Уважаваният български учен, културолог, семиотик, социолог и философ проф. Ивайло Знеполски отбеляза своя 80-годишен юбилей с премиера на научния сборник „Преподреждането на обществото. Страници от социалната история на комунизма в България“. Това е най-новата книга от знаковата поредица „Минало несвършено“ на създадения от проф. Знеполски Институт за изследване на близкото минало.
Представянето на изданието, което излезе в края на 2021 г. с логото на издателство „Сиела“, се състоя на 6 юни 2022 г. от 18:30 ч. в Огледалната зала на ректората на Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Водещ на събитието беше писателят и главен редактор на издателство „Сиела“ Захари Карабашлиев, а участие в разговора, посветен на проф. Знеполски, взеха проф. Веселин Методиев – историк и политик; проф. Христо Тодоров – философ, преподавател, преводач и автор на книги; Ленко Ленков – програмен директор на „Гражданско общество и демократични институции” във фондация „Америка за България”, както и популярният български писател Георги Господинов.
Събитието посетиха писатели, философи, учени, колеги и приятели на проф. Знеполски, а сред почетните гости бе и президентът на Република България в периода 2012 – 2017 г. Росен Плевнелиев.
В откриващата си реч писателят Захари Карабашлиев заяви: „Тук сме да празнуваме както появата на книгата, така и да хвърлим поглед към различните профили на Ивайло Знеполски. Едва когато са събрани в едно, те очертават контура на неговата идейна самоличност – тази на най-висок европейски хуманист”. Той подчерта, че проф. Знеполски е не просто преподавател, а учител, оставил след себе си школа и постигнал сериозни успехи през годините. „Проф. Знеполски е присъствие. Незаобиколимо присъствие”, допълни той.
„Има хора, които са събиращи, и хора, които са разделящи. Едно от най-големите качества на проф. Знеполски е, че той е събиращ човек”, сподели писателят Георги Господинов пред многобройната публика и посочи, че връзката му с проф. Знеполски минава през литературата, тъй като е участвал в негови конференции като автор, който се занимава с изследване на миналото в своите произведения.
Историкът Михаил Груев подчерта, че създаденият от проф. Знеполски Институт за изследване на близкото минало се е утвърдил като една от най-сериозните и забележителни институции в българската хуманитаристика. „Да се направи една социална история не е проста задача. Защото там нямаме толкова много събитиен разказ – обратното, имаме вглеждане към различни фини настройки в обществото, в неговата социална тъкан. С други думи – изисква се по-сериозна чувствителност”, каза той.
Проф. Веселин Методиев се съгласи с думите на Захари Карабашлиев, че настоящото събитие е двоен празник, на който „се чества усилието на един човек – Ивайло Знеполски, да се опита да напусне различните видове институционални рамки и да се опита да намери и да създаде нещо ново.”
Проф. Христо Тодоров говори за дългогодишната работа на Института, в рамките на чиято поредица „Минало несвършено” са излезли повече от 40 монографии и сборници в периода между 2007 и 2021 г. „Най-ценното качество на проф. Знеполски? В моите очи той е апостол на диалогичността. Човек, който владее до съвършенство изкуството да се влиза в разговор и да се води разговор. Това изкуство е безценно”, сподели той.
Ленко Ленков адресира работата на Института в качеството си на неправителствена организация и посочи, че: „Успехът на Института се дължи на удивителния екип, който проф. Знеполски създаде в самото начало”.
Сборникът с изследвания „Преподреждането на обществото. Страници от социалната история на комунизма в България“ е дело на Райна Гаврилова, Даниел Вачков, Даниела Колева, Мартин Иванов, Момчил Методиев, Михаил Груев, Петя Славова, Пламен Дойнов, Иван Еленков и Петя Кабакчиева. В него са включени десет студии, групирани в четири теми, а книгата е част от проекта „Преосмисляне на комунистическото минало“, иницииран и ръководен от проф. Знеполски.
„Преподреждането на обществото“ е книга, която се обляга върху богати документални и архивни свидетелства, за да очертае важни и неразработени посоки в знанието за комунистическото минало на България. През 1944 г. „новата“ власт идва с амбицията за революционно преобръщане на обществената подредба в името на социалната справедливост и всеобщото благоденствие. Този утопичен идеал е здраво стегнат в идеологическия модел и властовите практики на „най-правилния“ съветски пример, а българското общество и различните негови групи преминават през разнообразни фази на принудена и направлявана промяна. Какво се случва със селянина и неговия жизнен свят след колективизацията, се пита Райна Гаврилова? Даниел Вачков разглежда работното място като лост за концентриран натиск в изграждането на „социалистическия труженик“, а Даниела Колева проследява „остаряването“ на революционния комунистически плам и превръщането му в оправдание за нови социални неравенства и привилегии през статуса на „активния борец“. В крайната периферия на „най-справедливия строй“ остават „бившите хора“ на Мартин Иванов и „изменниците“ на Момчил Методиев, както и „проститутките и хомосексуалните“, изследвани от Михаил Груев. Петя Славова и Пламен Дойнов разглеждат статута на т.нар. „свободни професии“ – адвокати, архитекти и писатели в несвободната социална реалност на НРБ. В последната част от сборника са студиите на Иван Еленков и Петя Кабакчиева, които се усъмняват в способността на подривния и постоянно нагаждащия се „соц-човек“ да изгражда устойчиви социални идентичности и обществена кохезия.
