Галин Никифоров: От книгите с разкази винаги си личи, колко талант има в една литература, а от романите – колко зрялост

Гергина Кръстева и Галин Никифоров: От книгите с разкази винаги си личи, колко талант има в една литература, а от романите – колко зрялост

 

Гергина Кръстева: Г-н Никифоров, за да бъдем коректни към читателите, нека уточним, че провеждаме този разговор във втората половина на м. май. Само преди седмица излязохме от извънредното положение, предизвикано от световна пандемия с Covid19, и сега сме в извънредна епидемична обстановка. Как прекарахте тези два месеца? Имам предвид не само с какво се занимавахте, но и какво преживяхте – в чисто човешки план, като емоции и размисъл?

 

Галин Никифоров: Бях си у дома, спазвах карантина, носех маска, когато трябваше и където трябваше, и пишех. Като изключим носенето на маска, общо взето правех същото каквото и преди. Писането изисква изолация и във физически и в емоционален аспект, така че за мен не бяха проблем наложените ограничения, свикнал съм да си стоя вкъщи. Гледах стари сериали, четях книги и следях от време на време статистиката в сайта на СЗО, за да видя как върви заразата в света и Европа. В началото се притесних за близките си, но след това разбрах, че нещата ще се оправят и просто чаках. В трудни времена ние, българите, винаги се справяме, корав народ сме.

 

Г.К.: Всъщност, смъртта е тема, която силно Ви вълнува като писател. Но във всеки един от романите Ви, където тази тема присъства („Фотографът: Obscura repertа”, „Къщата на клоуните”, „Лисицата”, „Тяло под роклята”), тя е интерпретирана по различен начин и с различен интензитет. Има ли обаче някаква обща територия, където се пресичат всички пътища на тази тема от романите Ви? Т.е. имате ли усещането, че във всеки роман я разкривате от някаква Ваша изначална нагласа, Ваша дълбока константна убеденост и разбиране за смъртта?

 

Г.Н.: За мен смъртта е най-добрият ни учител, защото ни кара да бъдем отговорни към остатъка от живота си. Всички сме смъртни и всички ще умрем – децата ни, близките ни, познатите ни и непознатите ни. Трябва да ценим времето си и да търсим своя смисъл и когато го открием, да му отдадем цялата си страст и душа. Това е едната част от отговора. Другата е, че всяка книга си има свой ритъм, свой сюжет и понякога идеите, които се съчетават в нея, са с различна тежест; понякога са щрихирани, друг път по-ярки, а понякога присъстват само на подсъзнателно ниво. В „Къщата на Клоуните” усещането за смъртта е най-силно и най-красиво, защото другата тема е също толкова силна и красива – необикновената любов. Това дава на книгата баланс, винаги трябват поне два полюса, които да си противостоят. Във „Фотографът” например темата за смъртта не е толкова определяща, защото не е диаметрална на другата тема – тази за природата на твореца и за неговите крайни стремежи в изкуството. В такива книги всъщност има преплетени и други подтеми, защото има място за тях.

 

Г.К.: А на какво се дължи афинитетът Ви към девиантното у човека, към болестното? Бързам да направя уговорката, че в романите Ви то не е оголена, автономна конструкция, омекотявате го, изобретявате го, естетизирате го дори – с различни художествени механизми. И подобна стратегия, според мен, е най-релефно и всеотдайно следвана в „Къщата на клоуните”.  Но все пак…

 

Г.Н.: Има разлика дали девиантното е във физически смисъл или в духовен. Във физически смисъл е съчетание може би от няколко неща: характеристика на героя, за да се задълбочи и усили отношението към него, желание за разнообразие и ефект от медицински факти и нюанси, които обикновено обогатяват историята. В духовен аспект обаче е по-важно това, там болестните състояния са ми страст. Защото всъщност не са болестни, аз предпочитам да ги наричам с по-общото „човешка природа”. И точно тази малка подробност понякога прави част от книгите ми малко стряскащи. „Тяло под роклята” е точно такъв роман, в него греховното и праведното са съчетани съвсем естествено. Поне аз имам такова усещане.

 

Г.К.: „Къщата на клоуните” дойде след „Фотографът” и веднага стана ясно колко особен е той. От друга страна пък, „Фотографът” беше като че ли посока съвсем встрани от  „Добро момче”. В моята представа Вие сте писател, който има много и различни лица и всеки един от романите Ви дава видимост към едно от тях. След „Лисицата” аз дори бях склонна да направя експеримент с мои четящи приятели и да им предложа вече издадените Ви романи, представяйки ги като текстове от различни автори. Искаше ми се да видя дали някой от тях ще се досети, ще улови някакви общи територии – в стила и езика, в модела на писателска изобретателност, в движението на въображението. Този експеримент нямаше как да се осъществи, но, така или иначе, тази убеденост не ме е напуснала и до днес… Живеете ли с чувството, че сте овладял някаква, да я нарека малко стъписващо – продуктивна писателска шизофренност?

 

Г.Н.: „Шизофренност” не е най-точната дума, но не бих я отхвърлил изцяло!… Винаги съм смятал, че всяка история си има свой ритъм, свой стил и своя структура, чрез които трябва да се осъществи разказването й, за да могат да изпъкнат акцентите й, нейната чувственост, образност и сила. Затова точната дума е „артистичност” – един писател трябва да я притежава и усъвършенства, за да може да сменя стила си на писане, да бъде хамелеон. В киното всеки актьор, който може да играе различни роли и да превъплъщава различни образи, се смята за добър, при писателите обаче няма такова изискване, дори обратното – ако си написал добра книга, очакванията са следващата пак да е в същия стил и в същия жанр. Никой не очаква от Халед Хосейни научно-фантастичен роман, нито от Иън Макюън някоя дистопия, да не говорим, че подобно „своеволие” може да застраши всяка писателска кариера. Но аз не се страхувам, просто правя това, което смятам за правилно, и което чувствам със сърцето си. А и така е по-интересно.

 

Г.К.: Ще питам нещо в тази връзка, което можете да разчете като навлизане в твърде лична територия, но… сънувате ли сънища, свързани със сюжетите си, с героите си, сънувате ли самия себе си като превъплътен в някой от своите герои? Питам всъщност за това дали изживявате и дали сте подвластен на някаква ирационалност, когато създавате романите си. Защото в тях това го има, някои от героите Ви преминават през такива и подобни състояния. А и мистиката е траен спътник в сюжетите Ви след „Добро момче” насетне… 

 

Г.Н. Един-единствен път сънищата са ми помагали със сюжета. Бях започнал да пиша „Къщата на Клоуните” и романът не вървеше. И един ден, беше през зимата, се случиха две неща – първо баща ми, който е химик по образование, дойде за нещо у нас и като видя прозорците на заледената тераса, целите на „зимни цветя”, каза:

– Като намазани с магнезиев сулфат са.

И тогава образът на героя от книгата за миг ми се изясни: ще бъде като алхимик и ще обича сюрреализма. Същата нощ сънувах и Майа – героинята в книгата. Беше с дълга бяла рокля и спеше в голяма златна клетка с дървен под, която беше сложена в онази стая, която после е описана в Къщата на Клоуните. След това, при написването на романа, златната клетка изчезна, но жената остана. Тя много приличаше на съпругата ми, беше слаба и имаше същата необикновена коса – леко червеникава на цвят, с медни оттенъци. Това беше.

Имах и още един странен сън. Бях завършил последната редакция на „Добро момче” късно през нощта и на другият ден смятах да изпратя ръкописа в издателството. Но когато заспах, сънувах последната сцена и в нея нямаше прозорец. А героят изхвърля ключовете си през него! Събудих се, включих компютъра, отворих файла и разбрах, че наистина съм направил грешката да „изтрия” прозореца при последната редакция. Нямам обяснение на случилото се.

 

Г.К.: Мисля, че много силно Ви вълнува и темата за семейството. Особено болезнено и релефно това се откроява в „Къщата на клоуните”, но го има и в „Лисицата”, и в „Тяло под роклята”. Защо?

 

Г.Н.: Сигурен съм, че има хора, които се справят добре с живота сами, имат и достатъчно интереси и занимания, които запълват дните им, и това ги прави щастливи. Но такива хора са много малко. Повечето от нас имат нужда от семейство, защото то е социалната основа, върху която можеш да стъпиш, ако искаш сигурност и обич. Това с двойна сила важи за хората на изкуството, защото като цяло ние сме по-уязвими от останалите, първо, защото обикновено нямаме постоянни и високи доходи, второ – защото сме по-раними и по-чувствителни, и трето – защото изкуството се прави в тишината и уюта на собственият дом и семейство, поне при писателите и художниците е така. С ръка на сърцето мога да кажа, че най-ценният човек в живота ми, освен дъщеря ми, е съпругата ми Виолина, с която сме заедно вече трийсет години. Ако не беше тя, аз просто нямаше да съм писател.

 

Г.К.: Ще се върна за малко към „Къщата на клоуните”. Самият Вие споделяте, че това е най-зрелият Ви роман? А той стои, макар и условно, някъде в средата на романовата Ви траектория. Този роман е един прекрасен реверанс към духа на модернизма, към една не особено позната на родната ни традиция по декадентски нагарчаща сладост и пищност в стила? Усещахте ли трудност да продължите след него? Имахте ли някакви колебания относно това дали изобщо да продължите да пишете?

 

Г.Н.: Имам чувството, че от началото на разговора все около този роман се въртят мислите ни, а той е романът ми, за който най-малко се е говорило! Не че имам нещо против! Освен това не помня кога и дали съм казал, че е най-зрелият ми роман… Той е най-дълбокият и най-чувственият, освен това при него няма „време” – можеше да бъде издаден и преди осемдесет години или пък след трийсет и пак щеше да бъде възприеман по един и същ начин, което е хубаво качество. Но не знам дали е най-зрелият, сега не бих бил толкова сигурен в подобна квалификация… Иначе след него не ми беше трудно да продължа с писането. Вече бях започнал „Лисицата”, имах написани около 120-150 страници, така че не беше проблем. Всъщност точно тогава беше моментът, когато изчезна страхът ми от „празното чекмедже”, преди винаги работех по два ръкописа. Съчетавах ги, за да съм по-спокоен, че няма да се озова пред ужаса да започвам някоя история от нулата. Но след „Къщата на Клоуните” този страх неусетно изчезна.

 

Г.К.: А появата пък на „Тяло под роклята” съвпадна с яростните дебати по повод Истанбулската конвенция и май всички рецензенти на романа отбелязват това съвпадане като особено изпитание и много специфичен, внезапно изникнал контекст за книгата Ви? Но пък трайно следящите вашето творчество знаят, че проблематизирането на половата идентичност у човека Ви занимава много активно и атрактивно още във „Фотографът”. Преди да се появят първите оценки, Вие имахте ли някакви тревоги относно рецепцията на „Тяло под роклята”, притеснявахте ли се, че романът можеше да се окаже удобна и внезапно „подарена” мишена за читателски и критически крайности?

 

Г.Н.: Не, нямах притеснения, а и сърцевината на романа беше съвсем друга. Беше повърхностно съвпадение и въпреки някои свободни интерпретации, нямаше проблеми. Този роман всъщност е най-бързо продаваният ми роман, което означава, че читателите не проявиха почти никакви предразсъдъци относно съдържанието му или относно интерпретациите. При мен винаги става дума за художествено изпълнение, освен това никога не деля хората или героите си по полови, расови, религиозни или каквито и да е други признаци. Просто ги възприемам и чувствам каквито са и пиша за тях.

 

Г.К.: На книжния пазар вече са вторите издания на романите Ви „Фотографът” и „Лисицата”. Беше наложително, защото за един дълъг период, когато очевидно тиражите бяха изчерпани, се оказа невъзможно читателите да намерят тези романи, в която и да е книжарница, освен в по-изобилните антикварни… Но това са издания, върху които сте работили отново редакторски. И се вижда, например, че във „Фотографът” заглавието е редуцирано, отпаднала е латинската му част. Защо? Да не би да Ви повлия констатацията в някогашната рецензия на проф. Милена Кирова, че „втората част от заглавието, Obscura reperta (или тъмни открития), макар и цитат от Лукреций, няма място на корицата, особено с превод под линия, защото внася дисонанс в жанровия прицел на текста със своя поучително информиращ характер.”?

 

Г.Н.: Нещата са по-простички… Когато пишех „Фотографът: obscura reperta”, исках да отделя този роман от другите, които бях написал, защо имах намерението да напиша още два подобни на него, с ирационални, мистични и готически елементи. „Лисицата” беше вторият, а третият трябваше да стане към 2022 – 2024 година. Идеята беше трите да имат латинско „удължение” към заглавието, което всъщност да отговаря на вторите планове в романите. На „Фотографът” беше „obscura reperta”, на „Лисицата” щеше да бъде „Nascentes morimur”, което значи „Раждайки се, умираме”, и дори корицата беше направена с тази идея – там двете букви на словосъчетанието N и M са преплетени с образа на лисица. Но преди да излезе първото издание на „Лисицата”, с редакторите решихме, че това наистина натоварва корицата и утежнява заглавието, а и с бележката под линия ставаше прекалено. Затова и второто издание на „Фотографът” е в този изчистен вид. И мисля, че така е по-добре. Освен това се отказах от писането на третия роман от поредицата, защото след „Лисицата” бях абсолютно изцеден, и разбрах, че няма какво повече да дам в опитите си с този тип романи. Исках да пиша по-реалистични неща, както и по-артистични. В техническо отношение романите имат граница на сложност, но в емоционално отношение възможностите са безкрайни.

 

Г.К.: Имаше ли „тъмни открития” в процеса на повторното редактиране? Какъв тип редакции направихте?

 

Г.Н.: Винаги съм смятал, че е добре един писател в определен момент от кариерата си, особено когато натрупа повече опит, да се обърне назад към предишните си произведения и да ги прецизира и преиздаде, поне тези, които са подходящи за това. (На някои книги времето влияе по-малко, отколкото на други. При мен най-бързо „остаря” „Лятото на неудачниците”, затова и няма да го предлагам за преиздаване. От друга страна „вечно млад” ще си остане „Къщата на Клоуните”, макар че той излезе само десет месеца след „Лятото на неудачниците”…) И докато редактирахме „Тяло под роклята”, разбрах, че това натрупване на опит при мен вече е факт. Затова успоредно с писането на новия си роман започнах да редактирам старите издания едно по едно без да бързам, дори с известно любопитство като към творчеството на някой по-млад и непознат писател. Романите ми спокойно можеха да бъдат преиздадени и в първоначалния си вид – дори и сега, едва ли много читатели биха направили разлика между първите и вторите издания, но аз исках абсолютна прецизност по отношение на езика и по отношение на фактологията. Доста трудно беше, защото това не са редакции от типа на обърнат словоред, изядена буква или повторена дума; беше нещо доста по-сложно – през цялото време имах чувството, че отмахвам пръчици от микадо, като внимавам да не разбутам другите. От септември 2017 до февруари 2020 отделих около две трети от времето си за редакции, като най-обезверяващото беше, че трябваше всяка книга да бъде огледана под различен ъгъл, защото структурите, а и стиловете бяха различни. Много болезнено, но много плодотворно занимание… След това и издателството влезе в крак с мен и преиздаде „Фотографът” и „Лисицата” точно в момента, когато интересът към „Тяло под роклята” беше най-голям. Това беше „троен ефект”, беше точното нещо в точното време. Затова сега и трите книги вървят много добре на пазара, надявам се, че така ще е и занапред. В издателството чакат реда си и редактираните варианти на „Добро момче” и „Умерено нежно”, които може би ще излязат в едно книжно тяло („омнибус”) до края на годината, след това вероятно ще дойде ред и на „Къщата на Клоуните”, която ми създаде най-малко проблеми. В нея едно от малкото „тъмни открития” беше името на златото. Като дипломиран химик знаех, че на латински името буквално значи „тлеещ залез”, още повече, че цветът на залеза е точно като цвета на златото. Мислех, че съм го запомнил добре от уроците в гимназията. Оказа се обаче, че греша: на латински името на златото е „Аурелиум”, което идва от Аврора – богинята на зората. И цветът на златото всъщност е цветът на „искрящия изгрев”, а не на „тлеещия залез”.

 

Г.К.: А докато четохте тези свои романи отново, изкушавахте ли се да промените нещо във фабулно-сюжетните конструкции? Прокрадваше ли се мисълта, че днес бихте написали тези истории по друг начин?

 

Г.Н.: Не, нямах колебания относно сюжетите и конструкциите – те си бяха добре, при тях няма никаква промяна. Повечето от романите ми лежат върху обилна фактология, пропити са с информация, но се оказа, че с времето макар и малка част от тази информация се променя, затова и някои факти трябваше да бъдат поправени или доуточнени. Там бяха насочени част от усилията ми, освен това на места езикът не беше напълно ясен или описанията бяха по-тежички, отколкото трябваше. Можеше да мина и без това, но исках стандартът по отношение на редактирането да е максимално висок. Почти всички чуждоезични книги, преведени на български, са много добре подредени и редактирани – този стандарт трябва да го имаме и ние, за да можем, когато стигнем до европейските пазари като писатели, да сме на ниво. Натам трябва да са насочени усилията си – като теми, като сюжети, като стилове, като редакторска кондиция. Засега сме в онова „културно гето”, за което говорят много чуждестранни писатели, мисля, че последно го чух в едно интервю на Елиф Шафак. Според нея всички автори извън западния свят са сложени заедно. От мултикултурните писатели се очаква да разкажат „истински истории”, не толкова въображаеми. Писателите не са виждани като креативни самостоятелни личности, а като представители на техните култури. Шафак казва, че от малка е научила, че трите главни стереотипа за нейната страна са политиката, цигарите и бурката. Това определя турската мултикултурна литература. Ако си евреин се очаква да пишеш за проблемите на Израел с Палестина, ако си южноафриканец – за апартейда. За нас, в България, това „културно гето” се изразява в очакването да пишем книги, въплъщаващи остър критически реализъм или „книги за прехода”. Това е предразсъдък, така се игнорират много качествени книги и много автори остават незабелязани. Като всяко изкуство литературата е космополитно явление, езикът на белетристиката не е езикът на ежедневната политика и тя трябва да бъде възприемана предимно по този начин, в това си проявление, когато е в най-чист и най-свободен вид. През последните години много граници и предразсъдъци се размиха и дори изчезнаха, което ми дава надежда, че ще има промени и в литературата. Но

трябва още време и търпение.

 

Г.К.: Значи ли това, че Вие никога не бихте се захванали със сюжет, който е ангажиран със социално-политическата ни история? През последните години се появиха интригуващи романи, свързани с историята ни от драматичното десетилетие на 20-те години на 20. век. Родиха се и романови сюжети, тематизиращи епохата на тоталитаризма. Гледате на тях като на някаква форма на преднамереност (т.е. романи, които се очаква точно ние, българите, да създадем) или просто приемате, че има български автори, които вече заеха тази „ниша” и успешно пресъздават такива именно сюжети…

 

Г.Н.: Никога не съм изпитвал желание да пиша социално-политически романи за света или за обществото, за глобалните исторически проблеми. Моята тема е човешката природа – това, което е вътре в нас, не отвън. Това ми е на сърце, тези неща ме вълнуват и затова пиша за тях. Иначе смятам, че трябва да има всякакви книги, защото и читателите са всякакви; разнообразието е най-голямото богатство за една литература. Мога да кажа само, че няма лоши или добри сюжети, има лошо написани и добре написани книги, което разбира се, е относително, защото няма определение за качество в изкуството, няма обективен критерий, който да го измерва. И все пак за качеството трябва да се говори – за стила, за ефекта, за подхода към темата, за способността да поддържаш ритъм, да пишеш диалози, да използваш метафори, да структурираш добре. Когато говорим за изкуство, най-важното е как то да бъде правено, каква да е сърцевината му, а не придатък към какво трябва да бъде. Литературата е причината, не следствието.

 

Г. К: Романите Ви, особено „Фотографът”, „Лисицата” и „Тяло под роклята”, освен че са примамлива възможност за превод на чужди езици, имат много силен кинематографичен потенциал. Ще склоните ли лесно, ако киноиндустрията прояви интерес към някой от тези сюжети?

 

Г.Н.: През годините имаше интерес към „Добро момче” и към „Фотографът”, дори ми предложиха да пиша сценарии към тях. Но аз предпочитам да пиша само романи, не искам да се раздвоявам или разтроявам, още повече, че всяко нещо – пиеса, сценарий, журналистическа статия, си имат своята специфика, за която трябва време да бъде овладяна. Мисля, че „Добро момче” може да бъде филмиран до две-три години, дори знам кои актьори биха могли да участват, но още всичко е в начална фаза. Кърт Вонегът дава един ироничен, но всъщност много практичен съвет за писатели, чиито романи са в процес на филмиране: „Ако филмът е хубав, кажете, че е хубав, защото е по ваша книга. Ако обаче филмът е провал, кажете, че в края на краищата не вие сте го правили, само сте продали правата на книгата си…”

 

Г.К.: А ако си представим, че има реален шанс да видите в ролите на своите герои конкретни небългарски актьори, кои биха били те? Например, кой би изиграл най-добре според Вас женския персонаж в „Лисицата”? А Борис или леля Лео от „Тяло под роклята”? У мен леля Лео на няколко пъти отключи спомена за Луис Флечър като сестра Ратчид във Формановия „Полет над кукувиче гнездо” – повече като излъчване, не толкова като физическа прилика с героинята Ви. Една Лина Хийди пък виждам като чудесна Нора Волпе… И кои режисьори бихте си пожелали да работят върху кино версия на Ваш роман?

 

Г.Н.: Поздравления за Луис Флечър и Лина Хийди – много точен избор! Гледал съм Лина Хийди в „Игра на тронове”, „300” и „Дред” и трябва да призная, че наистина е брилянтна актриса. Но аз имам някои други идеи… Нора в „Лисицата” вероятно много добре би била изиграна и от Марго Роби, тя се оказа универсален талант и май всеки иска да работи с нея. Добро решение би била и Беатрис Дал, една от най-красивите макар и не най-талантливи френски актриси, за която времето сякаш не съществува, подобно на моята героиня. Тя има онази двойственост и понякога дразнеща самоувереност, която много приляга на образа на Нора. Борис в „Тяло под роклята” би бил добре въплътен от младия Джъд Лоу – той има точните дози мъжественост и женственост в себе си; нежност и изисканост без да са насилени. Но май по-подходящ ще е Джаред Лето – брилянтен актьор, с вкус към странните филми, които после се оказват класики, с „Оскар” за второстепенна роля в „Клубът на купувачите от Далас”. А за образа на леля Лео виждам две възможности. Класическата Кати Бейтс, с нещо от рода на Ани Уилкс в „Мизъри”, но тя е прекалено ужасяваща там, и очевидно по-подходящата Анна Гън – филмовата съпруга на Брайън Кранстън от „В обувките на сатаната”. На нея й трябва само една изкуствена ръка и касинка на медицинска сестра, за да пасне идеално на образа. Има удивителни „змийски очи”, рядко се срещат в толкова естествен вид, красиви, синьо-зелени и в същото време смразяващи. (Сигурен съм, че ако на десет актриси бъде предложено да си изберат някой женски образ от моите романи, който искат да превъплътят, поне седем от тях ще изберат ролята на леля Лео! Мисля, че в книгата тя на моменти „открадваше шоуто” от Борис!) Но не бива да пренебрегваме и българските актьори: един Ованес Торосян с лекота би изиграл и трите роли, за които стана дума, защото е изключителен! Диана Любенова би се развихрила истински в образа на леля Лео – хубаво би било да се срещна с нея и да й подаря книгата, сигурен съм, че ще я хареса. Един Деян Донков пък би бил идеален за образа на Виктор Трейман в „Лисицата”, не виждам друг актьор, който би се справил по-добре, дори и от холивудските, защото героят е българин, тази специфика е в основата на образа. В България има доста талантливи актьори и актриси, но ги мъчат с клиширани роли или ниски хонорари. А от режисьорите бих се спрял на Джим Джармуш, който май няма филм на печалба, освен „Прекършени цветя”, но е много особен творец, или великият Бернардо Бертолучи, който имаше слабост към крайностите в човешката природа. „Последно танго в Париж” и „Луна” за мен са абсолютни шедьоври.

 

Г.К.: Втората половина на 20. век в литературната наука мина и под знака на теорията за „смъртта на автора”. Тази мода обаче като че ли изтля и литературознанието сякаш се отдръпна тихомълком от тази крайна структуралистична тенденция. От Вашата позиция – на автор, как изглежда тази теория? Ако се опитаме да прагматизираме смисъла на тази теза, мога да Ви попитам следното: какво е Вашето усещане, когато Ви напусне книгата? Т.е. когато тя вече е издателски факт и пътува към книжарниците… Какво си мислите, какво преживявате в този период? И след това?

 

Г.Н.: Авторът трябва да е невидим или ако искате „условно мъртъв”, в това съм сигурен. Защото няма значение какъв човек е той, как изглежда, как говори, има значение само това, което е написал и създал. Но в съвременния свят желанието да бъдеш известен е в пъти по-голямо от желанието да си свършиш работата както трябва, затова нещата са други и са плод повече на егото, отколкото на разума. Какво си мисля, когато книгата вече е издадена?… Честно казано, когато видя историята си между две корици, рязко губя интерес към нея. За мен тя е „прочетен вестник”, няма какво повече да направя, а и още древните китайци са казали, че не трябва да оставаш при направеното, ако искаш да се развиваш. Има един малко странен период след като се освободиш от ръкописа – чувстваш се като след самолетна катастрофа. Трябва да се радваш, че ти се е разминало, но всъщност си празен от емоции, индиферентен, не ти се говори, не ти се прави нищо, като изгърмяла крушка си. Много подходящо време е да се потопиш в депресия или да почнеш отново да пиеш или да пушиш… На мен ми е трудно времето след издаването на книгата – когато се „завърти машината” и започнат интервютата и представянията, защото по договор си длъжен да участваш в рекламата. Обикновено писателите трябва да говорят за това защо са написали книгата. Аз обаче предпочитам да говоря за това „как”, за да не говоря за „защо”. Причините да напишеш един роман са сложни, те са следствие от гравитацията на всичко изживяно, почувствано, помислено, а самото написване е още по-сложен процес. Как се говори за всичко това, и то пред толкова хора?! Например този ръкопис, по който работя в момента, е на основата на едно мое особено отношение. Ако в една ситуация има праведник и грешник, повечето хора – да не казвам всички – гледат праведника и са склонни да го изслушат, да му помогнат, да го подкрепят. Е, аз пък виждам грешника. Затова отсега знам, че ако този роман бъде завършен и види бял свят, ще ми бъде трудно да говоря за него. Както беше и с „Тяло под роклята”, пак по същата причина.

 

Г. К.: Тоест, по-трудно, но по-привлекателно за Вас е да се взирате в „тлеещия залез”, а не в „искрящия изгрев” на човешката природа…

 

Г.Н.: Добре казано, стига едното да не се тълкува като грешка, а другото като правилно! Съмърсет Моъм казва, че един писател не трябва да съди, той трябва да знае. Моето отношение към героите и темите е подобно: аз научавам колкото може повече по темата, която ме интересува, след това оставям героите си да се проявят и ги наблюдавам. (Ето това е шизофренност, но всеки, който е писал роман, знае за какво говоря: съзнателното наблюдава подсъзнателното…) Наблюдението ми е подобно на отношението на психиатър към пациент. Той не го съди, а се опитва да го разбере, защото ако го съди, няма да го разбере. В литературно отношение това понякога води до странни резултати, защото няма как точно да прецениш дали наистина си бил прав, или не. Но аз не се отказвам от подхода си. Нито пък обещавам чудеса…

 

Г.К.: Някога посветихте (и не само посветихте) романа си „Лятото на неудачниците” на писателя Димитър Паунов. Неведнъж в разговори с Вас е ставало дума за респекта, за влиянието, което Ви оказва написаното от този почти неизвестен белетрист в епохата на соцреализма. Струва ми се, че тъкмо Вие бяхте един от творците, които някак предизвикаха отново интереса към Димитър Паунов – ново издание на трите му романа плюс неиздаден ръкопис се появи в края на 2018 година. Има ли други автори от онази част на българското литературно време, чиито души „носите в кошница”, ако перифразираме Радичков?

 

Г.Н.: Имах две мечти за Димитър Паунов. Едната беше чрез романа си да го върна към писането, другата беше трите му романа от 80-те отново да видят бял свят. Е, сбъдна се само втората ми мечта. Това беше, направих каквото можах… Другите автори от онова време, които още помня и чета понякога, са Андрей Гуляшки (заради Авакум Захов), Павел Вежинов, Станислав Стратиев, документалните книги на Богомил Райнов, и още двама-трима. Напоследък съм си наумил да прочета отново „Ян Бибиян”, защото си спомням, че като дете, докато го четях, в главата ми направо бучеше от образи; беше вълшебно, въпреки че с годините се оказа, че не си падам по фантастиката. (Доскоро си мислех, че той е първият български фантастичен роман, но се оказа „закъснял” с три години. Първият е на Георги Илиев от 1930 година, а „Ян Бибиян” е бил публикуван 1933-а.)

 

Г.К.: Да, „О Корс” на Георги Илиев е от 1930 г., малко след него е „Теут се бунтува”. Наскоро напусналият ни литературен историк проф. Иван Сарандев се занимаваше активно с този автор, а като лектор по история на българската литература настояваше студентите филолози да го познават. Ще съм любопитна как ще го възприемете, аз лично – като професионален читател, много съм се мъчила с него… А кои са книгите, които напоследък Ви привлякоха като читател? Открихте ли нови автори – родни или чужди, които ви впечатлиха? А може би и такива, които Ви разочароваха…

 

Г.Н.: На всеки няколко години ми се случва да открия по някой писател, който ме кара да му сваля шапка и да изчета всичко от него. Последният беше Кормак Маккарти и мина доста време от срещата ми с него. Но преди месец попаднах на Сири Хуствет, самата „госпожа Пол Остър”. Обикновено, когато една писателка е съпруга на някой голям писател, всеки гледа с леко снизхождение на нея, отношението е нещо от рода на „ами той просто й помага и я лансира”. Е, тук изобщо не беше така – бях направо отвят от таланта й! Изключително рядко съчетание от ерудираност, без да е демонстративна, естествена елегантност и артистичност, остроумие и чувствителност. Подредена книга, цялостна, с брилянтен стил, направо разкош! Прочетох я два пъти и знам, че ще има и трети и четвърти път! Говоря за „Пламтящият свят” – историята на една художничка, която мистифицира изкуството си като го представя чрез мъже („пенисна маскировка”, както я нарича), защото е убедена, че хората са склонни така да възприемат изкуството й по-добре. После четох за Сири Хуствет, че това всъщност не е най-добрият й роман – „Какво обичах” е любимецът на читателите, и сега с нетърпение чакам срещата си с него. Интересно бе, когато намерих едно изказване за нея от съпруга й: „Преди Сири беше просто „госпожа Пол Остър”, но сега стана така, че аз съм „господин Сири Хуствет”. Страхотен мъж и страхотен писател!

 

Г.К.: Не споменавате български автори. Съзнателно ли? Не Ви провокирам към оценки, които бихте искали да избегнете, но със сигурност имате своя лична представа за важните процеси, важните книги в съвременната българска проза…

 

Г. Н. Май просто доста се развълнувах за Сири Хуствет и забравих за втората част на въпроса!… Хубавото в нашата литература е, че тя става все по-пъстра и вече обхваща всякакви теми, което е много добре за всички. Особено силно това се усеща при по-младите писатели – те са доста по-космополитни в мисленето и в писането си, защото върху тяхната култура влиянията са били в пъти повече заради по-отворения свят, заради размиването на границите не само между литературите, но и между народите. Но, както вече казах, все пак темите не са най-важното нещо в литературата, по-важно е как писателят пише, какви са литературните му достойнства, каква е ценностната му система, защото всъщност те са най-важни. Иначе последната книга, която съм чел от български автор, е романът „Накъде тече реката” от Чавдар Ценов. Добра история – носталгична, човешка и написана с много обич. Преди това четох и някои други книги, но не ги възприех особено добре. Нямам обаче намерение да критикувам никого, защото зная, че ние, писателите, с годините ставаме все по-пристрастни към собствените си идеи, теми и начини на писане, затова мисля, че мълчанието по тази тема не би било лошо решение. А и критиците и недоволните читатели понякога ни идват в повече, затова не е редно и ние помежду си да се критикуваме един друг. Аз предпочитам да говоря за други книги само с авторите им, да обсъждаме творческия процес, трудностите, някои проблеми по издаването. Просто в случая съм привърженик на „омертата” – мафиотската практика, че всичко трябва да си остане в „семейството”…

 

Г.К.: Сред авторите сте, за които отдавна е ясно, че странят съвсем категорично и съвсем старателно и съзнателно от центъра на медийно внимание. Не присъствате и в социалните мрежи, дори и фенската ви страница там май почти не се поддържа. В същото време в критически текст на Златко Ангелов по повод „Тяло под роклята” авторът прави уговорката, че прочел  „голямо количество отзиви” за книгата Ви от читатели, но „нито един от професионални критици, поне в достъпните ми интернет източници”. Т.е. извън вниманието на г-н Ангелов са останали такива авторитетни места като монографията на Младен Влашки „РоманОлогия ли?”, посветена на съвременния български роман, като отпечатаните оперативнокритически текстове в списание „Страница”, критическите рубрики на сп. „Съвременник”… Т.е. точно до книжните зони на професионална критика г-н Ангелов не е стигнал, защото вероятно не ги е потърсил. В този смисъл оценката му излъчва послания, които граничат с недостоверност, някак си излиза, че едва ли не професионалната критика не пише за Вашите книги. Синдромът „щом го няма в интернет, не съществува” или „само настойчивото виртуално присъствие може да гарантира някакъв успех” се разраства все по-безпощадно. А Вие тъкмо там отказвате да присъствате – персонално…

 

Г.Н.: Нямам представа колко хора са писали за книгата ми и дали са били професионалисти. Четох критиката на Златко Ангелов, той просто си е казал мнението. Проверил е къде какво е писано и е сметнал, че за книгата ми няма достатъчно критически статии, което вероятно я принизява според неговите стандарти. Не е харесал романа, казал го е и това е всичко. За мен не е проблем, далеч съм от мисълта, че всеки трябва да харесва книгите ми.

Вярно е това, че нямам достатъчно медийното присъствие, но това е съзнателен избор. Всеки човек е различен, аз така се чувствам добре. Все пак съм писател, а писателят трябва да пише; дали говори или не, няма голямо значение. Предпочитам да съм концентриран върху това да си свърша работата както трябва, другото са „вторични ефекти”. Критики, фенове, хонорари, награди, интервюта, всичко. А ако наистина се смята, че „щом го няма в интернет, значи не съществува”, мен това ме устройва. Съвсем сериозно го казвам.

 

Г.К.: По професия сте инженер. Имате ли тайна инженерна (или алхимична) формула за успешен роман? Всъщност какво за Вас е „успешен роман” в българската литературна среда днес?

 

Г.Н.: От книгите с разкази винаги си личи, колко талант има в една литература, а от романите – колко зрялост. Но ако имаше рецепта, нищо нямаше да си личи, защото компютрите бързо щяха да бъдат научени да го правят и ние, писателите, щяхме да станем излишни… За мен успешен роман е този, който надскача средата си и който може да бъде четен и възприеман добре навсякъде по света. Роман, който говори за неща отвъд доброто и злото, и го прави наистина качествено – с ефект, ритъм и стил. И накрая, когато прочетеш такъв роман, да останеш с онова странно чувство, че си загубил стар приятел… Не помня името на писателя, който го е казал, но е забележително добра метафора на това рядко усещане.

 

Г.К.: В какво безусловно вярвате?

 

Г.Н. Безусловно вярвам в това, че хората са създадени да бъдат заедно и да споделят радостите и болките си. Болката и тъгата с хора край теб омекват и изчезват, а радостта е двойно по-голяма, когато има с кого да я споделиш.

 

Г.Н.: С чувство за хумор, разбира се, нека на финала да Ви попитам за Вашите „бъдещи творчески планове”. И в този смисъл – след онова, което преживяваме тази година, промени ли се нещо в навика Ви да правите планове?

 

Г.К.: Както винаги работя по следващия си роман, надявам се някъде през есента на следващата година да е готов за печат, но има още много време до тогава. Иначе както винаги нямам големи планове, така че няма и защо да променям навиците си по отношение на тях. Надявам се да продължа да намирам поводи да пиша, надявам се и близките ми да са добре и да сме заедно. Това е.

 

 

Разговорът е публикуван в списание „Страница”, бр.2, 2020 г.

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *