Всеизвестно е, че във филмите за Хари Потър има двама дъмбълдоровци. Сър Ричард Харис играеше ролята на професора във Философският камък и в Стаята на тайните, но за жалост, почина и сър Майкъл Гамбън пое ролята му.
(…)
С втория Дъмбълдор общувах значително повече, отколкото с първия. Ричард Харис и Майкъл Гамбън бяха много различни по характер извън снимачната площадка. В много отношения Ричард Харис ми напомняше на дядо ми – излъчваше топлота и спокойна мъдрост, които чудесно подхождаха на героя му във филма. Майкъл Гамбън се държеше по-скоро като шоумен. Въпреки че играеше ролята на стария магьосник, имаше младежки дух. Проявяваше самоирония, но възрастта му и репутацията му позволяваха да говори безнаказано почти всичко, без значение колко скандално могат да прозвучат думите му. Обичаше забавните истории и остроумните шеги и мисля, че това си личеше в изпълнението му. Според мен той изигра изключително впечатляващо ролята си, особено в Нечистокръвния принц.
Преди всичко Майкъл умееше страхотно да ни забавлява. Едно от основните правила по време на снимките гласеше, че на актьорите е забранено да шофират сами до снимачната площадка. Мисля, че тази забрана се дължеше на разни застрахователни условия, но най-важното съображение за издаването ѝбеше следното: продуцентите съзнаваха, че половината актьори ще закъсняват за снимки, ако в шест и половина сутринта пред домовете им не стоят шофьори, готови да ги закарат на работа. Закъснението определено беше нежелано, при положение че понякога асистентите се опитваха да съберат едновременно на терен трийсетина актьори. Всяко правило обаче си има изключение и в конкретния случай Майкъл Гамбън представляваше въпросното изключение. Той обичаше колите и в един момент си купи чисто ново „Ауди R8“, а впоследствие се сдоби с „Ферари“. Шофираше сам до студиото и паркираше возилото точно пред вход 5, който беше кажи-речи най-неподходящото място за паркиране. Докато ми боядисваха косата, чувах боботенето на двигателя отвън. Не се съмнявайте, че изхвърчах незабавно от стола с намазана с перхидрол и увита в сребърно фолио коса и хуквах навън, за да видя колата на Гамбън. Той пускаше нас, децата, да седим вътре и макар несъмнено да нарушаваше всички правила, едва ли някой щеше да спори с него. В края на краищата той беше Дъмбълдор.
Гамбън обичаше да се преструва на глупак и често си придаваше объркан вид. „Кой епизод снимаме, миличка?“ „Къде сме?“ „Припомни ми кой герой играя.“ Сигурен съм обаче, че предимно се занасяше с хората. Понякога изобщо не си знаеше репликите – веднъж се наложи да ги изпишат на големи дъски и да ги държат зад камерата, за да ги прочете, което ме накара да изпитам известно облекчение по отношение на собствената си нестабилност в тази посока. Това не означаваше, че хората от екипа не го приемат сериозно, напротив – аз се отнасях с особено уважение към него, когато дойде моментът да заснемем може би най-значимия и незабравим епизод с участието на Драко, чието действие се развиваше върху поразената от гръм кула. В Нечистокръвния принц имаше много малко епизоди, в които Драко си партнираше само с възрастни актьори, и това беше най-важният от тях. Драко стои на една магическа пръчка разстояние от Дъмбълдор и събира смелост да изпълни заповедта на Волдемор да убие директора на „Хогуортс“.
Снимките на този епизод не пораждаха у мен напрежение, а по-скоро въодушевление, но въпреки това съзнавах, че е настъпил моят звезден миг. Бях свикнал да репетирам заедно с всички останали деца, но дотогава не ме бяха викали да репетирам сам. В този епизод нещата се промениха и аз се наслаждавах на промяната. До момента повечето режисьорски указания, които получавах, се свеждаха до действия от рода на: „Мотай се в ъгъла и си придавай гневен вид!“ или „Гледай в тенис топката и си представяй, че виждаш змей!“. Почувствах се добре от факта, че най-накрая участвам в толкова значима сцена и че мога да вложа максимални усилия в нея. Затова репетирах усилено и си знаех репликите отзад напред.
Големият ден най-сетне дойде. Въпреки подготовката ми обаче, бог знае защо, непрестанно се запъвах на една конкретна реплика. Странно е, но щом веднъж изпадна в такава ситуация, ми е трудно да се измъкна от нея. В главата ми замърморва някакъв тих глас. „Знаеш тези реплики. Цяла нощ будува и ги повтаря. Защо сега не можеш да ги кажеш като хората?“ И щом тоглас започне да дудне в главата ми, няма връщане назад – този механизъм наподобява донякъде избухването в неконтролируем смях на снимачната площадка. Заснехме три-четири, а може би и повече дубли и аз неизменно оплесквах нещата. Обявиха почивка и Гамбън измъкна цигара от брадата си като истински магьосник. Двамата с него често можехме да бъдем видени пред павилиона, в който се помещаваше кулата на Астрономическата обсерватория; там по собствените ни думи поемахме „глътка свеж въздух“. Наоколо се мотаеха бояджии, мазачи, дърводелци и осветители, а ние двамата с Дъмбълдор пушехме скришом в тяхната компания.
– Какво ще кажеш за глътка свеж въздух, друже? – предложи ми той.
Излязохме навън; Гамбън беше облечен с мантията си и носеше защитен калъф върху брадата си (най-вече за да я предпази от заплитане, но и донякъде от страх да не я подпали, докато пуши), а аз бях издокаран в черния си костюм. Запалихме цигарите, дръпнахме по няколко пъти и тогава му се извиних.
– Съжалявам, Майкъл. Знам си репликите, но не знам защо непрестанно се оплитам. Просто в момента съм леко объркан.
Той любезно махна с ръка, за да ми покаже, че няма защо да се извинявам, но бях напрегнат и не можех да се спра.
– Наистина не знам какво ми става. Не знам защо не мога да си кажа репликите както трябва.
Майкъл се усмихна в отговор.
– Скъпо момче, имаш ли представа колко ми плащат на ден? Ако продължаваш да се дъниш с такова темпо, до еднаседмица ще мога да си купя ново ферари. – Говореше с напълно безизразно лице и с нищо не загатваше дали се шегува, или говори сериозно. – Продължавай в същия дух, синко.
Дали ми каза всичко това, за да ме успокои? Не мога да кажа, но знам, че незабавно усетих как напрежението ми спада. Върнахме се на терен и оттам насетне всичко тръгна по мед и масло. За втори път чух мили думи от Дъмбълдор. Майкъл Гамбън насърчаваше неопитните актьори по съвсем различен начин от Ричард Харис, но се оказа, че подходът му върши работа.
Докато не гледа завършения филм, актьорът няма как да разбере колко от епизодите, в които се е снимал, са останали вътре. Понякога от изявите му не остава почти нищо във финалната версия. С удоволствие гледах Нечистокръвния принц, понеже при монтажа бяха запазени всички епизоди с мое участие. Усещането беше приятно и се запитах дали съм се показал достоен за преждевременната похвала на Ричард Харис. Както вече сте разбрали, се въздържам да определям дали нечие индивидуално изпълнение е добро, защото има много други фактори, които допринасят за него. Определено получих много хвалебствия за играта си, но въпреки че бях доволен от крайния резултат, всъщност имах усещането, че хората ме хвалят незаслужено. Силното въздействие на този епизод се дължи до голяма степен на начина, по който е заснет, и на мястото, което заема в сюжета на филма, а тези фактори изобщо не зависеха от мен.
В проммеждутъка от време между снимките на Нечистокръвния принц и гледането на готовия филм си смених адреса. Изнесох се от дома на майка си и заживях в свой собствен апартамент в Съри заедно с любимото си куче Тимбър. Близкият ми приятел Уайти се нанесе в стария ми апартамент и един ден ми звънна, за да ми каже, че там е пристигнало писмо за мен. Веднага предположих, че съм получил глоба за неправилно паркиране, но Уайти ми призна, че го е отворил по погрешка.
– Писмото е от някакъв тип на име Джо – осведоми ме.
– Някакъв тип на име Джо ли?
– В горната част на страницата е изрисувана сова.
Най-сетне проумях каква е работата.
– Какво пише в него? – попитах.
– Не знам, не съм го чел.
– Ами прочети го!
– Пише нещо за Нечистокръвния принц… – Уайти със сигурност не си падаше по филмите за Хари Потър.
– Просто пазѝ писмото – инструктирах го. – Веднага идвам у вас.
Това писмо от Джо Роулинг представляваше първия ми контакт с нея от години насам. Беше го написала на изящната златна хартия, която ползваше в дома си; изразяваше задоволството си от готовия филм и хвалеше изпълнението ми в него. Писмото се озова в рамка и го пазя до ден днешен. Ако Майкъл не ми беше дръпнал тази необичайна насърчителна реч, докато поемахме глътка свеж въздух, нещата можеха да се развият по съвсем друг начин.
