Всяко дете може да бъде преследвано от сянката си. Достатъчно е само да хукне право към слънцето в някой ленив следобед. Стига да се движи, сянката ще бъде плътно след него. То може дори да се обърне и да се опита да я хване, но колкото и бързо да тичат пухкавите му крачета, сянката му винаги ще остава малко извън обсега му.
Но с това дете не е така.
С писъци и смях то се втурва през двор, осеян с глухарчета. Пръстчетата му се затварят около нещо, което не трябва да е солидно, нещо, което не трябва да пада преди него върху детелините и плевелите, нещо, с което то не би трябвало да може да се сбори и да прикове на земята.
Момчето сяда на хладния мъх под един клен. Забива острието на ножчето си във възглавничката на безименния пръст. Извръща глава, за да не гледа. Първото бодване не пробива кожата. Нито второто. Едва третия път, когато натиска по-силно, раздразнението му надмогва погнусата и то успява да се пореже. Боли много и то изпитва срам, когато вижда каква мъничка капка се появява. Стисва кожата си, за да види дали не може да измъкне още малко. Капката набъбва. Момчето усеща нетърпението на сянката. Пръстът му започва да пари и около него се оформя черна мъгла.
Подухва ветрец и разклаща семената на клена. Те се завъртат в спирала около момчето, понесени във въздуха на своето единствено крило.
– Трябва само да пие по малко всеки ден – чуло е момчето да казва някакъв човек по телевизията за сянката си. – И ще бъде най-добрият ти приятел в целия свят.
Макар че сянката няма нито уста, нито език и допирът ѝ не оставя влага, момчето усеща, че ближе кожата му. Не е приятно, но не боли.
Никога преди не е имало най-добър приятел, но знае, че приятелите правят такива неща. Стават кръвни братя – търкат порязванията си едно в друго, докато никой не може да каже къде свършва едното и къде започва другото. Трябва му някой такъв.
– Аз съм Реми – прошепва то на сянката си. – И ще ти викам Ред.
