Книги от Ирина Папазова

Родена в София през юли 1973 година. Майка й е филолог, а баща й – научен сътрудник, доцент по химия. Има и голяма сестра. Като дете най-много обича да рисува и е убедена, че ще стане художничка. В първи клас започва да се занимава с художествена гимнастика, а по-късно тренира плуване. По настояване на майка си учи английски и за кратко немски. На 14 години се пренасочва към френския. Изборът й е продиктуван не толкова от любов към езика, колкото от купонджийската слава на Френската гимназия. Не е от най-ученолюбивите, но успява да докара диплома „много добър”. След завършването решава да не следва веднага. Иска да види какво е да си изкарваш прехраната. Има нужда от независимост и сблъсък с реалността. Прави го донякъде и от инат – вкъщи я навиват да запише или архитектура или някаква филология. А тя знае, че я влече другаде. Работи близо година като симултанен преводач. Придружава тогавашния шеф на БОДК и заместник-министър на външните работи на срещите му с чуждестранни дипломати. Налага се да се съобразява с дрескода в резиденциите, затова в гардеробчето в службата си държи официални обувки, които при нужда да нахлузи вместо любимите си кубинки. Работата й е интересна и разнообразна, но решава, че е време да продължи образованието си. Започва да уча философия в Софийски университет. За нея тя не е избор, налага й се от само себе си, като нещо очевидно. Просто дотогава не е знаела как да назове този си интерес. Писането и воденето на вид философски бележки, вървят ръка за ръка. На 9 години пише приказка, която и илюстрира сама. Следва дълга новела на 11 години и фантастичен мини-роман на 16. Философските си записки започва на 13. Никога в ученическите си години не се е замисляла да публикува. Явно не й се е струвало нужно. През студентските си години изцяло е отдадена на философията. Не е забравяла желанието си да пише, води все така записки и съчинява кратки текстове, но усеща, че й липсва зрялост и е по-добре да изчака. През 1994-та заминава за Франция за 3 месеца. Уж на гости във френско семейство, но действителността не отговаря напълно на очакванията й. Поради липса на средства се налага да продава рози на улицата. Така си изкарва прехраната. Този опит, който за нищо на света не би повторила, е все пак плодотворен за нея – дава й да разбере какви точно са нейните граници. Две години по-късно отново заминава за Франция, този път окончателно. Първо живее в Нант, близо до Атлантическия океан. Обкръжението й се състои от безработни френски художници, все пролетарски деца, които получават държавни помощи (като нея самата в този момент!), пушат марихуана и се палят за щяло и нещяло. След комунистическото си детство и пост-комунистическия си пубертет, се налага да се адаптира към злъчното недоволство и крайно левите убеждения на средата, в която е попаднала. Диалогът е труден. Неуспешно се мъчи да им разкаже за собствения си тоталитарен опит, докато те я гледат с презрение и насмешка, защото е студентка и дъщеря на интелектуалци. Поне да разполагах със съответното семейно богатство! Този сблъсък между тяхната и нейната реалност ще се окаже ключов за умственото й израстване. Позволява й да разбере крайната относителност на всичко, както и това, че всеки човек страда от предразсъдъци. В Нант продължава да учи философия, което й помага да не затъне съвсем в това нехайно и нахъсано безделие. Намира приятели и в студентските среди – така успявам да балансирам нещата и за запази равновесието си. Не е от най-съвестните студенти, както се предполага – обича най-вече да купонясва, но на всяка юнска сесия си има ясна цел – да е свободна през лятото, за да може да се върне до България. А това е сериозен стимул да си взема всичките изпити от първо явяване. В този период от живота си, ходи по различни музикални фестивали, пътува на стоп из Франция и пробва разни дроги, докато не разбере, че по-интересно, идиотско и богато от бистрия ум няма. Работи от време на време, някоя и друга сезонна работа, като гроздобер в Шампанско например. Нищо интересно, освен общуването с какви ли не хора. В началото на новото хилядолетие спечелва регионалната стипендия за докторантура в областта на хуманитарните науки. В края на 2003 година защитава теза на тема „Различност и фикция”. Бързо разбира, че с философията доникъде няма да стигне – учителството не я влече, а и местата за него са много оскъдни. Ще й се да отвори бар, който да се радва на разнородна клиентела. Вече се чувства готова да се захване сериозно с писане. Разполага и с време, но не за дълго. През 2005 се ражда първото й дете. Обича да пътува. Най-вълнуващото й пътешествие е до Тайланд през 2004-та. Сама. Разполага само с пътеводител и раница на гърба. Няма с кого да споделя впечатленията си, но пък никой не се бърка в решенията й. Влиза в контакт с местни и пришълци, защото й е нужна компания, а и самотните пътуващи момичета определено привличат околните. Да си сам на чуждо и далечно място, да се потопиш в една напълно различна култура, да си заобиколен от хора, сред които принадлежността ти към друг свят е направо очебийна, е страхотен трус. Преживява истински културен шок. Тежкото чувство на самота, което го предизвиква, постепенно прелива в ентусиазъм и усещане за безгранична свободата. От 8 години живее в Марсилия, на слънце и близо до морето. Средата й е определено еклектична – французи от цялата страна идват тук заради приятния климат и по-спокойния живот. Имигранти и бежанци от целия свят се озовават на този пристанищен кръстопът. Дейностите, които запълват ежедневието на всички тези хора са също толкова разнообразни, колкото и те самите. Животът й навлиза в рутина – има две деца и всички съпътстващи ги отговорности. Разполага с малко време, но някак си смогва да пише.