С писателя АЛЕКСАНДЪР СЕКУЛОВ разговаря МИЛЕНА БОЙЧЕВА
–
Има ли някаква обединяваща характеристика на поколението писатели,
чиято ранна младост е протекла през социализма, а творческият период,
зрелостта – през т.нар. преход?
– Всяко поколение български
писатели преминава през големи обществени, политически, социални,
икономически и културни катаклизми. А има и периоди, в които вътрешните
катастрофи са съпровождани от световни войни. На този фон е необходима
скромност, сдържаност и самокритичност, когато характеризираме
поколението си. В сравнителен план живеем в едни от най-щастливите
български времена, сред дълъг европейски мир, встрани от етнически и
верски междуособици. Но като общество имаме хитрата склонност да
подбутваме интелигенцията да запушва с телата си амбразурите на
националния страх и угодничество, да я жертваме на барикадите, за да
скрием – чрез шумни възпоменания след това – собствената нищета.
Произнасяме имената на български писатели по време на вечерни проверки,
но не ги четем, не ги помним и не осмисляме написаното от тях. Реденето
на писателите в поколенчески батальони, преминаващи тържествено по плаца
на родната литература, ми е непонятно, чуждо и неразбираемо.
Предпочитам думи като литературни приятелства, родства, братства. Само
овцата има нужда от стадо и чобан.
– Променили ли са
се „правилата на играта“ в литературните кръгове от социалистическо
време насам? Кои са най-вредните остатъци от соца, пренесени върху
литературните навици, комплекси, отношения?
– Всяко
общество е податливо на медийни спекулации и манипулации, хвърлящи
носталгично було по отминал, хипотетичен златен век. При нас това се
прави с годините на социализма, ползва се неизчерпаемата енергия на
тъгата по младостта. Клечането насред блатото на носталгията е
национален спорт още от дишането със сламки под водата в очакване врагът
да нагази сред тръстиките, за да го изколим. Само че той предпочита да
строи мостове, пътища, да заобиколи, а ние продължаваме да сме хитри и
да не си показваме главите над повърхността. Това многовековно киснене в
блатото някои наричат славянска тъга.
Що се отнася до литературната
ситуация, ние се намираме в най-добрите години на българската книга. В
пълен и навременен синхрон със световни автори, заглавия и търсения. С
абсолютно многообразие на жанрове и писателски стилове. С безпардонното и
прекрасно нахлуване на млади писатели. С професионални и амбициозни
издателства, които, освен търговски цели, имат и усещане за мисия. С
разрастваща се книгоразпространителска мрежа. С дизайн и печат, който
връща усещането за книгата като ценен предмет. Със социални мрежи, които
преодоляха центроустремителните сили на литературния процес и дадоха
възможност на писатели извън София да имат лице, биография и читатели. С
блогове и сайтове, които разширяват въздействието на литературата сред
най-младото поколение. И е въпрос на избор дали да виждаш тази картина,
или да се взираш в опитите да се преджоби литературата я за пари, я за
награда, я за някаква материална облага.
– Какви са
механизмите за влияние на определен писател върху общественото съзнание?
Възможно ли е това във времена на ширещо се невежество?
–
Има няколко мантри, които играят роля на обществени пранги. Мъкнем ги с
удоволствие, а после се чудим защо не печелим нито в спринта, нито в
маратонското бягане. „Времена на ширещо се невежество“ е типичен пример.
Другата е: „Младите не четат!“. Как да не четат, като те не излизат от
интернет? Смело трябва да допуснем, че образованието чрез книги
най-малкото ще бъде дублирано от подобно чрез образи. Но широкото
разпространение на книгата, както и грамотността в световен мащаб са
съвсем пресни явления. Именно развитието на технологиите усили
възможността за влияние на писателя върху общественото съзнание.
Написаното от него може да бъде споделено и да обходи целия свят за
секунди. Това е спестено време. Време, в което писателят трябва да мисли
единствено как да пише. Фантастични времена, невиждани! Свидетели сме
на гигантски взрив на информираност и свързаност на човечеството. И като
всяко новооткрито оръжие, и това може да бъде използвано смъртоносно.
Но може да свърши и полезна работа, нали?
– Какви са впечатленията ви от читателите, с които се срещате?
– Млади по дух, зрели като вкус, любопитни, отдадени, с кауза и непримиримост.
– Спохожда
ли ви усещането, че писателският труд напоследък се възприема като
обществено безполезно занимание? Нещо като помада, която се опитва да
заглуши социалните зловония?
– Не съм съгласен. Чиракувах
повече от година при съвместната драматизация с Иван Добчев на романа
„Възвишение“ от Милен Русков, наблюдавах репетициите, видях препълнената
зала на Народния театър и все повече осъзнавам незаменимата роля, която
българските писатели имат в живота на нацията. Тази фундаментална роля
става все по-видима, все повече фигурата на българския писател заема
своето трудно извоювано, идеологически независимо място в общото
българско живеене.
– Има ли и сред писателите политически лобита?
–
Има политически острастени по убеждение. И доста други, готови да
слугуват. Като че ли не остана място за колебаещия се и мислещ човек.
Вървят някакви комисари из пространството, бодат с остена на правата
вяра, гледат с укор и те принуждават да заявиш позиция. И не само да
заявиш позиция, но и да се явиш на уреченото място с мешка, партенки и
суха храна. Пооглеждаш ги, пък се сетиш, че има-няма преди пет-шест
години са били политически съветници на друга партия. Или са мълчали
като Незнайни воини. А най-вече са предани войници на собствената суета.
В малка държава човек трябва да сдържа разрастването на собствената си
популярност. Обемът на представата, която изгражда или му изграждат. В
малката държава вероятността да издъхнеш, затиснат под отломките на
суетата, са огромни. Суетата на част от протестиращите уби енергията на
останалите мълчаливи и отвратени хора, които бяха излезли на улицата.
– Какво мислите за литературните награди, които се връчват на ведомствено
равнище? И за спонсорирането на литературни проекти, разбира се?
–
Искаме да има морал в политиката, но сме съгласни литературните награди
и проекти да се раздават приятелски, да се журират семейно, на тъмно,
без публично изговорени аргументи и тези? Като видя същата страст и
гръмогласност да се насочат към обичайните литературни порядки, тогава
ще повярвам и на литературните влъхви, които не носят, а отнасят дарове.
– Има ли начини да се стимулират и преводи на български автори в чужбина?
–
Има. Необходимо е съзнание за огромното значение, което преведената
литература носи. И честни естетически критерии при подбора на книгите,
които ще се превеждат. Казвам го и сам се смея на утопизма си.
– Освен като автор на книги – поезия, белетристика, публицистика, вие сте
създали и няколко клуба. С какво ви привлича това занимание?
–
У нас има известно изумление, нерядко и неприязън към занимания в
коренно различни области. Обществото има нужда от монолитни представи за
писателя, артиста, художника и съвсем съзнателно го бута в подобни
калъпи. Иска го или умрял, или алкохолизиран, ако може и двете, но
задължително беден. Ако прави нещо различно, ако изглежда различно, ако
живее различно, ако говори различно, то той е писател, артист, художник,
но не чак дотам! Остава впечатлението за недовършеност. Обществото иска
монолитни герои.
Има колеги, които всяка една минута живеят с
чувството на дълг към словото, пронизани са от съзнанието за обречена
отдаденост. Изпитвам възхищение към тях. Съзнавам, че тази отдаденост ще
им помогне да стигнат далеч, ще ги остави в историята на литературата.
Но аз не мога така. Необходимо ми е да забравям за думите, за историите,
за сюжетите. Искам да не съм и не съм писател непрекъснато. Искам да се
изгубвам и намирам като пишещ човек, ако е рекъл Господ. Иначе се
уморявам и отегчавам. Пътят към всяка нова книга минава единствено през
тоталната забрава на старите. И гледам на клубовете като на културни
институции. И те са такива с над 250 събития в различни изкуства за една
колендарна година. На клубната култура в България не се гледа с
разбиране, не се оценява нейната роля. Клубната култура и държавата се
гледат навъсено, а не бива.
– Кои хора на изкуството (от разните му области) бихте искали за съберете заедно във ваш клуб?
–
В голяма част от времето съм саможив и самодостатъчен. Има ирония, че
на мен ми се е паднала участта да събирам хора и артисти, да се старая
нищо да не им пречи да се радват на времето, което прекарват заедно. И
съм благодарен за срещата с всеки български артист. След почти 20 години
проумявам, че това е неповторим подарък.
– Разкажете ни нещо за Пловдивската бохема. Има ли я все още?
–
Как така “все още”? Твърде заупокоен въпрос, родее се с всички
заклинания за изчезването на българската нация! Ако продължаваме в същия
мрачен тон, рискуваме да сме първия народ, който сам себе си е убедил
да изчезне, да се заличи. Ще сме като китовете, които по неизвестни
причини се самоубиват върху самотни брегове. Но подозирам, че дори и в
търбуха на самоубилия се български кит на някой самотен бряг,
пловдивската бохема ще работи и ще се весели. Така подхожда на вечните
градове. Те си говорят с времето, не с хората. Вън от шегата вече –
бохемата на Пловдив не само е жива, работи, но и се радва на
изключителна публика. Културата на Пловдив я прави всеотдайната и
образована публика. И не бива медиите, заради единия софийски калпак, да
режат с мълчание, пренебрежение и втрещяваща слепота цялата върба на
българската култура.
– Кое е най-важното правило, което човекът на словото трябва да спазва? И какво никога да не си позволява?
–
Никога да не забравя, че талантът е дар. Отговорност пред Господ. И
никога да не бъде употребяван за друго, освен за възхвала на
божественото.
– Според вас прониква ли езикът на социалните мрежи в художествената реч? Как би се отразило едно такова вмешателство?
–
Социалните мрежи са океан от лични мнения и впечатления, споделени
писмено. Никога не се е писало повече. С еднаква лекота можеш да плуваш в
този океан, с още по-голяма може да се удавиш. Границите между словото в
книга и словото в социалните мрежи постепенно се заличава. Езикът
изоставя описателните си функции и трупа експресия. Самото писане се
динамизира. Празните пространства, които авторът оставя читателят да
премине сам, са все по-големи. Премълчаното е вече толкова значимо,
колкото изреченото. И доколкото проблемът на човека все повече става
скоростта, с която се живее, то и скоростта, с която се разказва и чете,
също достига критична точка.
– И един въпрос, който
бих ви спестила, но за читателите ще е интересно вашето мнение. Как ви
се вижда политическата ситуация в страната?
– Ситуацията в
България е нездраво патетична. В перманентна ситуация сме някой
Боримечка да предупреждава, че топчето ке пука. Всички се хвърляме по
очи и чакаме. Единствената спукана работа след гърмежа, разбира се, е
топът. Ние или се хвалим, или се оплакваме. И най-евтините неща в
България са животът и времето. Профукваме ги с необяснима национална
гордост – eдинственото, което правим планомерно и постигаме резултати. В
пълно отсъствие на чувство за хумор.
И не липсата на пари натрупва
непреодолимо напрежение в обществото, а усещането, че ти разпиляват
житейското време. Би трябвало да искаме от държавата не да ни оправя
живота, а да не ни го похарчва. Криза на смисъла да се живее съвместно с
държавата владее обикновения, мълчалив българин.
ВИЗИТКА
Александър Секулов е роден на 6 януари 1964 г. в Пловдив.
Автор
на романите „Гравьор на сънища“, „Господ слиза в Атина“ и „Островът“,
на книги със стихове („Карти и географии“, „Възхитително и леко“), на
сборници с есета („Високите каменни хълмове“).
С художника Атанас
Хранов създават колекционерската къща за Напълно необходими неща
„Пушкин&Плюшкин“ http://www.pushkin-plyushkin.com.
Драматург на Пловдивския драматичен театър, чиито усилия възраждат интереса на родната сцена към българските разказвачи.
Източник:
trud.bg
