Продължете към съдържанието

„Търпемие мо е мяуката“: Откъс от „Да оцелееш като родител 3“ на Майко Мила

Наталия Атанасова

Наталия Атанасова е архитект по професия, но през 2017 г. си взима котарак на име Румен и кариерата и претърпява рязък обрат. Оказва се, че котаракът и има уклон към писане на поезия и проза, но му е необходим асистент, за да може да популяризира творчеството си. Атанасова поема тази длъжност, както и почистването на тоалетната на звездата. В свободното си време е управител на бутик за дамски дрехи, но го прекарва основно, чудейки се как въобще се стигна дотук.

ТЪРПЕМИЕ МО Е МЯУКАТА 

Следващите няколко страници са написани от жена на средна, но все още детеродна възраст, с две котки и нула деца. Тук идва резонният въпрос какво търси тя сред тези истински истории, писани с кървавата пот на изстрадалия родител. Ще се опитам да ви поднеса отговора в следващите няколко минути. „Търпемие мо е мяуката“, ако мога да цитирам тук една от котките си. Ако вече ви става особено, не ви виня. Винаги става особено, когато започна да цитирам котките си пред хора.

Веднага след това идва и следващият резонен въпрос, който аз много харесвам. Просто ми е любим. И той е: защо вместо да се занимавам с тия котки, не седна да си родя едно-две деца. Нямам търпение някой да ми го зададе, за да го погледна дълбоко в очите с хладния поглед на жена, преживяла всичко на тоя свят, както и в няколко съседни паралелни вселени, и да кажа: „Усещам по вибрациите ви, че мога да ви се доверя. Искам точно на вас да споделя нещо, което досега не съм казвала на никого. Още когато бях дете, при едно от посещенията ми при леля Ванга тя ми каза, че от утробата ми ке се ро́ди антихристот. Та, затова сега ги гледам тия котки, разбирате ли! В името на човечеството го правя!“.

Когато бързам, казвам просто: „Вие знаете ли, че сте абсолютно прав! Изобщо не ми беше хрумвало досега. Оставям ви, понеже отивам да си родя едно дете по спешност. Дано мине по здравна каса“.

И така. Но както и да е.

А сега ще прекарам няколко паралела през житието ми на котешка стопанка и това на редовия родител. Ще направя това в пълно съзнание на факта, че да отчуваш човешко дете е мисия далеч по-отговорна от това да чистиш котешка тоалетна, но ако човек се вгледа внимателно, ще открие смразяващи кръвта прилики. Не, момент. Преувеличенията са белег на лош стил. Нека да кажем, че има някои прилики. А именно:

Решението. Подходящ ли е моментът. Кога, ако не сега, и защо тогава

Вселенският принцип, който искрено ненавиждам, е, че всяко нещо струва друго нещо. Колкото и много да обичам животните, след многото години на блажено безкотие вече усещах как мога да отлагам до безкрайност момента, в който живо същество ще зависи от мен. Така оставах свободна. Свободата е много хубаво нещо. Повечето от другите много хубави неща обаче струват свободата ти. Изправена пред този труден избор, се чудех дали е по-добре да направя нещо, за което ще съжалявам, отколкото да съжалявам за това, че нищо не съм направила. От друга страна, ако си достатъчно безотговорен, винаги има вариант да не съжаляваш, колкото и да се издъниш. Естествено, има вариант и да не се издъниш, но това няма как да се знае предварително.

Водих този разговор със себе си разгорещено всяка сутрин в продължение на месец, докато една сутрин се събуждам и в главата ми пълна тишина. Вместо да започна пак да обяснявам сама на себе си как реално стоят нещата от живота, протегнах се, отворих лаптопа и намерих на свободния пазар най-евтиния екземпляр от породата, която си бях харесала предишната вечер от една телевизионна реклама за котешка храна. Породата беше британска късокосместа. В късния следобед на същия ден домакинството ми се увеличи с още един член. Членът беше кръстен Румен. Веднага след това се завря под дивана и живя там до момента, в който поради наддаване на тегло беше чисто геометрично възпрепятстван да се завира, та се наложи да започнем да общуваме.

Чудя се как ли щеше да се отрази на човешката популация, ако реализирането на намерението за нов член на семейството отнемаше само един неделен следобед? Може би планетата щеше да бъде гъсто населена с многодетни майки и техните пълчища деца, а бащите щяха да са се изтеглили тактически високо в планините, където да могат все пак да си чуват мислите. По-напредналите щяха да чуват и мислите на Бог, щяха да изобре – тят безброй нови религии, да поведат свещени войни срещу неверниците и вероятно щяха да приключат живота на тая планета такъв, какъвто го познаваме. Вероятно има и други сценарии.

Възпитанието. Езиковата бариера. Липсата на разбиране

Да живееш с котка, до голяма степен е като да живееш с малко дете – все едно имаш луд човек в къщата, на когото никога нищо не може да му бъде обяснено просто и ясно и той да го разбере като хората, но въпреки физическото си и ментално надмощие, не трябва да го вдигаш във въздуха и да го разтърсваш, за да подпомогнеш процеса на асимилация. Освен че е социално неприемливо, е и безсмислено. Не помага.

Играла съм го много пъти – котаракът ближе нещо от масата, която клето съм понаредила в последния момент, защото идват гости. Аз това нещо вече съм в състояние да го регистрирам и със затворени очи от съседна стая само по настъпилата подозрителна тишина. Спускам се мълниеносно след провиненото лице като хищна пантера след добре охранено гну, догонвам го, вдигам го заподмишниците, крачката му висят безпомощно, предните лапи стърчат напред, ушите са заострени назад, аз крещя: „Имаш ли бегла представа колко време ми отне да фаршировам скапаните яйца!“. Отговорът се чете в безизразния му като гладък асфалт поглед: „остави ме на мира, снешке. ти неси истимската ми мяука. освем това този вапроз ми е саваршемно безразличем, както и фактат, че не се казваш снешка“. Залива ме мощна вълна от безсилие и екзистенциални въпроси, като най-неотложният е дали да не сложа котaрака временно в коша за боклук, докато не си тръгнат гостите.

Предимството на децата пред котките в това отношение е, че при децата с времето нещата се подобряват. Предимството на котките пред децата е, че ако все пак решиш да сложиш котката временно в коша за боклук, тя няма да може да разкаже това на социалните служби.

Първо лице множествено число. Кои сме ние и аз коя от нас бях, по дяволите

Първата година от съжителството ми с котарака успявах да избегна употребата на „ние”, когато говорех за него. Винаги съм се подсмихвала вътрешно на майките, които казват: „Ние май се наакахме. Дали да не си сменим памперса?“. Не можех да оправдая силата на това подсъзнателно желание с детето да сте едно цяло вовеки и на всяка цена, дори и ако това включва асоциация за двама човешки индивиди, омазани с акото на единия от тях. Това продължи до момента, в който не се чух да участвам в следния телефонен разговор:

– Госпожа, хайде довечера на парти!

– Пас съм. Нямам настроение.

– Защо?

– Кастрираха ни днес, госпожа! КАСТРИРАХА НИ, ЗА БОГА!

Дотук с имагинерното ми превъзходство над човешките майки. А по-нататък в тази история става още по-хубаво, понеже се стига и до момента с омазването с общо ако.

Аз все още ли съм жена и ако да, от каква порода

Един от страничните ефекти на майчинството, с които не мога да се съглася, е това, че някак си временно околните спират да гледат на майката като на жена, а вместо това я третират като същество от неопределен пол с две глави, осем крайника и задължително поне един пълен памперс. Нито е честно, нито е готино. И тази манджа я ядох, поднесена по следния начин:

Седя си аз на работното място и правя това, което правят магазинерките, когато твърдят, че работят. Работното ми място е моят чуден бутик за дамски дрехи – подреден, приятно осветен и претъпкан с неръкотворни съкровища, най-ценното сред които безспорно съм аз – магазинерката Атанасова, добре наспана, облечена с най-хубавата си рокля и прясно начервена.

Тук е моментът да отворя една скоба, за да уточня за незапознатите, че няколко месеца след началото на нашето съжителство моят котарак Румен се прочу и започна да води самостоятелен живот на селебрити в социалните мрежи. Там той с безобразния си правопис предлагаше на своите „читатели и по-читатели“ утвърдени екзистенциални теми като например ползите от еднорозите в ежедневието, има ли лаврак след смъртта и прочее. Скоро тръгна по котешки изложения, започна да печели награди, заиздава книги, благотворителност правѝ, раздаде стотици автографи и въобще живот си живееше, докато в същото това време магазинерката Атанасова продължи да се грижи за насъщния на семейството, магазинерствайки до крайно изтощение или поне до получаване на по-добра оферта за вечерта.

Та в такъв един епизод от житейския ми път в магазина ми с отривисто движение влиза добре сложен младеж, затваря вратата след себе си и ми се усмихва с, както тогава ми се стори, многообещаваща и душегубна усмивка. В този момент в главата ми тази история се разклонява в два коридора. В първия младежът ми разкрива любовта си към мен, която добил немедлено от пръв поглед, минавайки черезвичайно покрай витрината на магазина, и ми предлага да прекараме следващия месец заедно на екзотичен остров, за да имаме възможност да се опознаем. Аз, естествено, по магазинерски свенливо отклонявам това предложение, понеже ми се струва прекалено импулсивно и необ – мислено. Предлагам Велинград, понеже там водата е много добра за дисковата ми херния. С5 – С6 от шийните са ми много зле, разбирате ли.

Във втория коридор на същата история пак имаме фактически самото влюбване, но този път аз приемам предложението. Следва кадър, в който двамата се отдалечаваме сред палми на залез-слънце, облечени с еднакви тениски. На гърбовете на тениските ни пише „Веднъж се живее, Снежке!“.

И в този граничен момент гласът му ме връща в реалността: „Извинете, вие ли сте МАЙКАТА на котарака Румен? Може ли един автограф за леля ми? Тя му е страшен почитател“.

И двата коридора на самоделната ми история се сгромолясват с гръм и трясък сред облаци прах като при минен инцидент. Никога не съм се чувствала по-британска и по-късокосместа в живота си. Да, казвам, драги, естествено, че съм аз, не се ли вижда. Майка ми е британска късокосместа, преди това баба ми Господинка от село Черноморец също беше британска късокосместа и сега Румен. Гени. Какво да се прави.

Сега от дистанцията на времето се питам дали в този ден реално съм била с най-хубавата си рокля, че така да се получи. Еми, не мога да преценя.

Сама ли съм в болните си амбиции, или имам подкрепата и на партньора. Болни ли са амбициите ми. Какво от това

Няколко месеца след като добих Румен, стана ясно, че този котарак е тръгнал да се прочува. При това положение реших, че ще е уместно да го понауча на това-онова, та при среща с почитатели да им вземе акъла. Щеше да е яко да може да си казва името например, но „р“ е звук труден за произнасяне на тази ранна възраст, съгласете се. Затова реших поне да го науча да ходи на каишка и по този начин да можем да се явяваме с него сред обществото.

Един слънчев ден (не ви ли е правило впечатление колко много филми на ужасите започват именно тогава) закупих котешки нагръдник с каишка, надянах го криво-ляво на субекта и под съпровода на шумни възражения от негова страна го занесох на ръце в приятно озеленения вътрешен двор на нашата кооперация, строена 32-ра година. Там животът си вреше и кипеше чудесно и без нас под формата на жужащи насекоми, прехвърчащи птички, но най-вече под формата на шест новородени котенца, които се боричкаха сладко в тревата в североизточния ъгъл на двора. Идеално, казвам си! Сега, Румене, ще се научиш да се социализираш, при което поставям новоизлюпения инфлуенсър в непосредствена близост до котилото. За разлика от този на Румен, инстинктът за самосъхранение и отбрана на територията на котенцата проработи светкавично и всичките шест се вкопчиха като трътлести космати кърлежчета в добре поддържаната му сива козина. Очевидно беше, че нямат никакво намерение да делят вътрешния двор с когото и да било, пък бил той и котаракът на републиката. Всъщност особено пък с котарака на републиката явно не искаха да имат нищо общо, защото положението ескалира много бързо до степен да трябва да го измъкна изпод малките им сладки лапички и да го понеса пищящ от истерия обратно към апартамента, докато той се извива – ше в ръцете ми във всички посоки като градински маркуч под налягане и ме дереше безмилостно.

Лошото на кооперациите от 32-ра година е, че в болшинството си нямат асансьор. Бях принудена да кача 4 етажа с обзетата от пещерен ужас и виеща от бяс котка в издраните си ръце. На всичкото отгоре от стреса Румен, подобно на градинска пръскачка, освободи цялото си чревно съдържимо върху мен, както и върху голяма част от общите части на кооперацията. Какво е усещането ли? Жестоко е! Смятам да го опиша в отделен двутомник. Додрапах до апартамента си в прединфарктно състояние – рошава, потна, омазана в собствената си кръв и други, не толкова собствени субстанции. Изглеждах все едно съм се била с Пришълеца, който, след като ме е победил, ме е наакал. (Казах ли ви, че ще се стигне до омазването с общо ако?)

В този критичен момент с облекчение забелязвам силуета на приятеля ми в рамката на вратата и най-голямото ми желание е да се хвърля в спасителната му прегръдка с предсмъртните думи: „Ице, шест малки котенца искат да ни убият! Помогни ни!“, но в погледа му прочетох, че неговото най-голямо желание е да не го правя. Не и в този вид. Човекът просто се облегна уморено на касата и кротко попита: „Kога ще престанеш с твоите глупости?“.

Секунди след това Румен се оттласна от мен и отиде да ближе дебилно дъното на купичката си.

Получих ли подкрепа от партньора си в този критичен момент – не точно и със сигурност не веднага.

Дали това трябва да е повод за обтягане на отношенията между нас в конкретния случай – не точно.

Кога ще спра с глупостите – със сигурност не веднага. Преди това мисля да науча котката поне да казва: „Приятно ми е, Румен“. Много ли искам от това същество?

Минала съм през всичко покрай котките си – безсънието, ескалиращата хипохондрия, вбесяващите съвети на безкрайно компетентните, въпросът „къде сбърках“, решението за втора котка, Коледите вкъщи, защото „бабата“ намери за най-удачно да предекорира апартамента си точно когато си взех котки и вече не сме добре дошли всички за Коледа, то Коледа и догодина щяло да има, какво толкова, постоянните притеснения, ако падне през прозореца, много ли ще се удари, защото децата, ако не друго, поне са безплатни, а аз за тая котка съм броила триста лева суха пара, и прочие. Включително съм мила четири етажа стълбище след историята с наакания Пришълец.

Оцелях ли? Рано е да се каже. Каквото и да ви говорят за вродените инстинкти на котките, истината е, че техният интелект често се оказва несъвместим с живота и за разлика от децата котките никога не порастват. Ще ми се наложи да живея още дълго време с луди хора в къщата.

В интерес на истината, на тях също, така че сме квит.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *