Маршрутите на Николай Нинов са като повторени сънища, съвсем буквално. Не е пресилено да се каже, че споделянето им ви прави съучастници в едно вълнуващо приключение, в което хем нямате пряката отговорност да избирате посоката, хем съвсем съзнателно сте си избрали място, при това до прозореца, за да имате пряка видимост върху видимото и невидимото, с които ви сблъсква фронтално авторът. За таланта му да комбинира с невероятна лекота думи, които да организира в мъдри изречения, знаят хората, които следят кариерата му на журналист в издания като вестниците „1000 дни“ и „Стандарт“ от времето, когато неделното му издание бе с колекционерска стойност.
Сред събеседниците на Николай Н. Нинов са писателите Ърскин Колдуел, Еманюел Роблес, Сергей Михалков и Пиер Гамара; режисьорите Клод Соте, Ив Робер, Робер Осен и Феликс Фалк; актьорите Жан Маре, Даниел Дарийо, Жан-Луи Трентинян, Филип Ноаре, Жерар Депардийо, Клод Брасьор, Жан Рошфор, Фани Ардан и Пенелопе Крус, както и тв водещият Бернар Пиво, спортистите Еди Меркс, Йохан Кройф и Гари Линекер, певецът Чеслав Ниемен и хирурзите проф. Бернар Дьовошел и проф. Лоран Лантиери.
„Повторени сънища“ е смел експеримент и с визията, защото освен автор на текстовете и инициатор на пътешествията Ники Нинов застава и зад камерата.
„Повторени сънища“ в числа изглежда така – 40 000 километра, 400 часа проучване на маршрутите, 180 до голяма степен непознати места от България – кога се появи страстта да приключенствате?
Когато се озовах на Орлово око в Западните Родопи. Така се нарича рампата под връх Св. Илия, която набира все повече популярност сред колекционерите на чародейни гледки. Има защо: стъпиш ли на тази отвесна скала, ставаш част от небето, панорамата към Рила и Пирин е шеметна. Шеметно е и стигането дотам – с високопроходими джипове, каквито се предлагат в село Ягодина, или по екопътека, която ти отнема дъха.
Как намирате информацията за тези толкова интересни места?
Информация за повечето от тях предлагат сайтове, форуми и групи по интереси във фейсбук, както и блогове на пътешественици и екстремници, чиито хобита са археологията, геологията, историята. Накратко – все търсачи на неоткрити места, на малко известни природни феномени, на скални обители и светилища далеч от отъпканите пътеки.
Правите ли предварително проучване или се доверявате на инстинкта и на момента?
Проучването е част от очакването, от тръпката да узнаеш повече и в аванс за обектите, които ти предстоят. А и проучването на карти и маршрути, на пътища и пътеки, на нечии впечатления, предвкусването как, къде и по какво ще въздишаш са поне половината от удоволствието. Другата половина запълват тръпката от последните метри преди целта и най-острата тръпка, разбира се, когато установиш колко видяното надхвърля предишните ти представи. Така се случва с уникалните места, с уникалните гледки. Не те пускат обратно, чувстваш се като изкачил едва ли не многохилядник, а си над завоите на Арда, на Караджов камък, в светилищните комплекси край Долно Дряново и Дъждовница, Ковил и Небеска, над каньона на Ръчене, в пещерите край Ъглен, върху скалните манастири до Рояк и Балик, насред изгледните тераси в поречието на Боровица. И си на седмото небе. И нямаш дъх. И нямаш думи.
Случвало ли се е обаче очакването да ви подлъже?
Неведнъж. Тогава предвижданото величие на картината не се случва, или поне не в цялата си мощ. Очаквал си толкова приказност, толкова си я сънувал, че стъпиш ли най-сетне в нея, вълшебството ти убягва. Просто си попаднал на онези места, които обективът обича и без да те пита. Окото отчита прелест след прелест, но те някак минават през теб, изнизват се, без да те докоснат, а снимките ти въпреки това са като пощенски картички. Така се „разминах“ със скалната църква над Разбоишкия манастир, с параклисите край язовирите Пчелина и Смолско, край селата Борово, Плана и Сестримо. Просто гледката грабва, залива очите, но фотоапаратът сякаш е по-щастлив и по-заситен от мен.
Без съмнение имате любими места и маршрути. Те ли са вашите повторени сънища?
Някои от тях вече са повторени сънища, други чакат реда си, трети ще бъдат досънувани. И неизбежно разказани – в други страници, с други снимки, пред още приятели. Нормално: след толкова неподозирани тайнства и загадки идва ред и на пороя от впечатления, които бързаш да споделиш. Ето ти и на една изненада – знаеш, че имам слабост към класациите, защото днешният свят се крепи тъкмо на тях, аз обаче нямам, нито предлагам в книгата си подредба на смайващи места или пространства. Но ще спомена няколко знакови територии, в които влязох уж подготвен за „приказката“, а всъщност бях толкова удивен, че после трудно намествах в себе си преживяното. Затова и след време отново се върнах към тях – за да опресня спомена, да добавя още прелести, да поставя предишните в друг сезон, в друг отрязък от деня. И да се насладя на новите си открития.
Намерихте ли нещо, което не е попадало в полезрението на никого досега?
Споменах за комплексите „Сватбата“ и „Митровица“ край Осеново. Надвесен над змиевидно панорамно шосе, скалният ансамбъл „Сватбата“ е мрачно стъписващ, затова и любопитството какво има около и зад него сигурно е навестило малцина. А си струва: на 30 км от Банско „Сватбата“ крие страховито светилище насред гигантски профили на ужасени хора и животни в агония. Плюс спиращи дъха панорами към Места и Пирин. Нито дума за тях в сайтове и справочници. Този комплекс носи всички белези на култов център – изолиран и висок връх, затруднен достъп, необичайни природни дадености, великолепна експозиция на изток, запад и юг, терасовидни участъци, улеи, ниши, олтари. Мястото наистина е пропито с мистика, граничейки с видимото и невидимото. Когато прегледах по-късно заснетите кадри, установих, че оптиката е уловила удивителни детайли, които бях пропуснал, докато се спусках между каменните исполини в търсене на още изсичания, плод на човешката ръка. И два месеца по-късно отново бях там, сред скалите. Така заснех и лицето от корицата на книгата, и последния профил от задната обложка – той е от светилищния комплекс „Митровица“.
Пътешественик по душа сте – кои са най-важните неща, които човек трябва да притежава, за да започне да открива сам своите важни неща, хора и послания по пътя?
Любознателност, сетива за неочакваното и откривателски дух.
Във вашите очи България е дивна красавица, която крие древните си тайни и предлага на дръзналите да открият в дълбините й невероятна прелест, тайни от миналото и най-вероятно открития за самите тях. Защо се впуснахте в това приключение?
За да науча повече за себе си.
С кого споделяте най-напред откритията си и има ли моменти, акценти и детайли, които пазите само за себе си?
С жена ми, тя е почти винаги до мен в тези приключения над села и махали, забравени от Бога.
Спасение ли е природата или учител?
И двете. Проблемът е, че подминаваме уроците й, сякаш не се отнасят за нас. Представяте ли си какъв би бил резултатът само от общите усилия на гениите на злото, ако се впрегнат за нещо смислено, вместо да взривяват светилища, да унищожават стенописи, да пречупват през средата цели масиви с току-що посадени фиданки или да палят огньове в корубите на стогодишни букове. Не ме питайте за още примери – и тези са достатъчно.
За пръв път представяте проект, в който сте едновременно автор на текста и автор на фотографиите.
Проектът го наложи. Пък и добре стои – и като полиграфия, и като концепция.
С богата журналистическа кариера и много странствания – къде се чувствате на мястото си и кое пътешествие ви подари най-силни вълнения?
Дали ще разговарям с водачите ми от Ъглен или Татул, с кметските наместници на Ситово и Мечкул или с Жерар Депардийо, Йохан Кройф и проф. Бернар Дьовошел, направил първата лицева трансплантация в света – вълненията и удовлетворението вървят ръка за ръка. И все са силни.
Изданието „Повторени сънища. Фотописите от мистична България“, изд. „Сиела“ е на пазара.
