Новата книга на
Любомир Николов „Натюрморт с мъже“ се вписва в линията разкази, които в
последните години публикуват автори като Деян Енев и Васил Георгиев. Става дума
за кратки разкази, които разчитат на ситуацията, на интересния типаж, а не
толкова на историята, на случката. Разбира се, това не значи, че в тези разкази
няма фабула, че те не предполагат действие, но приоритет за тях са
кинематографичността, детайлите, и най-вече – езиковата плоскост. Метафора на
последното е появяващият се в повече от един разказ съдия Бабулев, който не говори,
а пише за света около себе си и за когото въпросният свят е доминиран от
правилността, точно както е в езика. За Бабулев животът е продукт на езиковите
правила, на съчетанията на думите, на разгадаването на езиковите закони.
Неслучайно в този негов свят преобладаващият мотив е, че мислите, които
форматират езика, а оттам и съществуването, всъщност са едни и същи у
различните хора. Илюзия е, че мозъкът може да роди една-единствена „немислена
досега мисъл“ („Менискусът на истината“) и да създаде един новороден свят.
Тъкмо напротив, мислите на хората са болезнено еднакви („Полиглотът“),
разнообразни са само начините, по които се изказват, и езиците, на които се
изказват. Затова и световете са подобни, подобни са и човешките същества.
Казано по-общо,
разказите на Любомир Николов рисуват един свят на устойчивото, в който опитите
за реакция и преживяванията много си приличат. И може би точно затова толкова
важни в „Натюрморт с мъже“ са ситуациите и типажите. Те издават желанието за
борба, за уникалност, за разкъсване на „менискуса на истината“. В книгата
срещаме персонажи, които изпробват логиката на света чрез крайни състояния – на
екстремна еуфория или тъга („Mimolette
от Дидро”), на лудост, в която има доза логика
(„Полиглотът“), на аутсайдерство и декласиране („Отвличането на Фридрих“), на
безпаметна любов („Сенсей Кабаков“, „Вивиан“), на съществуване на границата, с
прекрачване в отвъдното („Пазачът на камбаните“). В нея персонажите преживяват
необичайни събития, изпадат в състояние на полуживот, лесно преминават от
тукашното към отвъдното, контактуват с извънземни и т.н. И всичко това на фона
на един много спокоен разказ, който сякаш иска да внуши, че говори за
най-обичайни и логични неща.
Започнахме с
говорене за вписване, за поместване в контекст, но книгата „Натюрморт с мъже“
заслужава да се отличи и нейната абсолютна специфика, плод на нестандартния
авторов стил. Любомир Николов е наистина своеобразен разказвач. Той не обича
обстоятелствеността, не се страхува да изкривява логиката, да допуска
фантастичния елемент, не е прицелен в правдоподобността, обича да пише на език,
който изглежда много логичен, но зад който се отварят бездни от абсурди. С
лекота смесва места и традиции, персонажите му са ту българи, ту чужденци,
добре познава чуждите култури, не държи на регионалното. Има вкус към
социалното, но без да е отворена към онази актуалност, която е много характерна
за съвременната българска литература и в която присъстват или типажите и
картините от социализма, или тези от мутренското настояще. Социалното при Николов има измеренията на
конкретни образи, например момичето, което се страхува да не закъснее за работа
и да не загуби четиристотинте лева заплата („Момчето от десетия етаж…“), или
обирането на пикапите със зеленчуци („Вивиан“). И най-сетне, разказите на Любомир
Николов владеят много регистри – хумористичен, ироничен, философски, с което
налагат своя автор сред най-интересните имена на съвременната българска
разказваческа традиция.
