Книги от Николай Петков

Нещо за Отец Николай И „Стадионът на Старата госпожа”                                       

Казвам се Николай Петков Иванов. Роден съм на 15.07.1971 г. във Велико Търново. От 1989 до 1995 г. учих във Великотърновския университет - българска филология, философия и богословие. Към края на миналия век - между 1998 и 2000 г. - преподавах Антична философия във философския факултет на ВТУ “Св.Св. Кирил и Методий”. По това време написах книгите „Архе” - сборник за Антична и Средновековна култура и „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох”. Нетрадиционно постижение на тази книга е поетическият превод (все още единствен в българската литература) на три от шестте философски химна на Прокъл: „Към Слънцето”, „Към Афродита” и „Към музите”  (публикувани са в алманаха „Света гора” 2000-2001, изд. „Фабер”)  На 17.03 (деня на Алексий, человека Божий, и на свети Патрик) 2002 г. бях ръкоположен от великотърновския митрополит Григорий. От края декември, 2003 г., та досега съм свещеник във Варненска епархия, храм „Свети пророк Илия” в Дивдядово. За хората съм вече съм познат като Отец Николай.   В момента освен свещеник, съм и редовен докторант в процедура на защита към катедра „История и теория на литературата” в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски”. Темата, по която работя е „Образите на пътя и възрожденския наратив”.           Цикълът разкази „Стадионът на Старата госпожа” се появи като следствие от предпочитаната от мен форма за придвижване в пространството – автостоп. По този начин стигнах доста далеч извън границите на България и успявах да се завърна. Да си свещеник и да пътуваш на автостоп е уникално предимство – шофьорите спират вземайки ме със себе си като непоколебима гаранция за сигурността на автомобила си и собствената си сигурност. Веднъж дори можех да избирам между „Мерцедес” и „Бентли” – просто едната кола малко ме подмина, а другата спря точно до мен.   Та цикълът разкази е фикционално продължение (каквото и да означава това словосъчетание) на мои пътешествия. На фона на едно футболното летоброене - шампионската 1991 година на търновския „Етър”, претворяването на торинския стадион „Стадио Комунале” в “Деле Алпи” и историите на световните първенства - съм се опитвал да вляза във „вътрешното” време на Прокъл Диадох и Дионисий Ареопагит. Целта ми беше да открия начините, чрез които това време сродява градове, съдби, илюзии и мистификации. Затова съм правил опити да вникна в реалности, които, на пръв поглед, са безкрайно банализирани теми ( за виното, за Втората световна война, за Париж като туристическа дестинация), за да изобразя персонажи реални, но и парадоксални, като графиките на Ешер.   Бях мотивиран и от факта, че в българската литература образите на духовника са до болка схематизирани - или революционни водачи, или алкохолизирани и видиотени мошеници с огромни шкембета. Многопластови характери на духовници, които са ерудити и юродивци едновременно, смея да твърдя никога не е имало в родната ни литература. Затова се осмелих да предложа моя дядо Дионисий - монахът който освен типика, познава Дънс Скот и Джемс Джойс, пътешества из изгубените градове Суза, Ефес и Масада, пазарува с атински тетрадрахми, рисува автентични икони от десети век, спасява евреи през 1941, раздава картини на Густав Климт. Това е персонаж, който  може да живее с една особена, истинска свобода. Първо, защото Истината го прави свободен и второ, защото Някой, Чието Име е Благо и Чието бреме е леко, прави неговите мистификации толкова истински, колкото е истински и самият Дионисий Ареопагит, първият атински епископ, човекът на когото е кръстен и най-големият стадион в Париж - онзи същия, на който Франция с два гола на Зидан побеждава Бразилия и става световен шампион през 1998 година. В развиваща се по класическата сюжетна схема на пътешестващите Водач и Ученик „Стадионът на Старата госпожа” двамата странстващи свещеници разказват своята история на границата на реалността, мистификацията и мечтата.                      А иначе в свободното от църковни служби и писане време всеки ден отделям време, за да пробягам около 10 километра. Имам жена Наталия и две деца – Велислава и Йоан.