Чарли Макеси е роден през един много студен зимен ден в Нортрумбрия, Англия. Още от дете намира начин да избяга от реалността чрез рисуването. И никога не спира да го прави. Опитва два пъти да посещава колеж по изкуствата, но и двата пъти напуска в рамките на седмица, защото има странното усещане, че това не е неговия начин да изрази чувствата си. Студиото му е покрито с мастило, хартия и полузавършени картини, струпани на купчини, защото му харесва да е заобиколен от тяхната красота, живот и енергия.
Преди три години Чарли качва в Instagram рисунка на момче и къртица и така дава началото на един проект, който ще се превърне във феномен. „Момчето, къртицата, лисицата и конят“ излиза за пръв път в период, когато светът е изправен пред вихрещия се хаос на пандемията. Кратките, мъдри и стоплящи мисли дават надежда и успокоение на мнозина.
А ето и какво споделя самият Чарли:
Защо решихте да напишете „Момчето, къртицата, лисицата и конят“?
Не мисля, че някога съм вземал решението да напиша тази книга. Тя сякаш се изливаше отнякъде в мен в продължение на година и половина. Вдъхновението ми за книгата вероятно беше желанието да разказвам за неща, които смятам, че наистина имат значение. Мисля, че в живота си често съм бил разочарован от разговори, които в действителност не засягат нищо съществено. Много хора казваха, че от „Момчето, къртицата, лисицата и конят“ няма да излезе книга, защото ѝ липсва истинска история, но в крайна сметка разбрах, че историята се крие в непрекъснатия разговор, който героите сякаш водят. Книгата се превърна както в мое собствено пътешествие, така и в пътешествието на четиримата герои. Когато най-накрая я отпечатаха във физически формат, аз бях също толкова изненадан, колкото всички останали. Все още я гледам и се чувствам доста изумен. Винаги ще бъда благодарен за искрените приятели, които имам и които ми помогнаха да я напиша.
Имат ли животните специална част в сърцето ви и защо?
Изключително голяма. Можеш да им се довериш напълно, можеш наистина дълбоко да обичаш едно животно, а то никога да не ти е казало дори и дума – това говори много за тишината.
„Животните притежават една чистота, която хората сякаш сме загубили. Имаме толкова много да научим от тях.“
Мисля, че тъй като съм израснал във ферма, съм прекарал много време около кучета, овце, коне, котки, зайци и всякакви други диви животни. Голяма част от времето си вечер съм прекарал не пред телевизора, а на хълма, гледайки. Спомням си, че всяка вечер вървях с километри из хълмовете на Нортумбрия, сядах някъде и гледах как язовци се разхождат по полето или как лисици гонят зайци. Всичко това ме очароваше и, ако трябва да съм честен, ме очароваше малко повече отколкото хората. Това беше цял един свят, в който можеш да влезеш и да се превърнеш в част от него.
За кого е предназначена книгата и какво се надявате да извлекат читателите от нея?
В увода споменах, че тази книга е за всеки, независимо дали на осем или осемдесет, и все пак никога не съм очаквал, че осемдесетгодишни хора ще я четат заедно с осемгодишните си внуци. За мен това е си е мечта.
Мисля, че най-много ме радва, когато чуя от читателите, че са разтълкували книгата по начин, за който дори не съм предполагал. Всички те намират послания в нея и я разбират по уникален за тях начин. Мисля, че очевидно фокусът пада най-често върху връзката помежду ни, споделената уязвимост, хумора и други подобни неща. Също така се надявам, че в тези времена книгата ми ще насърчи хората да се тревожат по-малко за бурята и за големите неща, които са извън техния контрол, и да се съсредоточат повече върху хората, които наистина обичат. Ако трябва да отговоря директно на този въпрос, се надявам, че те ще се почувстват по-мили, по-смели и изпълнени с надежда.
Кой е най-големият ви успех?
Приятелите ми. Всичко свързано с това да се научиш да обичаш приятелите си, да бъдеш насреща за хората и те да бъдат насреща за теб.
„В книгата има един въпрос: какво според вас е успехът? И отговорът на този въпрос е да обичаш, наистина го вярвам.“
Предполагам, че във връзка с книгата за най-голям успех считам отзивите на хората, които получавам, за начина, по който някои от рисунките са ги накарали да се почувстват. И не на последно място, няколкото души, които заради една или две от рисунките в книгата са избрали да не отнемат живота си. Изпълнен съм с облекчение, цел и дълбока привилегия, че човек може да нарисува няколко щриха върху лист хартия, които всъщност да помогнат на други хора да останат живи. Това е много трогателно.
