Череши
Захари Карабашлиев
Не бях стъпвал в селото на баща ми от петнайсетина години. Това, че единайсет от тях съм прекарал в Америка, сигурно ме оправдава. Донякъде. Защото винаги когато се връщах в България, бях зает с много по-забавни неща да върша, хора да виждам, някъде да съм… Часовете ми – винаги преброени, а селото така или иначе няма къде да избяга. Пък какво и да му гледам, село като село – добруджански чернозем, старци, ветрове…
Този път обаче нямаше как да откажа на майка ми – трябвало да се оправят документи след смъртта на баща ми, свързани с наследствените ниви, имоти. Леля ми била намерила добър купувач за къщата на баба и дядо.
Качихме се в старото фиатче на майка ми и тръгнахме, тя бърбори нещо, аз – намусен, карам. Селото се намира на двайсет и няколко километра от Варна в посока… Трансилвания.
За разлика от бледите ми спомени, в които основната задача, докато шофирам, бе да избягвам дупки в настилката, сега отбелязвам, че пътят е почти отличен – колата лети по гладкия асфалт. Началото на лятото е. Полята – в зелено и жълто, тук-там яркочервени петна макове, небето синьо, облаците перести. Пейзажът е като снимка от лъскав календар, отворен на месец юни. По едно време дори размислих дали да не спра за минута, да докосна житата с пръсти, да щракна един-два кадъра с телефона си; и за малко да го направя, но пак се сетих, че ми е криво, задето си губя скъпоценното време, и сприхаво натиснах газта.
От пътя за Добрич отбиваме наляво и караме няколко минути в шарената сянка на нещо като тунел от орехови дървета. А ето я и табелата на мястото, в което прекарвах ваканциите си.
Спираме до парка в центъра на селото – акациеви дървета, тополи и люляк – оазис в летните дни на детството ми. Игри, китари, песни, първи целувки, първи цигари… какво ли не съм преживявал там. Очаквах, че ще е опустошен, но съм изненадан, че пейките в парка са здрави, добре окосен е, дърветата поддържани и нито една от новоинсталираните лампи не е счупена. Минаваме по мостчето, стигаме до паметника. На пиедестал от поне 30 метра е изправена скулптура на войник с шинел в цял ръст, гледащ на север. Под него са десетките имена на загиналите във войните за национално обединение. Чета имената на отдавна умрели мъже. Всички до един са по-млади от мен. Навеждам се да се разхладя с глътка вода от основата на паметника – от зиналата лъвска глава тече чиста добруджанска вода – и сега всъщност схващам, че всяка глътка вода от това място те кара да направиш един (макар и неволен) поклон пред общата съдба на тези момчета горе. Този паметник, построен през 1937-а, също има история и тя е за един печеливш лотариен билет и един кмет, който можел да прибере печалбата, но дарил парите за паметник. Ще трябва да я разкажа някога.
Качваме се отново на фиатчето и стигаме до това, което бе останало от къщата.
Отваряме някак портата, влизаме в двора, но див орех, слива и трънкови храсти правят достъпа до руините невъзможен.
Огромното акациево дърво обаче, „салкъмът“, както му казваха едно време, е умърлушен, полуизсъхнал и доста по-малък, отколкото съм го запомнил, но все пак разперил клони над това, което е останало от къщата. Покривът е рухнал, външните дувари наполовина и обрасли с бурени, бурени, бурени… Влизам в приземния етаж. Това, което някога бе камина, сега е дом на тъмна и зла коприва.
Вървя към градината – старите всяка година я засяваха с царевица, спомням си едрите тъмнозелени растения, в които изчезвах следобедите, въоръжен с лък, стрели и въображение.
И тази градина искала да продава леля ми.
Вървя, докато стигна брястовете, които очертават края на имота. Къщата ни е в северния край на селото, който в един момент от историята на България е бил северният край на държавата. Граничните камъни, останали от „Румънско“, са досами градината. Там в горния ѝ край е старото дряново дърво, първото, което даваше цвят. До този дрян намерили моя прадядо една зимна сутрин преди много години. Бил ковчежник към флота във Варна, бил млад, по-млад от мен сега. Тръгнал бил да се връща от града в каруцата на един съселянин, който по-късно се кълнял, че го бил оставил там и прадядо ми бил тръгнал надолу през зимната виелица към къщата. Официалната версия за края на прадядо ми била „бяла смърт“. Имаше и апокрифна и сигурно невярна такава, но пък далеч по-драматична. Ще я разкажа някога.
Измъкнахме се от градината, тръгнахме към кметството, за да свършим това, за което бяхме дошли всъщност – да уредим имота за продан. За по-пряко минахме през двора на детската градина, в която съм ходил. Голямото черешово дърво беше натежало от плод. Поспрях се пред черешата на детството си, дървото, по чиито клони съм се катерил, от чиято корона съм падал.
Хващам и навеждам един отрупан с плод клон, кимам с глава към майка ми. Тя стои отстрани, аз лакомо започвам да късам, да ям с шепи – червени, твърди, сладки череши.
След малко майка ми казва обезпокоена:
– Хайде да побързаме, докато има още хора в кметството.
– Спокойно – казвам, докато се протягам по-нагоре и скубя череши с шепи. – Заникъде не бързаме.
– Сега ще излязат в обедна почивка и после я се върнат, я не. Трябва да оправим документите.
– Няма какво да оправяме – казвам.
– Ама – заеква тя – нали затова дойдохме, леля ти има утре среща с купувача…
– Няма да има никаква среща – аз изплювам няколко костилки и награбвам още череши.
Майка, очевидно притеснена, приближава, отхапва череша и изплюва костилката в шепа.
– Как така?
– Аз ще купя нейния дял – казвам с пълна уста.
– Ти?! – възкликва майка ми.
– Аз.
– Ама нали се кълнеше, че кракът ти повече няма да стъпи тук бе, сине!
– Кога? – Подскачам и се докопвам до още по-горен клон, още по-отрупан с череши.
– Като тръгваше за Америка.
– Толкова ми е бил акълът тогава. – Навеждам клона към нея: – Искаш ли от тези тук, по-узрелите?
КРАЙ
Една череша…и си ТАМ!
Не съм имала село,не съм имала баба и дядо на село и винаги съм „завиждала“ на деца,които имат баба и дядо на село. Винаги съм си мислела,че съм пропуснала много в живота си. Подобни разкази много ме трогват.Много бих искала моята внучка да преживее поне едно подобно безгрижно лято.
,😍
Тъжно, много тъжно. Всяко време си има своите житейски истории. Това са историите на нашето време.
Разказът представлява впечатленията от родното село на един емигрант, който е живял в Америка, и решението му в крайна сметка да запази имота на баба и дядо.Но чувствата и спомените на един млад емигрант са далеч от житейския опит на 14-годишните седмокласници.Нито ще го разберат, а и фрагментите и природните описания ще ги затруднят.
Суха фактология! Изброяване на безброй обикновени дейности и действия, без никаква наистина художествена краска в речта! Разочароващо! Кой одобрява подобна фактология с повествование и изброяване на два, три цвята за художествен текст?
Великолепен разказ!
Taq godina maturite bqha chereshkata na tortata
Макар и да оценяваме каламбура, ще Ви помолим в бъдеще да коментирате на кирилица.
Вярно е! +%=) (-_&#! $=
Много хубав разказ.Как само ме пренесе в моето детство…В Добруджа.На село при баба и дядо.Там на границата,там където бях безгрижна и щастлива,където прекарвах летата в игри и детски забавления….Време,което безвъзвратно си е отишло,но е оставило в мен най-милите и топли спомени.
Човек където и да отиде, каквото и да прави, винаги го привлича родният край.
Здравейте, разказът, който бе даден на седмокласниците вчера, е именно „Череши“. „Костилките“ е съвсем различен разказ, който е публикуван преди време на личния блог на Захари Карабашлиев.
Прекрасен разказ. Ако учениците го преразкажат правилно биха доказали, че мислят логично и правилно подреждат фактите, описани от автора. Разказът не е дълъг и добрият и подготвен ученик би се справил без проблем с преразказа. Отлично подбран разказ от експертите в министерството!
Разказът е за село Крумово, където моите деца отраснаха при баба си и дядо си. А историята ще развълнува всеки от моето поколение, което е преживяло такова детство и е имал шанс да се върне и да си припомни след години
Развълнува ме разказа……с какво…..може ли едни череши да спечелят човек за да се уберди ,че Родината е важно нещо за човек,даже и като е още млад или все пак да има ,къде да се върне от света….
Разказът е прекрасен, както всичко което съм чел от Карабашлиев, но не за седмокласници. Трудно ще го почувстваш и пресъздадеш правилно, ако си под 30. Лош избор за матура.
Черешите на Захари са малко захаросани, ама иначе стават за едно вникване към корените на родовата памет… Само че защо млади хора на почти неговата възраст хич не ги е еня за техния вкус, хич биля не зная… А бе то е ясно, какво шикалкавя аз…
Седмокласниците няма да разберат посланието,но изборът не е наш.
Не бях чувал за този разказ, нито за автора. Сякаш е писан за мен. По голямата част от живота си съм прекарал в Америка. Но от 1 годишна възраст до 6 живях с баба и дядо в едно село в Добруджа. И след това всяко лято до 14 г. Прекрасна къща, голям двор с много плодови дървета, приятели, ниви. На двора в тази къща провървях, там четох в захлас ‘Под Игото’ и други книги. Толкова мили спомени.
Баща ми преживе продаде къщата. Сега я гледам по Google Maps от Америка и плача.
Сърцето остава до края свързано с родната земя,и колото и да мислим,че има по хубаво място от Родината…сълзите казват друго.
Умирам от яд, като чета тоя разказ! Умирам от яд, че когато татко реши да продаде къщата на дядо и баба в Добруджа аз не изкупих дяловете им – на баща ми, на брат ми и на сестра ми. Въпреки, че стъпвах там веднъж в годината, сега се чуствам като дърво без корен. Ние нямаме понятие, доколко сме свързани с това чуство да си дърво без корен. Години наред живеем пръснати по света, някой успешни, някой не, но въпреки всичко таим мъката в душите си и се мъчим да сме щастливи. Щастливи, въпреки пълните със сълзи очи!
А колкото до седмокласниците, не се притеснявайте, че няма да разберат разказа. Децата са умни и чуствителни, много повече от своите родители с мазолести души. Точно те, седмокласниците ще разберат смисъла на разказа.
ЧОВЕЧЕ,ИВАНЕ
Ако ти се плаче,върни се.Трябва ти една секунда да решиш.Вземеш ли много да мислиш,няма да ти се получи.Най верните отговори дава сърцето,него послушай.Животът е един миг, ей сега ще свърши.И за да не плачеш,и да не се чувстваш бежанец/така им викаха едно време/,върни се,дай радост на сърцето и душата си.Поеми дълбоко въздух в ДОБРУДЖА.
ВСИЧКО НАЙ ДОБРО.