Математик е един от най-успешните директори в българското книгоиздаване. Това е Константин Йорданов, директор на едно от големите български издателства – „Сиела“, което издава всеки ден по една нова книга. Преди дни тяхната верига книжарници публикува в „Площад Славейков“ класацията Топ 50 на най-търсените заглавия на книжния ни пазар, предизвикала оживени дискусии в родното интернет общество. Поканихме г-н Йорданов да коментира процесите в този сложен бизнес и анализира цифрите, които стоят зад него.
Осем милиона книги годишно, никаква помощ от държавата
– Г-н Йорданов, всички културни гилдии започнаха да си търсят правата и да преследват целите си с протести. Вие не мислите ли също да притиснете властта на площада? Да изкарате писателите и книгоиздателите на улицата?
– Ако някой в културата трябва да протестира, това са точно книгоиздателите. От всички подопечни на Министерството на културата, ние сме най-онеправдани. За трета или четвърта година не ни отпускат никакъв бюджет, за нас са предвидени нула лева. Затова от миналата година с колеги обмисляме всевъзможни форми на протест. Например във всяка новоиздадена книга да публикуваме цяла страница с текст, в който да опишем какво политиците не са направили за българската книга. Ефектът от това послание със сигурност ще бъде усетен, защото ние с колегите издаваме около 8 милиона книги годишно.
„Сиела” разполага с доста книжарници, в тях можем да обособим един хубав кът, посветен на политиците, които не правят нищо за книгата. Със снимки, имена и описание на бездействието им.
Освен това работим с едни от най-известните български автори. В състояние сме да направим кампания с тяхно участие. Оръжия имаме много, но засега сме в изчаквателна позиция.
– Какво ви възпира да предприемете по-радикални действия?
– Надяваме се старият-нов министър на културата Вежди Рашидов да преосмисли отношението си към книгите. През миналия си мандат той прие само веднъж Веселин Тодоров, който е изпълнителен директор на Асоциацията на българските книгоиздатели и книгоразпространители. Сега се надяваме да ни отдели повече време. Ако не го направи, ще предприемем необходимите действия. Откакто шефът на артистите Христо Мутафчиев ходи напред-назад загърнат с шал и с гърлен глас пустосва когото трябва, българските театри имат субсидии. Защо киното има бюджет, а книгоиздаването – не?! Българското кино е с над 10 милиона бюджет, за което успя да се пребори, благодарение на това, че Стефан Данаилов беше министър.
– Може би проблемът е, че вашата гилдия не е имали министър по време на прехода?
– От Иван Вазов нямаме „наш човек” във властта. Но вече доста години чакахме, минаха сто. Още сто ли да чакаме? Не е задължително министърът да е писател. По-скоро трябва да е мениджър с отношение към книгите. Впрочем предишният министър на културата – Петър Стоянович, имаше издадена книга в „Сиела”, а бюджетът за книги и при него беше нула. Колкото и да притискаме политиците, обяснението е едно и също: „Пари няма”. Но според мен пък проблемът не е в липсата на пари, а в лошото им преразпределение.
– Наскоро беше създаден Център за книгата към НДК. Какви са очакванията ви от него?
– Центърът за книгата ще отпуска средства за превод на български автори в чужбина при изричното условие, че предварително е осигурено издателство зад граница. За нас това не е проблем, ние имаме такива партньори в поне десет страни. Партньори сме на Центъра на книгата и в още едно направление – издаването на дебютанти или малко известни български автори. Логично е да работим заедно. Все пак през годините „Сиела” е издала над 1000 книги на наши творци. В това отношение ние и „Жанет 45” имаме най-голям принос.
Наскоро направихме конкурс за анонимен роман. Освен първите двама наградени, ние имаме поне още десет кандидати, чиито ръкописи сме готови да издадем всеки момент.
– Божана Апостолова от „Жанет 45” е единственият представител на издателите в Съвета за книгата към Министерството на културата. Какъв е вашият коментар?
– Това е куриоз. Според мен, ако се кани само едно издателство, то трябва да се избере по-скоро на пазарен принцип, да се гледа кое е най-голямото, а не най-близкото с министъра. Защото поканата към Божана Апостолова се дължи по-скоро на личните й отношения с Вежди Рашидов.
– Вероятно мнозина ще ви опонират…
– Сигурен съм в това. Но да не забравяме също, че тази година Божана навършва 70 години. И може би поканата й в Съвета за книгата е един подарък от държавата. Ние работим чудесно с нея и сме в добри отношения. През годините сме били повече съюзници, отколкото врагове. Много често ми е казвала: „Косьо, авторите са свободни хора, а ние не сме робовладелци. Приемаме техния избор”. Безспорно, има трансфери на наши автори към „Жанет 45” и обратно, защото пазарът и разнообразието са големи. Освен това писателите са особени хора. Мотивите им да направят трансфер не са чисто финансови. Имат хиляди други подбуди.
Жените – фактор № 1 на книжния пазар
– „Сиела” притежава верига книжарници, което ви дава възможност да следите непрекъснато пазара и да анализирате цифрите. Какво чете българинът?
– Ще започна с класацията Топ 50 на книжарниците, която следя от години. Преди 6-7 години в Топ 50 художествената и нехудожествената литература бяха почти по равно. Година след година обаче нехудожествената литература отстъпва и сега в класацията има само 4 или 5 такива заглавия. В един момент пазарът беше залят от наръчници за самоусъвършенстване, но постепенно и те отпадат – в момента в класацията Топ 50 се задържа само „Монахът, който продаде своето ферари” на Робин Шарма. Хорхе Букай преди време имаше 6-7 книги в Топ 50. Колкото заглавия беше издал, толкова беше вкарал в класацията. Но днес, в кръга на шегата, явно читателите се „набукаиха”.
Успехът на Дръндьовците се дължи на простия факт, че авторът Джеф Кини е съчетал гениално литературата с комикса, писането със стила на анимационния канал „Картуун нетуърк”. Този стил се харесва много на съвременните деца, които непрекъснато скролират по телефоните си и са добре настроени към разнообразните визуални форми. На миналогодишния панаир в Ню Йорк имаше 2,5-километрова опашка с деца, които чакаха за автограф от автора. Възходът на този тип литература е благодарение на Джей Кей Роулинг, която върна децата към книгите с „Хари Потър”. Ако преди имаше 4-5 книги за деца и юноши, тази година са почти 25. А по произведенията на Джон Грийн и Вероника Рот има и филми, което е огромна реклама за самите книги.
– Какъв е профилът на българския читател?
– Българският книжен пазар се движи основно от жените. Може би 70-80% от клиентите ни са представителки на нежния пол. Това обяснява и възхода на детската литература – всички книги на деца под 12-годишна възраст се купуват от майките и бабите.
Всяка година в Топ 50 попада само една от тези т.нар. задължителни книги – „Малкият принц”. Доскоро правата на тази книга у нас държеше малкото издателство „Лъчезар Минчев” и добре се „хранеше” само от принца. Правата обаче наскоро паднаха, след като се навършиха 70 години от смъртта на Екзюпери. Затова веднага „Малкият принц” излезе с клеймото на „Апостроф”, при това не за 10 лева, а за 3, 99. „Колибри” също обявиха, че подготвят свое издание на български и френски. Но и „Сиела” ще направи издание на „Малкия принц”.
– Кой автор и съответно с коя книга са се задържали най-дълго на българския пазар?
– Елиф Шафак с дебютния си роман „Любов” държи сериозни позиции в класациите от излизането му през 2010 г. до днес. Всичко ново, което напише авторката, отново възражда интереса към „Любов”. За мен това е доказателството, че фенската й маса непрекъснато се разширява. Онези, които посягат към първата й книга, са нови читатели, които тепърва навлизат в света на Шафак.
При другите автори е различно. Когато Тери Пратчет напише нова книга, тя задължително влиза в Топ 50, но следващата година изпада от там. Същото важи за Гришам, Балдачи и Чайлд. В този смисъл Захари Карабашлиев и романът му „18% сиво” също е феномен. Той е единственият български автор, чиято книга не слиза от класациите от издаването й до днес.
– Миналата година Захари Карабашлиев стана главен редактор на „Сиела”. Доколко успешно е прескачането на автор като него в мениджмънта на книгоиздаването?
– По света е традиция известни автори да стават главни редактори в издателства. В България това също е била честа практика.
Разбира се, има два типа автори. Единият работи денонощно върху много проекти – такъв примерно е Калин Терзийски. Него не мога да поканя за главен редактор, защото е твърде зает с писане. Захари Карабашлиев е на другия полюс. Работи върху много по-малко проекти, но ги изпипва внимателно и в детайли. Освен това лесно намира общ език както с авторите, така и с Министерството на културата.
Трийсет БГ издателства печатат годишно около 2000 книги
– Издавате и Иво Сиромахов. Засягат ли ви негативните критики по негов адрес?
– Никак. Защото една от причините все още да има книгоиздаване е наличието на страшно много заглавия. Ако в бизнеса с нефт продуктите са 4-5, но се продават в огромни количества, при нас е обратното. Оборотът идва от 5000 заглавия, макар и в малки количества. Това ни спасява. Така че приветствам всеки един автор, защото благодарение на него съществуваме. Ако Азис иска да напише 12 книги, нямам нищо против. Защото битката е за оцеляване и за привличане на читатели. Все още не сме изградили една стабилна пирамида, от чийто връх да си говорим за „Гьодел, Ешер, Бах: Една гирлянда към безкрайността” на Дъглас Хофстатър. Не сме на това ниво.
Години наред следя по колко книги годишно издават големите играчи на българския пазар. В това отношение ние сме лидер с 250 заглавия средно. Всеки работен ден издаваме по една книга. Както има ежедневници, ние сме ежекнижници. След нас са „Егмонт” с около 200 заглавия, „Хермес” с близо 180, „Бард” с 80-90. Съществуват 30 издателства, които пускат между 2100 и 2200 книги годишно, което е около половината от пазара. Въпреки кризата, която започна през 2010 г., те запазиха броя на книгите си.
Началото на края в нашия бизнес ще дойде, когато от 5000 започнем да издаваме 4500 заглавия годишно, а след това паднем на 4000. Защото хем тиражите ще са малки, хем ще намалее и броят на заглавията. Това ще ни доведе до фалит.
– Как се отразяват негативните литературни критики върху продажбите на книги?
– Те често са една прекрасна реклама. Преди време издадохме една книга на Бианка Панова, анти-Нешка Робева. Предизвика страшни полемики „За” и „Против”, включително в студиото на Кеворк Кеворкян. Но караниците на противниковите лагери бяха една добра реклама. Всеки автор има его, няма спор. Но все пак те очакват и негативни мнения, не остават изненадани от тях.
– Кои са българските звезди на „Сиела”, освен Захари Карабашиев?
– Сред най-търсените ни автори е Алек Попов, издадохме отново „Черната кутия” заради предстоящата киноекранизация на книгата. Сред най-харесваните от читателите са също Михаил Вешим, Калин Терзийски, Теодора Димова, Александър Секулов, Радослав Парушев, Петър Делчев, Васил Георгиев, Галин Никифоров. Българските автори, живеещи в чужбина, също са много важни за нас – Капка Касабова, Ружа Делчева. Наскоро беше при мен Илия Троянов, който най-накрая завърши една голяма книга за българския преход. Премиерата й ще бъде наесен, едновременно в Германия и България.
Забележете обаче откъде идват парите – от „Тайната“ и „Героят“ на Ронда Бърн, от Иво Сиромахов, Алекс Фъргюсън и Захари Карабашлиев… Само че защо едни автори трябва да играят ролята на държавата? Защо от парите, които изкарваме от тях, да правим непечеливши, некомерсиални проекти?!
– Коя, според вас, е книгата на 2014 година?
– Това е „Вината в нашите звезди” на Джон Грийн. Създадена е в жанра сиклит (бел. ред. – тийнейджърски романи с основна тема тежки болести и смърт), сериозно течение в съвременната литература. Според мен големите автори са онези, които са направили скок в развитието на литературата. Например Джовани Бокачо, написал хумористичния сексуален „Декамерон” в мрачното, религиозно Средновековие; също и Дикенс с „Посмъртните записки на клуба Пикуик” – първи смешки в един тъжен свят; Балзак описва една стая на 32 страници, а Чехов прави късия диалог. Те задават тенденциите в литературата.
Книгите правят най-големия оборот в културата
– Каква е причината властта упорито да отказва да свали ДДС върху книгите и печата?
– Наслушали сме се на една мантра, която се повтаря от 1994 г.: „Не можем да правим изключения…”. Политиците твърдят, че като се променяла ставката за нашия бизнес, трябвало да се назначат куп нови чиновници, които да я обслужват. По-голяма глупост не съм чувал! Защото ние живеем в света на софтуера. За да променя цената на една книга – а „Сиела” има поне 60 000 книги в продажба в момента, не трябва да назнача 120 допълнителни човека, а просто да променя данните по електронен път. Същото е и с ДДС-то. Щом за туризма може да има различна ставка, значи и за нас може.
– Какви са истинските причините за това упорство на държавата, според вас?
– Нашият бранш е с много малък оборот – 120 милиона лева годишно, затова нямаме лобита и влияния. Ако беше 12 милиарда лева, нещата щяха да са много различни.
– Малък оборот, но е колкото целия годишен бюджет на Министерство на културата!
– Ние правим малък оборот от гледна точка на държавата. Но от гледна точка на Министерството на културата, нека г-н министърът да направи едно просто упражнение – да види за кои дейности отговаря и да види колко е оборотът на всяка от тях. Ще се окаже, че ние правим най-големия оборот. Затова от гледна точка на Министерството на културата ние сме най-важните и би трябвало за нас министърът най-много да лобира. Но е точно обратното.
Българският книжен пазар е разделен на две. Около 80 млн. лв. се правят от книги. Останалите между 40 и 50, понякога до 60 млн. лв. стигат в различни години, идват от пазара на учебници – а там държавата е основният клиент. Тя дава годишно за учебници между 10 и 40 млн. лв. Какво е ДДС-то в двата сектора? В сектора на учебниците ситуацията е абсурдна, защото там държавата е клиент, тя купува учебниците от първи до осми клас. Учебниците едно време нямаха ДДС, но държавата, в резултат на нашите битки да го махнем, въведе ДДС и върху тях. Като го въведе, тя като си купи за 40 млн. лв. учебници, ДДС-то им е 7 млн. лв., които ги дава самата държава с аргумента, че си ги взима уж обратно. С други думи въвеждайки ДДС в този сектор, държавата просто харчи едни пари повече.
В нашия сектор, от тези 80 милиона, ДДС-то, което получава държавата, е около 10 млн. лв. От тях то се получава по две направления – около 4 млн. лв. идват от книжарниците и около 6 млн. лв. от издателите. За тия въпросни 10 милиона ние водим пунически войни от години! Аз обаче предлагам следното – нека остане ДДС-то върху книгите. Но от тези 10 милиона защо поне пет не се реинвестират в нашия бранш?
– Ако ДДС-то бъде свалено, как ще се отрази това на книжния пазар?
– Четирите милиона лева ще останат в книжарниците. Служители в книжарниците са едни от най-нископлатените висшисти, средната им заплата е 450-500 лв., рядко стига до 600 лв. Тези 4 млн. лв. са около 4 процента от оборота на книжарниците, ако държавата ни ги върне – те ще помогнат да се вдигнат заплатите поне с 15 процента.
Ако отпаднат тези 6 млн. лв. от ДДС за издателите, книгите ще станат с 10 процента по-евтини. Защото ценообразуването не е хвърляне на боб, то се смята по определени формули. За мен държавата е много лош разпределител на бюджет. Досега не съм чул някой политик да даде смислен аргумент защо от тези 10 млн. лв. ДДС не ни се връща дори един.
– Хайде да нахвърляме някои идеи на Министерството на културата какво би могло да направи за книгоиздаването и за българските авторите с тези 10 милиона от ДДС?
– Някои неща могат да бъдат направени лесно и веднага. В България има много добре изградена библиотечна мрежа. Нормално е библиотеките да купуват български книги, но оборотът на всички тях в момента е доста под 1%. А в скандинавски страни, забележете – всяка книга, издадена техен писател, се купува от 800 библиотеки в мига на излизането й.
– Бихте ли обяснили защо държавата трябва да припознава и подкрепя и частния бизнес в културата наравно с държавния?
– На книгоиздаването не може да се гледа като на производство на шпек салам. Ние генерираме и култура и имаме добавъчна стойност, която е много важна. В момента у нас сега се решава по кой път ще поемем – дали след 20 години ще станем най-чистата държава в Европа, защото всички ще работят в „Чистотата”, дали ще сме известни като гастарбайтерите на Европа, или ще генерираме база данни специалисти за света. Поради тази причина държавата трябва да не мери бизнеса с еднакъв аршин. В Щатите държавата не помага на културата в нашия смисъл, но там има меценати и от години действа механизъм на частни дарения, което е начин за избягване на данъчно облагане. Поне това да направят и тук!
На държавата аз гледам като на фирма, затова първият й проблем е мениджърски. Кои са обаче хората, които могат да направят промяната? За съжаление, у нас който не става за нормален бизнес, става политик, че му е по-лесно. Не може хора, които през живота си не са управлявали двама души, да ръководят цяла държава. Трябва опит. А ако има е качествени хора, нещата много бързо ще се случат.
Диляна Димитрова