Нека приемем още в началото, че житейската история на Елизабет II не е вълшебна приказка. Лишена от високопарността на предишните векове, кралската реторика по времето на Елизабет възхвалява идеята за царстващо семейство от обикновени хора на необикновени позиции. Това е Елизабет II, която през 1982 г. споделя с домакини в Шефийлд, че тя също намира за трудно да поддържа подовете си чисти; която през 1990 г. се обръща с молба към дизайнера Джон Андерсън да смали деколтето на едно палто заради дребничкия ѝ ръст; която в един тежък момент от кралската съдба моли пресата и обществеността за милосърдие и която през 2000 г. казва на зрителите в коледното си послание, че „рамката, в която се опитвам да водя живота си“, е достъпна за много милиони хора – Христовите поучения. „Ние не искаме кралицата да е една от нас – пише редакторката на женските страници в „Рединг Ивнинг Пост“ през февруари 1991 г., – но искаме тя да е с нас.“ В продължение на седем десетилетия, въпреки медийната натрапчивост в безпрецедентни за кралската история мащаби, тя поддържа баланса в това изискване за достъпност с дистанция, с про- тегната за поздрав ръка в бяла ръкавица.
На 30-ата годишнина от възкачването ѝ „Дейли Мирър“ отбелязва, че Елизабет е „живяла много привилегирован живот, но никога не е познавала привилегията на защитеното лично пространство, на която се радват повечето от нас“. Тя е казвала, че хората трябва да я виждат, за да вярват в нея – за разлика от овдовялата кралица Виктория, тя винаги е била нещо повече от прилежен кабинетен администратор, скрит от погледа зад кулисите. Приветствана през 1953 г. като „фокусна точка на предаността, справедливостта, милостта и почтеността“, тя е работила системно, за да запази и заслужи тази роля така, както я разбира, със съзнанието, че статутът ѝ е наследствен, уважението и обичта – заслужени. Тя цени високо положението си на извор на чест, символично възнаграждавайки чрез системата от отличия почтеността у другите на церемонии в двореца. Авторът на „Книга за коронацията на кралица Елизабет“* я описва като „съчетание от господарка и служителка на [своя] народ“. Неин приоритет е било служенето. Както е добре известно, на 21-годишна възраст тя се посвещава на служба на нацията и своето „имперско семейство“. „Беше нещо невероятно – припомняла си братовчедка ѝ Маргарет Роудс през 2015 г., – да си представиш цял един живот пред себе си, в който собствените ти избори няма да бъдат следвани, в който знаеш какво ще правиш всеки ден от седмицата за месеци напред и където спонтанността е изхвърлена през прозореца.“
Седем десетилетия по-късно могат да се видят значителните промени, случили се в монархията по времето на Елизабет. Тя е предпазлива новаторка, която се отнася с почит към своето уникално наследство. Нищо в нейното възпитание или в подготовката, която е получила от баща си, не е накърнило вродения ѝ консерватизъм – всъщност толкова силно е било очакването сред първите ѝ съветници, политици, пресата и много от обществеността тя да увековечи моделите на царуване на дядо си и баща си, че истинските възможности за новаторство са били твърде малко, дори и да е имала подобна склонност. Един резултат от това е бил, че още от началото на царуването си тя пренебрежително е била наричана старомодна. С времето тази присъда се е видоизменила. В течение на много години верността на Елизабет към вечните (или старомодни) ценности я е превърнала във фигура на успокоение в националния ни живот, точка на покой сред водовъртежа на промяната, а по-напредничави възгледи от нейните са избледнявали пред лицето на ясните ѝ поучения като например, че „духовните неща са по-важни и по-трайни от простото материално развитие“. Тя е надживяла националните обичаи на почитание и е загърбила културата на знаменитостите, лъскави и ефимерни. Запазила е издигнатостта на короната и като всичките си успешни предшественици е придала достатъчно човешки облик на своята власт – когато през април 1960 г. 22-годишната Мери Смит от Плъмстед пише на Елизабет с молба да се намеси и да отмени присъдата на съпруга ѝ за убийство, тя го прави „като една майка към друга“. Тя е следвала неотклонно правилното поведение, дълбоката си религиозна вяра и неизменното чувство за дълг, наследено от родителите ѝ и техните родители, споделяно и от съпруга ѝ до неговата смърт, в резултат на което, както твърди един телевизионен коментар при честването на сребърната ѝ сватба, за мнозина тя е „неуправляващ монарх, не по-малко могъщ в духовното си влияние и в примера си от който и да бил абсолютен тиранин от миналото“.
Правното благоприличие не насърчава авантюристичните, капризни монарси. В значителна степен Елизабет е приела ограниченията на своята позиция. Нейната политическа неутралност е неизменна, а поданиците ѝ са доволни, че ролята ѝ на държавен глава отнема по-малко от обществената ѝ енергия, отколкото ролята ѝ на глава на нацията. Тя обаче не е съвсем пасивна фигура. Вероятно с нейно съгласие най-близките ѝ съветници са защитавали дейно оцелелите правомощия на короната. Сред тях е конвенцията, известна като Кралско съгласие, която изисква министрите да я известяват още преди парламентарните дебати за законодателни актове, които биха могли да засегнат частните интереси на короната или кралските прерогативи. „Трябва да протестирам най-силно, задето не е било потърсено мнението ми на по-ранен етап в съгласие с правилата, които са изложени ясно“, пише частният ѝ секретар в един случай, когато не е била проведена предварителна консултация. В частния ѝ живот нейната правнучка принцеса Биатрис от Йорк е свидетелствала за „поразителното ѝ любопитство“ – „всеки ден тя е любопитна да научи нещо ново, да направи нещо ново“. Предпочитаният кралски архитект Хю Касън отбелязва „много категоричните ѝ възгледи“, в неговия случай – за всичко – от дръжките на вратите до абажурите на лампите10. Подходът на Елизабет към ролята ѝ на блюстител на Британската общност например е нейно собствено творение. Привързаността и трайният ѝ интерес към тази световна агломерация от бивши имперски територии са вдъхновявани от убеждението ѝ, че „най-важният контакт между нациите обикновено е контактът между хората“, и са били ключови за оцеляването на общността и разрастването ѝ от 9 до 54 държави. Петнайсет от тези независими територии запазват Елизабет като своя кралица. Тя придобива глобална известност в сравнение с останалите световни монарси.
През 1972 г. телевизия „Темза“ казала на зрителите си: „В една линия, проточваща се 1000 години назад в миналото, никой монарх не е бил по-обичан и никой монарх не е бил по-почитан“. Това е заявление, което би могло да предизвика неудобство сред съвременната публика. За много, много от поданиците на Елизабет II то е вярно.
