч. Някъде трябва да имам снимки от това събитие, ако ги намеря, ще ги сложа. През 1994 година заминах за Англия - чисто романтични подбуди. Оттогава живея в Лондон и пиша. Работя и доста често като консултант по Източна Европа и бившия Съветски съюз. От консултантските ми пътувания най-интригуващи ще си останат пътуванията ми в Сибир, Грузия и Астрахан. Иначе най-любимите ми места са Бейрут, Дамаск, Сирийската пустиня, Истанбул и остров Делос (в днешно време необитаем).
През 2004 година издателство Ciela издаде книгата ми "Английска България или Швейцария на Балканите", предговорът любезно написа Филип Димитров. Тази година (2006) предстои да излезе и първият ми роман. Той не е автобиографичен, но много случки в него, ако мога така да се изразя, са се случили. Заглавието му е "Островът на мъглите".
Не се гордея с факта, че никога не съм членувал в българска политическа партия. Сега си мисля, че през 1989-90 трябваше да се присъединя към някоя от множеството никнещи партии. Вярно, че по това време бях маниакално ангажиран с Нов български университет, но това е вид извинение. Компенсирах обаче с писане. Помня, когато запалиха Партийния дом, седях вкъщи и слушах репортажите по радиото. Когато чух, че гори, толкова се възбудих, че седнах и написах възторжена статия. Сградата гореше, аз пламенно пишех. Имах чувството, че съм в центъра на историята. Преди няколко години станах член на Консервативната партия (Великобритания). Може би това е един от малкото признаци на зрялост, които проявявам. Дори два пъти се кандидатирах за общински съветник в Лондон (на губещи места).
Това е накратко. Може би ще добавя и още нещо в близките месеци, кой знае. Като гледам какво изписах, започва да ми звучи като начало на автобиография. Още не ми стига обаче смелост да започна пълни самопризнания.
Юлиан Попов
